Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (14)

13.

Когато тя дойде, той седеше на верандата пред къщата й.

Облечена бе в син костюм с пола до коленете, червени обувки и червена чантичка. Носеше сгънат брой на „Поуст“ и се движеше с малки гъвкави крачки, без да поглежда къде стъпва.

Беше я виждал в подобно облекло и преди — първия път, когато се срещнаха — в офиса й в НЗИ. Бе свалила лабораторната си престилка, под която носеше дрехи като на жена на средна възраст от предградията — анонимни и скучни. Колкото професионална и естествена беше в лабораторните си дрехи, толкова безуспешни бяха опитите й в гражданските. Всъщност правеше трогателно, но категорично впечатление на малко момиченце, което се опитва да се облече като жена.

— Здравей, Франк! — каза тя, когато го забеляза.

Той се изправи.

— Здрасти…

Гласът му й подсказа, че нещо не е наред.

— Какво има?

Той се замисли:

— Доста е сложно.

Седнаха един до друг на верандата, обкръжени от пролетта. Ани разтвори вестника на коленете си и го погледна.

— Направих някои запитвания според Закона за свобода на информацията — каза Франк. — За експедицията.

— Мислех, че няма да говорим за това.

— Нося някои неща. Аз пък мислех, че трябва да ги видиш.

Тя погледна настрани, раздразнена от нарушаването на споразумението им.

— Знам какво ще кажеш — продължи Франк, — но наистина мисля, че трябва да ме чуеш.

С въздишка и израз на пресилена покорност тя се обърна към него:

— Давай — каза с равен и празен глас.

Той й показа писмото с изключение В(1) (Е, и какво, нямам представа за какво става дума), както и следващото от фонда „Компас“ (Дай да го видя… Кой е Лойд Колп?). Той й каза кой е Колп и обясни за Мелоуз. Тя вече бе заинтересувана, дори загрижена.

— Доктор К каза, че ни финансират от ННФ. Не каза нищо за тази история с „Компас“.

След като прибра документите в куфарчето си, той попита:

— Не знаеше нищо за това, нали?

Устните й се свиха, сякаш щеше да заплаче.

Той посегна към ръката й, но тя се отдръпна и зарови лице в шепите си.

— Надявах се, че можем да поговорим за това, което се е случило в Копървик. За Нийл Глисън. Такива неща.

Тя продължи да притиска очите си и да клати глава. Той видя тъмните петънца по полата й и разбра, че плаче.

— Кой е Нийл Глисън? — попита тя накрая.

— Той те свали от кораба в Хамерфест. Той те натика в колата. Агент на ФБР.

Тя пое дълбоко дъх и стана.

— Трябва да се прибирам.

Франк посегна да я спре, но тя се отдръпна.

— Ани…

— Не мога да говоря за това.

— Виж, Ани, това е новина и е голяма история. Такава история, която хората трябва да научат. Тя не може да изчезне.

Тя се спря пред вратата.

— Знам.

— Тогава защо…

— Не е това, което мислиш.

— Какво?

— Трябва да се прибера.

— Не, чакай малко. Какво говориш? Експедицията е била прикритие. Всеки може да го види. Очевидно е и не е трудно да се установи. Когато ННФ ви отказа субсидията…

Ани клатеше глава.

— … Киклайтър е отишъл при „призраците“

— Не. Не го е направил. Не беше така.

— Добре де, тогава „призраците“ са дошли при вас. Каква разлика има? Въпросът е, че това е изследване на биологични оръжия и затова е незаконно. Не мога да повярвам, че ти участваш в него.

— Не участвам. И не е такова. Не е каквото ти си мислиш.

— Хайде, Ани. Те са те използвали. Аз знам това, но няма да изглежда така пред другите. Говори с мен!

Тя тъжно поклати глава и избърса очите си с опакото на ръката си:

— Не мога…

Извади ключа от чантата си, отвори вратата и направи крачка навътре. Внезапно раменете й се смъкнаха и тя се обърна към него.

