Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (25)

24.

Стърн беше идея на Ани.

Той учеше в богословския факултет в Джорджтаунския университет и пишеше докторат върху новите религии (или нещо подобно). Били излизали един два пъти (само за кафе или на кино, бе му казала Ани) и след това си загубили следите, вече втора година. Преди седмица тя се сблъскала с него на Кънектикът Авеню, точно срещу хлебарницата „Ъптаун“. Все още работел върху същите проблеми и публикувал „горе долу веднъж на три месеца“ в списание „Армагедон Уоч“. В него ставало дума за култове, нови религии, промиване на мозъци и новото хилядолетие.

— Мисля, че той знае много за Храма — каза Ани. — Това е в неговата област.

Франк се съгласи, че трябва да го потърсят.

Намериха Стърн в телефонния указател. Живееше далече от Джорджтаун, някъде на Резервоар Роуд. Ани му звънна и Стърн я покани да отиде до тях.

— Имаш ли нещо против да доведа един приятел? Работим заедно върху нещо.

— Не, разбира се, че нямам нищо против.

Стърн се оказа перфектен домакин. След като ги посрещна на вратата на своя олющен апартамент, той им направи по чаша черен чай и охотно отговори на любопитството на Франк за това колко книги има. Те лежаха на купчини — големи и малки — практически на всяка хоризонтална повърхност. На пода, на масите, на первазите на прозорците, на радиаторите — навсякъде с изключение на лавиците за книги (каквито всъщност нямаше).

Беше по-възрастен, отколкото си го бе представял Франк — не хлапак, а мъж към тридесетте. Имаше воднистосини очи и оредяваща коса, която бе или твърде дълга, или твърде къса за това, което се предполагаше, че трябва да бъде. Носеше ботуши, джинси и дълга вълнена риза. Непрекъснато се усмихваше.

Франк и Ани си изпиха чая, седнали на ръба на охлузеното канапе, върху което бе хвърлена зелена покривка. В ъгъла на стаята бяха поставени два високоговорителя, от които се носеше звукът на спиричуъл, изпълняван от „Петте слепи момчета“ от Алабама.

— Бен е брилянтен — каза Ани, с желание да го предразположи. — Научната му работа е фантастична.

Стърн се изкиска.

— Фантастична е точната дума, да! Вече шестстотин страници и не съм стигнал по-близо до края й, отколкото когато я започнах преди три години.

— Познат ми е този проблем — каза Франк. — Случвало ми се е с месеци да работя върху дадена статия.

— Въпросът е, че колкото повече научавате, толкова по-сложно става всичко и краят му не се вижда. То е като парадокса на Зенон, само че не е математика, а проза.

— Ани каза, че пишете за култовете.

— Нещо такова. Култове, секти, нови религии — как ще ги наречете, зависи от гледната ви точка.

— А каква е вашата теза?

— Колкото повече се променят нещата, толкова повече си остават същите.

— Аха.

Стърн се усмихна.

— Това е сравнително изследване — таборитите и Обединеното човечество.

Франк поклати глава.

— Никога не съм чувал за тях.

Стърн се размърда в стола си; очевидно се чувстваше неудобно, все едно са го хванали да чете списания за НЛО.

— То е като ябълките и портокалите — каза. — Много са различни, но същевременно… и много си приличат. Таборитите са били религиозна секта в Бохемия през петнадесети век. Обявили война на свещеничеството и проповядвали някакъв вид активен милениуризъм.

— Какво пък е това? — попита Ани.

— Мислели че трябва да възвестят хилядолетието, вместо просто да седят и да чакат то да дойде.

— И как се „възвестява“ хилядолетие? — поинтересува са Франк.

— Освобождавате света от греха. И те се опитвали да направят точно това, като използвали всички средства, които им попадали подръка — кинжал, копие, катапулт, стрела. Повярвайте ми — добре че не са имали атомна бомба.

— Значи просто започнали да избиват хората? — попита Ани.

Стърн повдигна вежди, извади цигара от джоба на ризата си, запали си със запалка „Зипо“, вдиша дълбоко дима и каза:

— Те са избивали грешниците. Вижте! Те са били агенти на хилядолетието. Тяхната работа, тяхното задължение, тяхното религиозно задължение, е било да унищожат всеки, който не е част от тяхното движение. Защото това е начинът да се разбере дали някой е грешник. Не е част от вас и затова го убиваш. Това е начин да се прочисти светът.

— Господи! — каза Франк.

— Точно така.

Стърн се намръщи театрално, наведе се през сандъка, който им служеше като масичка за кафе, и сграбчи Ани за китката. После зловещо зашепна, като се опитваше да докара някакъв чешки акцент:

— Проклет да е този, който не вдига меча си, за да пролее кръвта на враговете на Христос. Няма милост за Сатаната. Няма пощада за злото. Така казва Ян от Пиос.

— Ох! — възкликна Ани, измъкна ръката си и заразтрива китката си.

