Джон Кейс
Конниците на Апокалипсиса (7)

6.
77° 30′ северна ширина
20° 12′ източна дължина

Ани стоеше на палубата и гледаше нервно леда долу. Тънък лед, което означаваше, че е свързан със сушата.

„Внимавай“ — каза си.

Не обичаше да прави грешки. Това даваше възможност на Снежковците да се будалкат с нея, а ако не го правеха, да се отнасят снизходително, с насмешливи погледи и предложения за помощ. Тя не можеше да се справя добре с такива неща. Те я караха я да се чувства глупава. Изчервяваше се и минаваше в отбрана. Не можеше да го преодолее. Винаги й бяха казвали, че това е „семейна черта“. Че имала тънка кожа.

Докато не порасна достатъчно, за да разбере, че това е само метафора, тя си го представяше като някакъв вид болест, която е наследила от майка си. Тънка кожа. Звучеше, сякаш е нещо, което всеки момент може да се скъса или пропука. Като леда.

Тънък лед. Навсякъде наоколо.

Бяха изпреварили бурята и денят бе искрящ — със синьо небе и температура малко над нулата. „Рекс Мунди“ се промъкваше през леда пълзешком, корпусът и палубите му бяха покрити със скреж. Корабът се насочваше към Сторфиорден — проток от вода и лед, който се простираше между покрития с глетчери източен бряг на Шпицберген и западния бряг на Еджеоя — малък остров в Норвежко море.

Ани се бе загледала в ледения килим, който се простираше, докъдето й стигаше погледът. Искаше й се да види тъмна ивица — първият признак на това, което Снежковците наричаха „оловото“. Процеп в леда, който ще ги изкара в мастилената чернота на открито море.

Тогава биха могли да продължат с по-голяма скорост.

Въпреки допълнителните дни, които се получиха поради по-ранното им отпътуване, тя се тревожеше. Първата част от пътуването — на север-северозапад през Баренцово море — мина сравнително бързо. Мурманск не замръзваше през цялата зима, тъй като беше облизан от същото топло атлантическо течение, което правеше възможен достъпа до западния бряг на Шпицберген през по-голямата част от годината.

След като обаче завиха на изток и потеглиха към пролива Сторфиорден, се озоваха обкръжени от твърд лед. Когато напуснаха фиорда, ледът стана още по-дебел. Хеликоптерът излиташе непрекъснато, за да търси пролуки, които биха ги довели до водните канали, протичащи през леда, като протоци, които се движат през снежни полета. Снежковците обаче прекратиха това. Физикът, който по съвместителство бе и пилот на хеликоптера на експедицията, реши, че е по-добре да запазят горивото си за пътя до и от Копървик. Нямаше какво друго да правят, освен да си пробиват път напряко през леда и да се надяват.

Освен „пролуките“ имаше и ивици чиста вода — своеобразни езера в средата на „вечния лед“. Тези езера, беше й казано, се появявали повече или по-малко редовно, всяка година на едни и същи места. Картите с многослойните им силуети отбелязваха размера и местоположението им. Сутринта тя видя такава карта. Един член на екипажа й показа къде точно очакват да намерят чиста вода. На картата тя приличаше на дълга сянка, която се извиваше към една от малкото черни точки на Еджеоя — миньорското селище Копървик.

Проблемът беше, че картите не бяха осъвременявани от години и никой не можеше да каже кое от „езерата“ може да е изчезнало и да се е превърнало в лед. Промъкването през тънкия лед намали скоростта на „Рекс“ до минималните му възможности. Ако трябваше непрекъснато да си пробиват път през леда… щеше да им отнеме много време.

Ако пък успееха да излязат на открито място през следващите два часа, можеше да имат късмет да стигнат до място за закотвяне вечерта и сутринта да успеят да слязат на брега.

Беше нетърпелива. Предложението за субсидия бе нейна идея и тя бе съсипана, когато Националната научна фондация го отхвърли, въпреки подкрепата на доктор К. Сега, когато проектът бе одобрен, тя искаше да прави наука — и то веднага.