— Наистина ми беше много приятно, когато вечеряхме заедно.

След това се разплака, влезе в къщата и заключи.

 

 

Франк седеше на бюрото си, потропваше с пръсти и се опитваше да мисли логично. Не можеше обаче да си обясни резервираността на Ани. Какво можеше да направи той? След половин час погледна на екрана задачите, които трябваше да свърши.

1. Да се обадя на Колп

2. Да проверя пътните листове

Първата задача бе упражнение по журналистика. Обаждането на Колп нямаше да го доведе доникъде. Този човек почти сигурно нямаше да говори. Но той бе длъжен да го попита, защото в противен случай адвокатите щяха да скочат срещу него, когато дойдеше време за публикуване. „Защо не му се обадихте? Защо предположихте, че няма да говори?“

Затова се обади на Колп и всичко бе както очакваше.

„Генералът в момента не е в офиса. Можете ли да ми кажете за какво става дума?“

Като всеки добър пазач, секретарката на Колп се опитваше да изсмуче от него някаква информация, защитавайки шефа си.

— Аз съм Франк Дейли. От „Поуст“. Всъщност нает съм от една фондация… Да, знам че е много сложно, така че просто му кажете, че става дума за Копървик.

След това затвори и мина към втората задача в списъка си:

„Да проверя пътните листове.“

Искаше да знае какво се е случило с труповете на миньорите — къде са ги откарали и как. ННФ бе отхвърлила искането на Киклайтър за субсидия, боейки се от това как би изглеждало това пред обществото, особено след като се знаеше, че има елементи на риск. Тъй като Франк се интересуваше от предпазните мерки, които бе взела Ани, той си припомни описанието й на това, което е трябвало да се свърши в Копървик.

Като начало, труповете е трябвало да бъдат поети от учени, облечени в костюми, пригодени за биологична защита на 4-то ниво. След като бъдат извадени от ковчезите, е трябвало да бъдат обвити в пропити с формалин платна и да бъдат поставени в херметично затворени контейнери. Те от своя страна трябвало да бъдат прекарани до специално приготвените фризери на „Рекс Мунди“ или по-точно — до помещение, където се поддържа температура под минус 20 градуса Целзий. След пристигането в Хамерфест контейнерите трябвало да бъдат пренесени с хеликоптер до военновъздушната база в Тромсьо. Там експедицията би трябвало да бъде посрещната от самолет С–131, изпратен специално за целта от Босна. Оборудван със специален фризер, С–131 би трябвало да закара Ани, Киклайтър и контейнерите до военновъздушната база в Дувър. След като труповете минат през митницата, отделът за гробищна администрация би следвало да ги закара със специални хладилни камиони в НЗИ.

Така бе трябвало да стане или най-малкото на Франк му бе казано това. Станало ли беше обаче, или труповете бяха закарани на друго място — например във Форт Детрик?

Франк погледна бележника си и се обади на информационната служба на Пентагона. Офицерът, с когото говори — капитан Мерсия Дедлин, бе кратка и точна. Каза, че ще му се обади след час, и го направи.

— Имам информацията, която търсите.

— Чудесно.

— Самолет С–131… е излетял от Тузла в 06.00 на 28 март и е кацнал в 14.25 същия ден в Тромсьо. На 29 март е взел на борда си петима пасажери. Напуснал е Тромсьо в 05.00 и е пристигнал в Андрюс 8 часа по-късно. Това прави на 29 март.

— Казахте Андрюс, но имахте предвид Дувър, нали?

— Не, сър. Имам предвид точно това, което казах. Пристигнали са в Андрюс в 13.00.

Франк се замисли, после каза:

— Значи са променили намеренията си.

— Извинете!

— Казах, че сигурно са променили намеренията си. Те отиваха към Дувър.

— Не мога да знам. Всичко което мога да ви кажа, е, че са кацнали в Андрюс.

Франк въздъхна.