— А онези, другите? — попита Франк.

За момент Стърн изглеждаше озадачен, след това каза:

— А, имате предвид Обединеното човечество. Те са… различни.

— Нали казахте, че си приличат?

— Е, да. Делят ги обаче петстотин години плюс — каквато и да е тя — психологическата разлика между средновековна Прага и Санта Моника от годините на Голямата депресия.

— Бих казал, че разликата е доста голяма — каза Франк.

— Аз също — добави Ани.

— Обединеното човечество се е появило в началото на трийсетте години — каза Стърн. — Негов лидер е бил Артър Бел, който развил теорията за конспирацията на нашите „тайни господари“, „международните банкери“…

— Охо — пошегува се Франк. — Сега идват и евреите.

Стърн се засмя.

— Прав сте. Той е бил много известен антисемит. Само че е продавал и хилядолетието. Също като таборитите. Разликата е, че в неговия случай утопията се е отнасяла по-скоро до климатиците, отколкото до поземлената реформа.

Ани се изсмя.

— Идеята му обаче била същата. Казвал, че ще има кървава баня, природна катастрофа, последвана от война като Армагедон, която ще унищожи — не знам колко души — повечето от хората по света. И това ще е нещо добро, казвал той, защото ще възвести Новата ера. Тоест „хилядолетието“. Тоест „рая на земята“. След войната всеки ще има безплатен климатик, къща за двайсет и пет хиляди долара и шестнайсетчасова работна седмица, освен ако не реши да се пенсионира.

— Мен ме устройва — пошегува се Франк.

— Устройвало е много хора. Бел забогатял.

— Значи това, за което пишете — каза Франк, — е фактът, че тези двамата — Ян от Пиос и Артър Климатика, са имали една обща мечта.

— Точно така — потвърди Стърн. — Те двамата и милиони други през вековете. Всички те споделяли — и споделят — същата кървава мечта. Искате ли още чай?

— Да, благодаря.

Стърн напълни чашката му, обърна се към Ани и каза с делови тон:

— Е? Какво става?

— Какво да става? — попита тя.

— Знам, че не си дошла да ми кажеш, че ме обичаш, и освен това каза, че работиш върху нещо. Каза, че вие с Франк заедно работите върху нещо.

— О, да — отговори Ани. — Така е. Работим върху едно… нещо.

Обърна се към Франк и му намигна толкова закачливо, колкото можеше да го направи един микробиолог, и по този начин топката остана в неговото поле.

Франк въздъхна и каза:

— Интересуваме се от Храма на Светлината.

За момент на Стърн като че ли не му достигна въздух, тялото му се напрегна, след това той се отпусна на стола си и се втренчи в тях. Дълго време не каза нищо. Накрая се обърна към Ани с поглед, който най-вероятно бе предназначен за мошеник, опитващ се да му пробута „Ролекс“ за петдесет долара.

— Какво значи това?

Ани примигна, а Франк се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? — неразбиращо отвърна Ани.

— Какво искам да кажа ли? Господи, Ани! Не съм те виждал от колко — две години? — и изведнъж се появяваш и казваш: „О, между другото! Това е мой приятел и ние се интересуваме от Храма на Светлината.“ Това шега ли е?

— Не — каза Франк, — не е шега.

До този момент Стърн гледаше Ани. Сега рязко се обърна към Франк и попита делово:

— С кого сте?

— С кого да съм? — повтори Франк. — Не съм с никого. Аз съм с Ани.

— Той пише за „Поуст“ — допълни Ани.

— Така ли? — Стърн насмешливо поклати глава. — Кой ви е телефонът?

— Телефонът ми ли?

— Да! Служебният. Какво ще се случи, ако ви се обадя в „Поуст“?

— Всъщност съм в неплатен отпуск.

Стърн вдигна очи към тавана.

— Хайде стига бе!

— Говоря сериозно! Вижте. — Франк извади портфейла си и му показа журналистическия си пропуск и служебната карта от „Вашингтон Поуст“.

— Всеки може да си ги направи — каза Стърн. — Обикновен боклук.

— Така е. По този начин може да разберете, че са истински — „Поуст“ е евтин — отвърна му Франк.

— Това е абсурдно — каза Ани. — Бен, това съм аз. Ти какво си мислиш?

Стърн не й обърна внимание и продължи да гледа Франк.

— И докато сте в неплатена отпуска, с какво се занимавате?

— Имам стипендия от „Сам Джонсън“.

— Това пък какво значи?

— Всяка година те обявяват своеобразно състезание. Репортерите изпращат предложения, в които описват каква тема биха разработили, ако имат една година свободно време. Изпратих предложение и… те го харесаха.

Стърн продължи да го гледа втренчено.

— За Храма на Светлината?

— Не — каза Франк. — За новопоявилите се вируси.

Стърн се намръщи още повече.

— Можете да се обадите на фондацията. Има ги в телефонния указател.

— И откъде да знам, че те не са фасада? — попита Стърн.