Идеята беше да се изолират вируси от тъканите на миньорите. Двамата с доктор К щяха да използват най-модерната техника — полимерно реструктуриране на веригата, или ПРВ, за да възпроизведат вируса в лабораторни условия. Ако имаха късмет и успееха да отгледат достатъчно продукт от модификацията, убила миньорите, щяха да могат, разбира се, да произведат и ваксина (в случай, че някой се нуждаеше от нея). Много по-важно обаче бе (поне според нея), че щяха да могат да потвърдят теорията на доктор К за връзката между определени видове протеинови обвивки и силата на действие на различните щамове грип. Това щеше да е такъв пробив…

 

 

Ани се изненада като научи, че в началото на века все още е имало късчета земя, които са били толкова негостоприемни, че не са били част от никоя суверенна държава. Архипелагът Свалбард, включващ остров Шпицберген, бил (до 1939 година) едно от тези места. Преди архипелагът да стане част от Норвегия, островите му били за разграбване. Ресурсите им били на разположение на всеки, който имал желание и възможност да си позволи месеци на тъмнина и изолация, гадно време и постоянна заплаха от нападения на бели мечки.

Не че Свалбард се отличава с някакви природни богатства. По принцип там има въглищни пластове. Американският бизнесмен Джон Лонгиър пръв изследвал природните богатства на архипелага и през 1906 година основал „Арктическа каменовъглена компания“. Под нейно ръководство на остров Шпицберген била разработена мина. Това събитие предизвикало нещо като „каменовъглена треска“ и предприемчиви англичани, датчани и руснаци започнали да разкриват мини из целия архипелаг.

В началото това носело печалба, но въглищата станали все по-скъпи за добиване. Това обаче не бил главният въпрос. Истинската цена бил самият архипелаг, който е стратегически разположен в северния край на Атлантическия океан и контролира входа в Баренцово море. Руснаците и англичаните, норвежците и датчаните — всички се стремели към нещо повече от въглищата в земята.

В крайна сметка спечелили норвежците, които продължили да разработват мини като тази в Копървик — практически недостъпно място, където се добиват вероятно най-скъпите въглища на света. Или поне са се добивали, докато въпросът за суверенитета не бил решен окончателно в полза на Норвегия, след което мината незабавно била закрита.

 

 

Сега, почти шестдесет години след тези събития, Ани и доктор К търсеха различен вид заровено съкровище — вирус толкова злокачествен и заразен, че можеше да служи като мярка за всички други. Той се намираше — или поне така се надяваха — на един метър дълбочина в замръзналата земя, скрит в дробовете на петимата норвежки миньори, умрели преди осемдесет години, задавени от собствената си слюнка. Според подробните записки на лютеранския свещеник, живял в Копървик по онова време, труповете на миньорите се намираха в най-западния ъгъл на гробището, точно зад параклиса.

Разбира се, екипът на НОАА трябваше да вземе проби от замръзналата земя преди да започне ексхумирането. Ако пластовете на леда покажеха, че е имало цикли на размразяване и замръзване, трябваше да се вземе решение дали изобщо да продължат. При положение, че вирусът на грипа се разпада толкова бързо след смъртта на носителя, би било безсмислено да се изравят мъртъвците, ако труповете са били подложени на разтопяване след 1918 година.

Което, ако се замисли човек, изглеждаше твърде вероятно.

Проклетият лед, помисли си Ани, гледайки към набраздения бял океан с надежда за ивичка чиста, черна вода. Нищо обаче не се виждаше. Само кристално синьо небе и белият като чаршаф лед. Цялата работа бе, че… това беше нейната рожба. Нищо чудно, че беше нетърпелива.

Тя бе тази, която, окуражена от доктор К, бе изследвала поселения в такива отдалечени места като Чили, Сибир и Тибет, търсейки това, което доктор К бе нарекъл „обещаващи жертви“.