— Добре. Благодаря ви и за това. Бихте ли ми дали имената на пасажерите?

— Не мога да го направя.

Франк се престори на изненадан.

— Така ли? Защо?

— Закона за защита на личността.

— Искате да кажете, че информацията е поверителна?

— Не, господине. Искам да кажа, че е лична.

Той благодари, затвори телефона и се замисли върху това, което му бе казано. Имало е петима пасажери — Киклайтър, Адеър, Глисън и… кой?

Извади от бюрото си телефонния указател и се обади във военновъздушната база Андрюс. Телефонистката го препрати към офицера за връзки с обществеността — сержант Реймънд Гарсия.

Франк се представи и каза:

— Капитан Девлин каза, че трябва да ви се обадя. Нали тя е в отдела за връзки с обществеността в Пентагона?

— Да, сър.

— Работя върху една статия за „Поуст“ — излъга той — и Мерсия, искам да кажа капитан Девлин, каза, че можете да ми помогнете.

— Стига да мога…

— Става дума за начина, по който митниците работят с военните.

— Интересувате се от военновъздушната база Андрюс? — Гласът на Гарсия бе неуверен.

— Всъщност — не. Искам да кажа, че ми е близо и ми е доста по-лесно да работя с вас, отколкото с някой в Аляска.

— И какво искате да направя?

— Да погледнете някои пътни листове.

— Кои пътни листове?

— О, не знам и всъщност няма значение. Миналият месец ще ми свърши работа. Стига да е типичен. Беше ли миналият месец типичен?

— Искате да кажете за презокеански полети?

— Да.

— Не знам. Предполагам. Сигурно.

— Е, тогава март ще ми свърши работа.

— Но… какво точно търсите?

На Франк му се стори, че гласът на сержант Гарсия има само два тона — изненада и уклончивост.

— Искам да видя равнището на трафика и може би да получа някаква представа какви неща военните пренасят през митниците. И как се урежда всичко това. Искам да кажа, че сигурно има оръжия и медицински консумативи. Но би трябвало да има и лични вещи.

— За това ли е статията? — Гласът на сержанта звучеше повече от скептично.

— Да, това е.

— Звучи малко скучно.

„Чудесно — помисли си Франк, — говоря по телефона с критик на журналистиката.“

— Ще използвам много цитати.

— Ами…

— Това, което искам да зная, е дали всеки военен самолет има пътен лист за товара си?

— Абсолютно.

— И те са на разположение в митницата?

— Разбира се.

— А обществеността? Например, ако поискам да погледна пътните листове за март, мога ли да го направя?

— Предполагам.

— Интересно.

— Освен ако не е секретен полет. Имаме и такива.

— Но ги отделяте от другите, нали?

— Разбира се.

— Е, тогава ще можем да уредим нещо. Трябва ми да погледна един-единствен месец. Март ще свърши работа.

Отне му три дни, но накрая сержант Гарсия не можа да намери причини да му откаже и уреди каквото трябва. Франк беше сигурен, че междувременно службата за връзки с обществеността е прегледала месечните пътни листове, за да е сигурна, че нещо няма да ги притесни. Конгресмен, връщащ се от Перу с произведения на изкуството от предколумбовата епоха, генерал с вкус към порнографията от Дания, полет на ЦРУ, който изобщо не минава през митниците. Докато караше към Андрюс по Алентаун Роуд, Франк обмисляше двете възможности. Ако пътният лист бе там, щеше да успее да види кой е прекарал труповете през митницата и къде са отишли. Щеше да научи също и кои са пасажерите номер 4 и номер 5. Ако пък пътния лист го нямаше… е, това също щеше да му подскаже нещо. Щеше да означава, че полетът е отделен от другите, защото е секретен или по някакъв друг начин деликатен.

На главния портал на Андрюс униформен пазач му подаде пропуск, билет за паркиране и карта, след това му посочи административната сграда.