— Фондация „Джонсън“? На какво?

— На Храма.

— На Храма?!

— Защо не? Храмът дава пари на няколко фондации — на Института за религиозни проучвания, на фондация „Гея“. И са щедри. Това е добра реклама.

— Може би. Но не дават пари на тази фондация. Повярвайте ми. Ако им дадат, Коу ще получи инфаркт.

Стърн го изгледа втренчено, после кимна, сякаш е взел решение, и каза:

— Ще ви покажа нещо. — Стана и отиде до бюрото до прозореца. Разрови купчина листове, измъкна един бюлетин и се върна на стола си. — Вижте. — И подхвърли бюлетина на Франк.

Това беше пролетният брой на „Армагедон Уоч“ — трийсет и две страници плътна хартия, захванати през средата с телбод. На корицата имаше реклами на статиите за сциентологичната църква и Интернет, за сектата Сантерия в Западна Луизиана и за промиването на мозъци в Южна Индия.

Франк запрелиства страниците. На осма страница на цяла колона, под заглавие „Личности“, имаше снимка на Люк Соланж, присвил очи срещу слънцето и поставил ръце върху руля на нещо, което вероятно бе „Кристалният дракон“. През средата на снимката минаваше ивица, в която бе изписано „Кормчията“.

Франк показа снимката на Ани.

— Изглежда симпатичен — каза тя малко изненадано.

Под снимката имаше кратък абзац.

Рядка снимка на гуруто на Храма на Светлината Люк Соланж в морето на борда на флагманския кораб на Храма „Кристалния дракон“. След като прекара петнадесет години в САЩ, роденият в Швейцария Соланж е отново на път. Последното му пътуване бе до Токио, където миналия ноември той говори пред организацията „Чосон Сорен“. (снимка: анонимна)

— Добра работа — каза Франк.

— Имам 341 абоната — отвърна Стърн. — Повечето от тях са научни работници и родители. Няколко журналисти, частни детективи и разбира се, самите култове. Те са тези, които вместо адреси имат пощенски кутии.

— Писали ли сте много за Храма? — поинтересува се Франк.

Стърн поклати глава.

— Това е първият материал за повече от година. Така да се каже, опипвам почвата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Ани.

— Искам да кажа, че е опасно — отвърна Стърн. — Това означава конфликт. Не ми трябва. — Спря за малко, след това продължи. — Помниш ли последния път, когато се видяхме?

Ани кимна.

— Представях предложението си за субсидия. Беше преди две години.

— Между другото какво стана?

Ани погледна Франк и каза:

— Отхвърлиха го.

Стърн й намигна приятелски.

— Защото са мързеливци. Във всеки случай, тогава бе последният път, когато писах нещо за Храма.

— А какво писахте първия път?

— Някои от нещата, които ви казвам сега. Направих връзка между Соланж и по-ранните лидери на култове, като посочих сходствата им. Бях го нарекъл „светски апокалиптик, който заменя принципите на сериозната екология с Десетте Божи заповеди“. Но, от друга страна, той е много активен. Иска да го направи.

— Кое?

— Апокалипсиса. Армагедон. Наречете го както искате. Ако прочетете това, което е написал, ще разберете, че Соланж твърди, че е последната „световна историческа“ фигура.

— Какво трябва да означава това?

— Иисус, Буда…

— Соланж? — попита Ани.

— Точно така. Неговата важност се крие във факта, че той е акушер на Края на времето. Или поне така твърди.

— Защо някой ще иска да бъде акушер на Края на времето? — попита Ани.

— Соланж не вижда нещата по същия начин, както ги виждаме ние с тебе. Възгледите му за света са екоцентрични.

— На първо място Земята — каза Франк.

— Точно така. Не хората са най-важните актьори, а Природата. Това, към което Соланж се стреми, е някакво възстановяване на Рая — което освен всичко друго означава и край на индустриалната цивилизация.

— Звучи доста опасно — констатира Франк.

— Така е. Точно затова го наричат „Първия конник“.

— Първия конник? — повтори Ани неразбиращо.

— Да — кимна Стърн. — На Апокалипсиса.

Известно време мълчаха. Накрая Франк попита:

— Какво се случи с вас? Имам предвид между вас и тях? Казахте, че сте „опипвали почвата“, когато сте публикували снимката му.

— Общо взето да. Това, което написах тогава, бе доста праволинейно. Бе преди всичко сбор от неща, които бяха писали други хора — главно журналисти, — с добавка на малко историческа перспектива, но в тези линии, които току-що ви очертах. Единственият нов материал всъщност дойде от информация, която получих от приятел, който работи в екипа на окръжния прокурор в Калифорния. Синът му се бе присъединил към Божиите чада преди десетина години и оттогава той стана активист на новите религии. Във всеки случай… те започнаха да ме преследват.

— Кой започна да те преследва? — попита Ани.

— Храмът. Или както обичат да наричат сами себе си — „кротките“. Поставиха ме под наблюдение.