Сержант Реймънд Гарсия се оказа нисък човек с толкова отработена мимика, че Дейли бе почти сигурен, че я е упражнявал пред огледалото. Като видя Франк, сложи ръце зад гърба си, сви устни и се люшна на добре лъснатите си обувки.

— Надявам се разбирате, че армията си дава сметка за възможността за злоупотреба със системата на военния транспорт. Мога да ви уверя обаче, че случаите на подобни злоупотреби са минимални. С митническите служби си сътрудничим в пълна степен.

Вирнатата брадичка и многозначителният поглед бяха така добре отрепетирани, че при други обстоятелства Франк щеше да си помисли за статия, която да докаже обратното. В този момент обаче просто искаше да успокои Гарсия.

— Не търся някакви мръсни истории, сержант. Това е един много общ материал — не толкова за армията, колкото за митниците и за обема на задачите им.

Накрая бе съпроводен до малка стая с флуоресцентно осветление, където имаше маса и стол. На масата имаше купчина пътни листове и каничка кафе.

— Кафе? — попита Гарсия.

Франк даде с ръка знак за съгласие и малко след това сержантът се върна с пластмасова чашка.

— Желая ви успех — каза, като му подаде чашката. След това се обърна, излезе и затвори вратата.

Франк прекара следващите пет минути, преструвайки се, че разглежда пътните листове. Знаеше обаче какво точно търси. Документацията бе подредена по хронологичен ред и му отне по-малко от минута, за да открие нужното.

Полет 1251, излетял от Тузла за Тромсьо на 28 март.

На следващия ден от Тромсьо за Андрюс. Бележка показваше, че полетът е кацнал в 13.13.

Франк погледна списъка на пътниците. Имаше пет имена в азбучен ред:

1. Адеър, Анн

2. Глисън, Нийл

3. Каралекис, д-р Джордж

4. Киклайтър, д-р Бентън

5. Фич, Тейлър

Записа си имената, които не знаеше. Каралекис вероятно бе доктор от НЗИ. Фич можеше да е всякакъв — ФБР, ЦРУ…

Обърна втората страница на пътния лист, където се записва товарът, и за момент помисли, че има грешка.

Товарният отсек бил празен, с изключение на някакво компютърно оборудване и личните вещи на екипажа и пътниците.

Франк отпи голяма глътка кафе и пак погледна. Не се споменаваше нищо за контейнери с трупове и за останки на миньори. Бе написано просто: стр. 2 от 2.

Провери и другите пътни листове, за да види дали е имало друг полет от Тромсьо — този ден, следващия или по-следващия. Обаче нямаше нищо. Никъде не бе имало контейнери с трупове.

 

 

Харесваше му как саабът се движи по пътя (когато не бе в гаража за ремонт). На завоите беше стабилен и ако нямаше 8 точки в шофьорската книжка, щеше да го надуе по пътя към Вашингтон.

Не го направи, а задържа скоростта на 100 километра, което не бе толкова лошо, защото се чувстваше замаян. Нямаше трупове. Какво означаваше пък това?

Всъщност можеше да означава почти всичко. Може би контейнерите бяха натоварени на друг полет. Може да са били забавени от норвежките митници и да не са заминали за Щатите до април. Можеше пък труповете да се бяха разложили от някакво голямо, нечувано разтопяване. Можеше да се намират в лагера на ескимосите в Еджеоя.

Или пък мечки. Ани му бе говорила за мечките, за това как в миньорските селища използвали динамит, за да изравят дупки за погребения — да са толкова дълбоки, че мечките да не могат да стигнат до труповете. Можеше да не са ги направили достатъчно дълбоки. Освен това в Арктика има своеобразно движение на заледената почва, при което някои предмети си пробиват път към повърхността. Спомни си, че Ани му бе разказвала за тази особеност, както и че, ако тези предмети са трупове, ги наричат „изплували“.

Отмина стадион „Кенеди“ и продължи към Капитолия.

Едно от нещата, които Ани му бе казала, че ще проверят на място, бяха циклите на размразяване в областта на постоянно замръзналата земя. Ако труповете са били размразени, когато и да било през последните 80 години, вирусът нямаше да може да бъде възстановен и нямаше да има смисъл от прекарването на труповете в САЩ. Но ако това се бе случило, защо Ани не го каза? Защо беше цялата тази секретност?

Имаше и още една възможност. Вместо да пренесат труповете, Ани и Киклайтър може да бяха решили просто да вземат проби от тях. Тя дори му бе разказала как точно става това — като се използва специален трион, за да могат да се вземат цилиндрични проби от белите дробове и други важни органи.

Проблемът с този вид обяснение бе, че никъде в пътния лист не се споменаваха „тъкани“, медицински инструменти или подобни неща. Проблемът с всички други видове обяснения бе, че те не даваха отговор на присъствието на Нийл Глисън и на участието на фонда „Компас“, както и на начина, по които го бяха изолирали в Хамерфест и след това.

 

 

Тази вечер игра футбол на закрито в спортния комплекс в Спрингфийлдс. Всичките му познати бяха там, както винаги, и всички носеха различни тениски. Противникът им бе отбор от испаноговорящи, повечето от тях служители в Световната банка, и всички носеха еднакви екипи — почти униформени — с чорапи до колената! — докато отборът на Франк бе с тениски, които бяха с цвят… нещо тъмно. Повечето от тях.

— Защо казваш, че това не е синьо! В него има нещо синьо.

— Айде, рефере! Сив е. Накарай го да си го смени!

— Не е сив, копеле! Къде виждаш сиво, по-дяволите?!

Мачът завърши наравно и двата отбора се качиха на горния етаж да пият бира и да крещят за другите отбори, които вече играеха отдолу. Както винаги, това беше приятно занимание, защото беше единственото време, когато Франк не трябваше да мисли или поне да мисли за нещо важно. Нямаше „Вашингтон Поуст“, нямаше мисли за баща му, не съществуваха Флечър Харисън Коу, Нийл Глисън и контейнерите с трупове. Само десетина момчета, които правеха нещо, което им харесва. И точно това беше важното.

Тръгна си към десет часа и отиде до паркинга. Чувстваше се добре, което го изненада, защото след като излезе от сградата, си спомни, че е в задънена улица. Нямаше никаква представа какво да прави по-нататък. За Копървик. За Ани. За всички тези неща. Изведнъж това му се стори страшно важно.

Беше обаче прекрасна нощ и той постоя няколко секунди до сааба, за да й се наслади. Някакъв самолет пълзеше около Орион. Франк го гледа известно време и реши, че не може да е самолет. Трябваше да е комета или…

 

 

„Паноптикон сателайт корпорейшън“ се намираше в Херндън, само на два-три километра от летище „Дълес“. Тя бе акционерно дружество, което произвеждаше средства за наблюдение — сателитни съоръжения с разделителна способност до 1 метър. Клиентелата му бе смесица от страни от Третия свят, които не можеха да си позволят собствени сателити, компании, разработващи природни ресурси, дружества за опазване на околната среда, селскостопански производители, риболовни компании и медии. Освен всичко друго даваше и много добри метеорологични прогнози.

При тях не беше евтино. Франк се почувства малко виновен, че ще използва пари на фондацията за материал, с който му бе казано да не се занимава. Не беше обаче готов да плаща от джоба си, а работата трябваше да се свърши.

Каза на служителката какво му трябва, даде й координатите на Копървик и датата, на която според него „Рекс Мунди“ бе пристигнал в Еджеоя. Тя въведе информацията в компютъра си, изчака малко и му съобщи:

— Няма проблеми. Ние снимаме архипелага Свалбард два пъти дневно и в момента имаме архив за последните три години.

Двадесет минути по-късно тя се върна с фотография 36 на 48, черно-бяла и все още малко влажна. На горния й ръб бе отпечатана лента с информация за датата, точния час и координатите на заснетото място. Постави я на масата и затисна четирите й ъгъла.