— Будалкаш ни.

— Не — каза Стърн. — Беше като на кино. Имах „опашка“. Шестнадесет часа на ден пред апартамента ми имаше кола — от шест сутринта до десет вечерта, седем дни в седмицата.

— Доста скъпо удоволствие — отбеляза Франк.

— Бях поласкан. Шегувах се с тях, когато минавах покрай колата им. След това убиха кучето ми.

— Какво?!

— О, не! — възкликна Ани. — Не и Брауни.

— Някой му даде пържола, посипана с варфарин^[1]. Нали си го знаеше какъв беше? Ядеше всичко, стига да не е кучешка храна. Жал ми е за него… След това телефонът ми започна да звъни по цяла нощ. Независимо колко пъти му сменях номера и настоявах да не бъде включен в указателя. Така че дръпнах щепсела. След това в офиса ми започнаха да се появяват хора и да ми крещят, разбирате ли? Това не са хора, с които можеш да говориш.

— Как изглеждаха? — попита Франк.

— Приличаха на студенти. Изглеждаха нормално. Единственото ненормално беше, че ми крещяха и цапаха всичко с кръв.

Ани примигна.

— Веднъж една жена се втурна в библиотеката, влачейки след себе си малко дете, и закрещя че ме била „спипала“ с него! Веднага след това двама души в катедрата, включително един от рецензентите ми, започнаха да получават имейли.

— Какви имейли? — попита Франк.

— О, някаква постна, безинтересна история. Поща на омразата. Примерно, един от хората в катедрата е „обратен“ — това за никого не е тайна — и естествено той получава послание, изпълнено с ненавист към хомосексуалистите. Моят рецензент е от афроамерикански произход и представете си какво получава? Всички тези глупости за християнската идентичност!

— И вашето име е било върху тези послания?

— Не. Направиха го по-фино. Подписваха се като „Белия отмъстител“ или нещо от този сорт. Това, разбира се, нямаше значение, защото ги пускаха през моя компютър и полицията можеше да ги проследи.

— И как са успели да ги пуснат през вашия компютър?

— Много лесно. Разбиват ми апартамента, когато ме няма, включват се, и толкоз.

— Това е отвратително! — каза Ани.

— Арестуваха ме — продължи Стърн. — Щяха да ме съдят! Представяте ли си?

— Но сте се оправили, нали? — каза Франк.

Стърн кимна, след това се засмя.

— Да, те се прецакаха самички. Изнасях лекция на един семинар, когато дойде един имейл. На заглавната страница пишеше: „Четвъртък, 14.15.“ Нямаше никакъв начин да съм го изпратил аз.

— И какво стана?

— Нищо. Полицаите се свързаха с адвокатите на Храма и знаете ли какво казаха те? Заявиха, че съм толкова луд, че сигурно сам съм си отровил кучето. Казаха още: „Може би е пренастроил часовника в компютъра си?“ — което всъщност не е толкова трудно. Мога да го направя, но защо? Защо да си давам този труд, когато бих могъл да изпратя посланията през анонимен компютър?

— И с това ли свърши всичко? — попита Франк.

Стърн поклати глава.

— Не, продължи няколко месеца. Изпратиха в пощата формуляр за смяна на адреса, така че пощата ми започна да изчезва, което пък се превърна в друг проблем, защото някой започна да поръчва разни неща по сметките на моите кредитни карти.

— Какви неща? — попита Ани.

— Притеснителни. От този тип, които биха могли да ти докарат неприятности само защото си в списъка на тези, които ги поръчват. Порнография с насилие. Таблетки за увеличаване на половата потентност и забременяване. Хиляди долари изчезнаха в разговори към деветстотин телефонни номера и абонаменти за брошури за северноамериканската асоциация на „Мъже обичат момчета“ и Църквата на Планината.

— Какво е Църквата на Планината? — попита Ани.

— Нацистка организация. Работата обаче е, че цяла поредица агенции за поръчки по пощата започнаха да ме преследват, да не говорим за Агенцията за борба с наркотиците и митниците.

Ани го гледаше, без да казва нищо.

— А след това подадоха жалба за клевета…

— И на какво основание? — попита Франк.

— А защо не? Могат да си го позволят. Няма да ви кажа колко ми струваше само да се измъкна от съда.

— А после?

— После — нищо. Спряха.

— Спряха? — повтори невярващо Ани.

— Да. Просто спряха. Сякаш са ми показали това, което трябва, и имат по-важни неща, с които да се занимават. Мисля, че това беше предупреждение.

— Господи! — прошепна Франк.

— Та затова съм малко параноик — добави Стърн. — И сега, след като отново пуснах Соланж в бюлетина си, вие се появявате и ме питате за Храма. Разбирате ли какво имам предвид?

Франк кимна.

— Да, напълно.

— Ще направя още чай — каза Ани, взе чайника от сандъка и го занесе в кухнята.

Стърн загледа втренчено Франк.