Спогледаха се.

След няколко секунди тя се засмя и каза:

— Вижте! — И посочи едно неясно петно в дясната част на снимката.

— Какво е това?

Тя посочи с дългия и добре поддържан нокът на показалеца си едно овално петно, което на него му приличаше по-скоро на дефект в хартията, и каза:

— Бяла мечка.

Даде му лупа и му каза да погледне. Беше права. Беше мечка. Той обаче се интересуваше повече от самия Копървик — купчината сгради, църквата и хеликоптера. През лупата можеше да види, че хеликоптерът стои в мъгла от сняг, вдигната от роторите. Снимката, изглежда, бе направена точно преди да излети.

Той погледна селището и успя да открие между другите сгради сянката на малка черквичка, с леко наклонена, но все пак характерна камбанария. Близо до нея имаше няколко черни точки. Ани, предположи той, Киклайтър и момчетата от НОАА.

Бяха се събрали в малка групичка близо до едно по-тъмно място, където снежната покривка бе нарушена. Когато очите му се приспособиха към този изглед от птичи поглед, Франк си даде сметка, че това е гробището. Можеше да различи дори и под снега каменната стена, която го заобикаляше, както и квадратната му форма. С помощта на лупата успя да разгледа подредените петънца, които бе трябвало да са надгробни плочи, и близо до тях едно тъмно място, което изглеждаше като петно върху снимката. Там имаше сандъци, или дървени трупи, или…

Ковчези. Купчина ковчези.

Намръщи се. Беше точно това, което очакваше да види, и все пак… В тази картинка имаше нещо, което го човъркаше. Той потропа с пръсти по масата и продължи още няколко минути да гледа сателитната снимка, премествайки лупата на едно или друго място, за да види нещата по-подробно, но не успя да получи повече информация. Погледна лентата в горния й край, отбелязващ датата, и отново поклати глава. Бе избрал деня като върна назад дните от пристигането на „Рекс“ в Хамерфест.

Пътуването траеше три дни, така че… Изглежда, експедицията бе изпреварила графика си. Очевидно ексхумацията не бе продължила толкова дълго, колкото бяха очаквали. Очевидно това бе техният последен ден на Еджеоя. Би трябвало да е, за да стигнат в Хамерфест, когато ги видя. И още нещо — на обекта нямаше работни палатки, така че те трябваше да са върнати на „Рекс“ преди снимката да бъде направена. Както и другото оборудване, понеже и от него нямаше следа.

Огледа пак хеликоптера и се опита да намери контейнерите за пренасяне на труповете, но целият район около машината бе замъглен от снежинки. Освен това екипажът нямаше най-напред да си прибере оборудването, а след това да се връща за контейнерите с трупове. Те щяха да бъдат първите неща, които трябваше да бъдат занесени във фризера на кораба.

Вдигна тежестите от ъглите на снимката и изчака, докато тя се свие в цилиндър. Служителката я нави още по-стегнато и я пъхна в една картонена торба с емблемата на „Паноптикон“. Затвори тръбата с пластмасова запушалка и написа сметка за 289,46 долара.

 

 

По средата на пътя изведнъж му просветна и малко преди да стигне до Чейн Бридж Роуд, си каза: „Чакай!“ и натисна спирачките. Колата зад него изскърца, но Франк вече правеше обратен завои към Херндън.

— Искам го пак — каза на служителката.

— Извинете?

— Същите координати, само че месец по-рано. 28 февруари, или някъде там…

Тя го погледна, сви рамене и започна да чука по клавиатурата.

Половин час по-късно той вече гледаше втората снимка, която беше точно като първата, но без хеликоптера, Ани и, приятелите й.

Насочи лупата към гробището. Тъмните хълмчета бяха там, както и купчината ковчези. Погледна ивицата, показваща датата, само за да провери отново и да е сигурен, че не е бил разбран погрешно. Там обаче пишеше: 11.47, 28.02.1998 г. — време, в което Ани и Киклайтър бяха били все още в Съединените щати. И все пак труповете вече бяха изчезнали, а ковчезите бяха натрупани на купчина.

Точно осъзнаването на тази вероятност го бе накарало да се върне. Преди това се опитваше да си обясни нещата по друг начин. Да се върнат толкова бързо в Хамерфест? Добре де, нещата може да бяха вървели прекалено гладко.

Това, което го впечатли обаче, бяха ковчезите. Натрупани по този начин — на купчина в снега. Ани му бе обяснила какви усилия са й коствали разрешенията за ексхумациите. Най-напред трябвало да идентифицира миньорите, да намери семействата им, да се свърже с тях и да получи разрешение да изкопаят родствениците им. След това да получи съгласие от лютеранската църква, че разкопаването на гробището е в интерес на обществото. И че след като НЗИ си свърши работата, останките на миньорите трябва отново да бъдат погребани.

Всичко това беше съвсем нормално и с подобаващото уважение. Франк не можеше да си представи, че Ани ще мине през всички тези премеждия и след това ще нахвърля ковчезите на купчина, сякаш са някакъв гнил дървен материал.

Значи някой друг бе отишъл преди това в Копървик и бе изкопал телата на миньорите. Той помисли още малко за това и пак отиде при бюрото на администраторката.

— Хайде още веднъж. Още месец по-рано. 20 януари ще свърши работа.

Тя го погледна изпитателно.

— Знаете ли, повечето хора не са чак толкова пристрастени към това. — Набра нещо на компютъра и поклати глава. — Във всеки случай няма да стане през януари. Не и на тази географска ширина. Освен ако не се интересувате от снимка с инфрачервени лъчи.

— Защо?

— Защото е тъмно през целия ден. Ако има светлинки, може да ги хванете, иначе…

Франк поклати глава.

— Не, това е изоставено градче.

— Е, и?

— Опитайте 12 ноември 1997-ма.

 

 

Отне му още три часа и когато привърши, сметката стигна почти до 2 800 долара.

Връщаше се назад месец по месец, докато не откри това, което търсеше: чиста снежна покривка, непокътнати гробове. Датата беше 20 август 1997-ма.

Това означаваше, че труповете са били взети между тази дата и 20 септември, когато гробището е било оставено във вида, в който го е намерила Ани при пристигането си с хеликоптера.

След като установи отрязъка от време, беше само въпрос на търсене, докато стигне до точната дата на ексхумацията, която се оказа, че е 9 септември. В гробището имаше малък кран, шейна и неясни очертания на палатка. Зад църквата бе кацнал хеликоптер и в гробището имаше няколко души. Нямаше значение колко бяха, защото както и да гледаше през лупата, нямаше начин да различи никоя от неясните фигури, застанали край гробовете.

Премести лупата към хеликоптера, чийто размер позволяваше по-голяма разделителна способност. Бе кацнал в снега на двайсетина метра от църквата. Франк се вгледа внимателно в корпуса на машината, търсейки някакви надписи, които биха могли да го идентифицират, но не откри такива. Разделителната способност не бе достатъчно добра. Уморен от дългото вглеждане, той се отпусна на стола и разтърка очи.

Когато след няколко секунди ги отвори, видя — или си представи — нещо, което не бе видял преди — решетка. Или по-точно казано — някакъв вид решетка в задната част на хеликоптера. Взе отново лупата и я задържа над снимката, като я вдигаше и сваляше, за да получи идеалното увеличение, но не успя.

Изнервен, Франк стана и отиде в администрацията. Плати със своята „Виза“ и тръгна към колата си с дебела тръба със сателитни снимки под мишница.

Сега поне знаеше — какво, кога и къде. Някой бе отишъл в Копървик преди Ани и „Рекс“. Ето защо Глисън бе посрещал кораба. Затова се бяха върнали с празни ръце. Затова около целия случай бе издигната стена.

Оставаха само два въпроса.

Кой? И защо?