— Знаете ли, единственото нещо, което не направиха, е, че не се опитаха да ме убият.

— Е… има време.

— Обаче щяха да го направят, ако бях нещо повече от дребно притеснение.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм. И го споменавам, защото… не знам колко близки сте с Ани…

Франк понечи до обясни нещо, но Стърн го прекъсна:

— И не искам да знам. Просто искам да кажа, че трябва да внимавате. Заради нея.

— Ще внимавам — каза Франк. — Защото и аз имам слабост към нея. Това обаче, което най-много би ни помогнало сега, е информация.

Стърн вдигна рамене.

— Какво повече мога да ви кажа? Какво всъщност знаете?

— Соланж е швейцарец.

Стърн кимна.

— Дошъл е в Щатите през 82-ра. Казват, че бил фалирал.

— А защо е напуснал Швейцария?

— Мисля, че му е трябвало по-широко пространство, а в Швейцария са се засилвали клаустрофобските настроения. Кандидатирал се за парламента от Зелените и разцепил партията, като настоявал за крайни позиции, което вбесило много хора. Горе-долу по същото време бизнесът му се е провалил.

— Какъв е бил бизнесът му?

— Имал клиника за хомеопатия в Монтрьо и двама от пациентите му умрели от бъбречна недостатъчност. Някаква билкова терапия, която дала обратни резултати.

— И след това дошъл в Щатите.

— Да, дошъл в Щатите и отворил клиника в Лос Анджелис. Замогнал се. Включил се в политиката за опазване на околната среда. Започнал нещо, наречено „Вердюр“, нещо като мъничко „Преди всичко Земята“. Но доста по-тайнствено. Започнали да пишат за него. Събрали се и последователи. Започнал да изнася лекции в САЩ и в чужбина.

— И след това какво?

Цигарата на Стърн от доста време бе изгаснала, затова той запали друга и издуха струя дим над главата на Франк.

— Ставал по-известен. Все по-известен. Мисля, че някъде към 92-ра… един човек — работел за сектата на Муун — поел „жезъла над новоприсъединилите се членове“.

— Какво точно разбираш под „жезъл“?

— Те имат „жезли“ за всичко: финанси, набиране на нови членове, разузнаване.

— Разузнаване?

— Да, те имат едно от най-добрите разузнавателни бюра. Във всеки случай този човек от сектата на Муун — искам да кажа, че преди това е бил в нея — идва, сяда и реорганизира действията им за набиране на нови членове. Изведнъж те стават наистина агресивни. И се насочват към две групи: хора на около двайсетгодишна възраст, защото те са енергични, и хора около осемдесетте, защото те имат пенсии. Изпращат доброволци „да помагат“ на самотни майки, „да съветват“ деца, които имат проблеми с наркотиците, и „да се грижат“ за възрастните. Това, което всъщност правят обаче, е, че се доближават до твърде много уязвими хора, които е най-лесно да бъдат привлечени. Дори създават клубове на „самотните сърца“ в няколко града, само и само да уредят срещи между свои членове и хора, които биха искали да бъдат завербувани за каузата.

— Разбирам — каза Франк.

— Наистина е невероятно. Платили са десет хиляди долара за база данни, съдържаща имената на хора, затънали в дългове. Искам да кажа — хора, които наистина са загазили. Прегледали „кредитните истории“ и направили досиета за всеки поотделно. После почукали на вратите им и обещали да им покажат изход. „Вие сте жертва — казвали, — не вие сте виновни. Америка е виновна! Америка с главно К. Консуматорското общество! Стегнете си куфарите, изгорете си сметките и елате при нас. Ще получите работа, приятели, и място където да живеете.“ Така и станало. Само че забравили да споменат, че за работата всъщност не се плащало, а местата за живеене били общежития, където хората спели по четирима в стая. Не че това имало голямо значение. По това време успели да привлекат много хлапаци и старци в организацията и те спели по четири часа на денонощие. При това не всяка нощ! — Стърн спря, за да си поеме дъх. — Това е изключителна операция по набиране на кадри.

— И какво после? — попита Франк.

— Достигат критичната маса. Появява се това екологично нещо, наречено „Вердюр“, което има може би двеста членове. Две години по-късно има хиляди души с изцъклени очи и те се наричат Храм на Светлината.

— Къде е захарта? — попита Ани от кухнята.

— Май нямам — отвърна Стърн.

— Колко души членуват в Храма? — попита Франк.

— Според тях — отвърна Стърн — трийсет хиляди. Но всъщност? Може би едва една четвърт от тази цифра. Дори и те обаче се делят на „вътрешен“ и „външен“ кръг.

— И как работи всичко това?

— Както може да се очаква. Хората отвътре са твърдолинейните и са на пълен щат. Може би хиляда души в пет-шест града. Плюс тези в базата. Там са около триста.

— Къде?

— В базата. Край Лейк Плесид. Купили са частно училище и са го превърнали в нещо като щаб.

— А външният кръг?

— Те изпращат чекове, абонират се бюлетините им и купуват витамините на Соланж.

— Разкажи ни за това — помоли Ани, докато влизаше с кана чай. — Разкажи ни за фабриката за витамини в базата. — После постави подноса върху сандъка, наля си една чаша и седна до прозореца.

— Няма нищо особено — продължи Стърн. — Правят хомеопатични мехлеми и препарати за ароматотерапия. Женшен. Хвойново масло. И витамини.

— И това им докарва големи приходи?

— Все някакви. Освен това те имат и патенти.

— За какво?

— За постепенно усвояване. Поставяте химикалите в полимери, така че те се разграждат в различно време.

— Какъв вид химикали например? — попита Франк.

— Всякакви видове. Болкоуспокоителни. Инсулин. Витамин В–12. Всичко, за което може да се сети човек. На съвсем мънички хапченца.

— Има предвид микрокапсулиране — поясни Ани през рамо. Гледаше през прозореца.

— Да, точно това имам предвид. Във всеки случай казах на Франк, че има вътрешен кръг и в него има един още по-вътрешен! Това е нещо, което трябва да знаете, защото те са, които ще започнат да ви преследват — отделът за специални задачи.

— Това пък какво е?

— Шпиони — каза Стърн. — Личната разузнавателна агенция на Храма. При това са много добри професионалисти. Имат много оръжие и разполагат с много пари. При това имат достъп, срещу заплащане, до много външни хора — частни детективи, журналисти, полицаи, учени, каквото си поискате.

— Звучи внушително.

— И е. Това е кошмар! Освен това имат и специални екипи.

— За какво? За прибиране на залозите?

Стърн се подсмихна криво.

— Не. За отвличане на хора.

— Будалкаш ни.

Стърн поклати глава.

— Вижте, казвам ви само следното: ако ги раздразните, ще си го върнат. Един ден ще се събудите и… бум! Няма да ви има.

— Тази част я мразя — каза Франк и отпи от чая си. — Винаги мразя да ме няма.

— Изобщо не е смешно — изсумтя Стърн.

— Не приемам всичко на майтап, но ако се върнем към това, което говорите за парите… Откъде идват големите им пари? От витамините? От патентите?

Стърн поклати глава.

— Не.

— Плюс подаръците от членовете…

— Не са оттам — убедено каза Стърн. — Големите им пари идват от друго място.

Франк го погледна неразбиращо.

— Откъде?

Стърн загаси цигарата си и веднага запали друга.

— От Чосон Сорен.

— О, имате предвид японците от вашата брошура?

— Да. Само че Чосон Сорен всъщност не са японци. Така наричат корейците, които работят в Япония. Главно севернокорейци. Те вършат вместо японците неквалифицираната работа и изпращат повечето от парите си у дома. Това е голям източник на валута.

— Оттам ли Храмът получава парите си?

— По-голямата част.

Франк бе смаян.

— Но… защо?

— Не знам — отвърна Стърн. — Но от 95-та корейците са им дали петдесет милиона долара.

— Откъде знаете пък това?

— От един доклад на митниците. Получих го от областния прокурор в Калифорния. Проследили са един човек, който организирал верига — Лос Анджелис, Токио, Женева и обратно в Токио. Открили в него огромна сума пари в брой, за която не могъл да даде обяснение. Като го разпитали, той се „разпял“. Разказал им всичко.

— И какво било то?

— Прехвърлял пари. Големи суми пари по различни сметки, така че никой да не може да каже откъде са дошли.

— И това са… пари на Чосон Сорен?

— Да.

— И къде е този човек?

Стърн издуха кръгче дим към тавана.

— Прецакаха нещата. Вместо да разнищят случая, митниците го депортираха. Веднага след това той се качва на самолета за Нарита и толкоз. Изобщо не е напускал залата на митниците. Жена му с двете им деца останали при паспортния контрол. Всичко, което останало след него, били куфарите, оставени на количка насред залата. Край на историята.

— И не са го открили?

— Не. Нали ви казах: край на историята.

— Ей! — викна Ани. Бе се изправила до прозореца с чашата чай в ръка и викаше на някого отвън. — Ей!

— Какво става? — попита Франк и бързо отиде до нея.

— Някой бърника в колата ти!

Той погледна и видя, че е права. Саабът беше до тротоара пред блока и шофьорската врата зееше. Някаква жена със синя рокля се бе вмъкнала до кръста в колата му.

Той изскочи на стълбите и затича надолу. След секунди бе на улицата. Вратата на колата му бе затворена, а жената вече се беше отдалечила на двадесетина метра. Буташе бебешка количка.

— Чакайте! — извика франк и се втурна след нея. — Ей! Чакайте малко!

Жената се обърна и вдигна ръка над очите си, за да ги заслони от блясъка на слънчевите лъчи. Той видя, че е млада, почти момиче, и невероятно красива.

— Какво има? — попита тя и му се усмихна обезоръжаващо.

Той установи, че се е задъхал повече от възбуда, отколкото от тичането, и че гласът му е прегракнал.

— Извинете, но… погледнах през прозореца и… вие… нали разбирате… бяхте в колата ми.

Усмивката й стана още по-широка.

— Ваша ли е колата? — Тя залюля количката, за да успокои бебето.

— Да — каза Франк. Чувстваше се малко глупаво при това нейно дружелюбие. — Моя е.

— Просто ви загасих фаровете. Бяхте ги оставили включени.

— Така ли? — Той се замисли за секунда. — Защо да ги включвам посред бял ден?

Тя поклати глава и той видя, че очите й са зелени.

— Не знам. Да не сте минавали през някой тунел?

Бебето изгука и Франк го погледна. Не можеше да разбере дали е момче, или момиче, но и то като майка си бе прекрасно.

— Какво сладко детенце — каза той.

— Благодаря! — отвърна тя и гордо вдигна глава, след това побутна количката. — Трябва да тръгвам. Татко му се прибира.

— Е… Благодаря ви — каза Франк.

Като се върна пред блока на Стърн, видя, че фаровете на колата са изключени, което беше добре (въпреки че акумулаторът може и да беше сдал багажа). Щеше да разбере това след малко — първо трябваше да вземе Ани.

— Кой беше? — попита тя, когато Франк се качи.

— Някаква жена. Бил съм оставил фаровете включени и ги изключила.

— Включени?

— Да.

— Не видях да светят.

— Е, тя каза, че светели… — Той се обърна към Стърн и му подаде ръка. — Трябва да тръгваме. Много ви благодаря за помощта.

— Няма нищо.

— Ако се наложи, мога ли да ви се обадя?

Стърн се замисли.

— Да… но ако продължавате с Храма, не ми се обаждайте от дома си. И, за Бога, не идвайте просто така — без предупреждение. Изпратете димни сигнали или нещо от тоя род.

Франк се засмя.

Когато стигнаха до колата, Ани продължаваше да клати глава.

— Сигурна съм, че не беше оставил фаровете включени.

— Добре де, не съм. И какво? Чу ли какво каза той? Това за „Чосон“? Петдесет милиона долара! Какво може да означава всичко това?

— Нямам представа — каза тя. — Повече ме интересува тази фабрика за витамини.

Той отвори вратата на сааба и седна зад кормилото. Докато пъхаше ключа в стартера и го завърташе, Ани говореше нещо за микрокапсулирането.

Саабът запали с гръмко буботене, но този звук бе почти заглушен от възгласа на Франк:

— Какво е това, по дяволите?!

Ани го погледна и видя, че е вперил поглед в ръцете си, които, както и воланът, бяха изцапани от някаква прозрачна мазнина.

— Какво е това? — възкликна Ани.

Франк вдигна ръце пред себе си като някой католически светец.

— Нямам представа. Но е гадно. Подай ми една кърпа отзад, ако обичаш.

Ани се пресегна към задната седалка, където имаше кутия с хартиени кърпички. Сграбчи една шепа и му помогна да изчисти мазнината от пръстите и волана. После Франк пъхна кърпичките под предната седалка, включи на скорост и потегли към къщата на Ани.

— Тя го е направила — каза Ани.

— Кое?

— Намазала е това нещо по волана. Ти за кое си мислиш, че говоря?

— Не знам какво да мисля. Казах ти, че е гадно.

Ани настръхна.

— Нещо не е наред.

— Тя беше с бебе! Сигурно е нещо бебешко. Някакво кремче.

Когато стигнаха до къщата й, тя попита:

— Добре ли си?

— Да, добре съм — отвърна Франк. — Просто не съм във форма. Не съм ял нищо цял ден.

Ани го изгледа скептично, докато слизаше от колата, после се обърна, провря глава през вратата и попита:

— Сигурен ли си?

— Да. Или може би пих прекалено.

След това подкара към Колумбия Роуд покрай кръчми, нощни клубове, полицейски коли… Трябваше да внимава за много неща — пияниците на пресечките, уличните кучета и за кръстовището на Седма и Единадесета. Като стигна до Колумбия Роуд, с изненада усети, че се е изпотил — кисела, лепкава пот, като начало на треска. Наистина не се чувстваше добре. Сърцето му подскачаше — все едно че го гонеше сценична треска, само че не беше на сцена. Беше в колата си и адреналинът му се покачваше без никаква основателна причина. Не беше за това, че е карал бързо. Фактически караше — с колко? — десет километра в час!

Нищо чудно, че зад гърба му свиреха клаксони.

Нещо не беше наред и той знаеше точно какво: внезапно бе започнал да си дава сметка за всяка възможност и виждаше всяка възможност като заплаха. Ако например обърнеше кормилото малко наляво, щеше да влезе в насрещното движение и да се блъсне в някоя кола. Това, че нямаше причина да обърне кормилото наляво, не беше толкова важно. Важното беше, че можеше. Тази възможност бе ужасяваща, защото много хора щяха да бъдат наранени. Ако пък, преди да завърти волана, увеличеше скоростта, колата можеше да се качи на тротоара и да смачка един Господ знае колко хора.

Навсякъде щеше да има кръв.

Страхът, който изпитваше, беше като главозамайване, ирационално и неконтролируемо. Всеки би могъл да върви по права линия, но опитайте се да го направите по перваза на балкон на трийсет метра над улицата — и ще паднете.

Точно така се чувстваше — сякаш ще „падне“, сякаш съзнанието му го тласкаше към невидим ръб над бездна. Шофирането бе невероятно сложно нещо — все едно да се опиташ да разтриваш с две ръце корема си, докато си чешеш главата. Толкова много неща можеха да се объркат, при това толкова лесно — и с толкова фатален резултат. Как можеше човек да се справи с това? Как можеше да обръща внимание на толкова много неща едновременно? На спидометъра и скоростите на амбреажа, на спирачките и газта, на другите коли, на светофарите, на хората, пресичащи улицата. Светът се бе превърнал в огромна вълна от места и събития, изпълнени с последствия.

„Давя се в тази вълна“ — помисли си Франк.

Другият проблем беше, че липсваше много важна част от него самия — позицията му към света или перспективата, от която го гледа. Сякаш бе забравил не толкова кой е бил, но кой би трябвало да бъде. Не толкова фактите за самия себе си, колкото интерпретирането на самия себе си.

Внезапно разбра причината — бе забравил гледната си точка. Бе забравил какво е да си Франк Дейли и забравяйки това, не можеше да си представи, че ще се върне обратно. Целият му речник на живо същество бе изчезнал и сякаш да бъде това, което е той самият, означаваше опит да проговори на език, който никога не е учил. Това бе извън възможностите му. Целият той бе извън възможностите си.

Това го изпълни с ужас, от който не можеше да се измъкне — той идваше някъде отвътре, от място, където Франк би трябвало да се намира и където сега нямаше нищо. Дупка.

Разбира се, че знаеше какво се е случило. Бил е упоен. От Стърн, от Ани или от младата жена, която бе влязла в колата му. Жената с бебенцето и с ослепителната усмивка. Разбирането за това обаче не го утешаваше. Който и да го бе направил, му беше взел всичко, така че не бе останало нищо. Той самият не бе останал.

Ужасно много време щеше да му трябва да стигне до апартамента си, а трябваше да стигне там и да си почине.

Така че нанесе сразяващ удар. Саабът навлезе в насрещното платно и потегли по оживената улица, разпорвайки движението като разтварящ се цип. Един мъж в официален костюм се хвърли върху тротоара. От всички посоки звучаха клаксони. Покрай него профуча ресторантът „Чийф Айк Мамбо“, последван в бърза поредица от „Попийс“, „Микс Текс“, „Крес Стар Банк“ и някаква сбирщина, дръпнала се от светофара на Осемнадесета и „Колумбия“.

Трябваше да си легне. В леглото щеше да му е хубаво. Първо обаче трябваше да паркира колата, а при тези обстоятелства нямаше начин да го направи. Дори и да намереше свободно място, паркирането на сааба щеше да е като приземяване на космическа совалка — маневриране на един тон стомана през трите измерения, като използваш само ръцете и краката си. Това беше невъзможно. Никой не можеше да го направи. Затова той натисна спирачките и с двата крака и спря колата извита насред улицата.

Излезе и включи фаровете — по този начин после по-лесно щеше да открие колата.

Изненада се колко е замаян. Като че ли главата му се пързаляше на ролкови кънки. Някакъв човек вървеше срещу него по тротоара, заговори го тихо на испански, след това се отдръпна изплашен от нещо в очите му.

Миг по-късно (може би беше по-дълго — може би беше чак след час) седеше в апартамента си и прослушваше телефонните съобщения.

Франк! Дженифър се обажда. За тези разходи за сателитите… Шегуваш ли се? Обади ми се.

Следващото съобщение:

Ей, Франки! Обажда се чичо ти Сид. Слушай, на всички ни е много гадно заради баща ти, но… Много се радвах да те видя и… Знаеш ли, не се дръж така дръпнато!

Третото съобщение беше от жена, която искаше да му пожелае всичко най-хубаво:

Здрасти! Днес следобед се срещнахме. Искам само да ти пожелая на добър път и… о, да! Искаш ли да се върнеш? А да останеш? Може би все още ще измислим нещо!

След това телефонът звънна, телефонният секретар се включи — и беше Ани.

— Франк, аз съм. Притеснена съм за това вещество върху волана. Нали ще ми се обадиш? Или може би… може би аз да дойда?… Вкъщи ли си? Обади се!

Нямаше начин. Телефонът пулсираше и почти дишаше в тъмнината. А ръцете му — Господи, ръцете му! С ръцете си можеш да направиш толкова ужасни неща…