Веднъж прочете за Шпицберген в някакъв стар брой на „Ню Йорк Таймс“. Статията бе за руските и норвежки претенции към архипелага Свалбард. Съвсем между другото там се споменаваха каменовъглените мини в района и как през 1918 година работещите там жестоко пострадали от Испанския грип. Не бе изненадана да научи за смъртта на миньорите. Това, което я изненада, бе, че те не са били закарани до родните им места, а са били погребани там, на място. Заинтригувана, тя се задълбочи в информацията и скоро научи повече, отколкото бе очаквала, за погребалната практика във вечно замръзналия Север.

Най-често мъртъвците от местното население били покривани с грамада от камъни. Копаенето в земята било невъзможно. Почвата била дълбоко замръзнала на няколко метра надолу. По-добре природата да си свърши работата, смятали те. В крайна сметка мечките винаги успявали да се справят с камъните — и с мъртъвците.

Минните компании обаче имали алтернатива и това бил динамитът. Пробивали дупки в замръзналата земя, натъпквали ги с експлозиви и взривявали гробове в земята на дълбочина около метър. Това било повече от достатъчно — нито топлината, нито мечките можели да стигнат дотам.

Поне така се надяваше Ани. С разрешението на доктор К тя бе писала до минната компания относно погребенията. Тази компания бе приключила дейността си след Втората световна война, но юридическата фирма, представляваща интересите й, я свърза с църквата, чийто свещеник беше служил в Копървик и Лонгиърбиен. В архивите на църквата бяха посочени имената на миньорите и роднините им, от чиито наследници бе поискано разрешение да се ексхумират предците им.

През цялото това време доктор К беше пасивен, но иначе я подкрепяше. Накрая, когато предварителната работа бе свършена, той подаде заявка за субсидия от името и на двамата. И тя бе отхвърлена.

Всички бяха съгласни, че предложението е обещаващо. Интересно. Заслужаващо интерес. И навременно — всички знаеха, че много скоро ще се появи голяма мутация на вируса на грипа. Това се случва на всеки тридесет години и светът го очакваше. Имаше и съгласие, че ако се съди по миналото, предстоящата промяна щеше да е към щам Н–1 — като Испанския грип. Никой не отричаше, че теорията на доктор К е многообещаваща и че проба от въпросния щам в Копървик би могла да даде ценни данни за връзката между силата на действие на мутацията и антигенната структура. Ако можеше да бъде намерен щамът от 1918 година, разбира се.

Ако доктор К беше прав, много по-силно действащите щамове на грипа можеха да бъдат разпознати чрез ясно изразеното изпъкване на подутината във форма на кука върху протеиновата обвивка на антигена. Сред вирусолозите това бе известно (малко на шега) като „рога на Киклайтър“.

Дори и сега щамовете Н–1 можеха да бъдат открити в една или друга част на света и заразените от тях не умираха масово. Проучванията на доктор К върху тези щамове сякаш подкрепяха теорията му — там липсваше ясно изразена подутина върху антигена и, както той бе предсказал, силата на действие, която вървеше заедно с нея. Справедливо беше да се каже, че освен всичко друго, което може да бъде научено, един поглед върху щама от 1918 година ще помогне много за подкрепянето или отхвърлянето на неговата теория. Независимо колко егоистично звучеше това, Ани не можеше да не мисли, че при успех на тази експедиция ще увеличи шансовете си да продължи научната си кариера в Джорджтаунския университет. При това с постоянен договор.

Разбира се, щеше да е много по-напреднала досега, ако субсидията не бе станала жертва на лошо стечение на обстоятелствата. Само месец преди да направят предложението за нея, в Националната научна фондация се вдигна голям шум за злополука в Националната вирусологична лаборатория в Кеймбридж, Масачузетс. Една епруветка с проба се счупила в една от центрофугите на лабораторията и двама лекари и един лаборант били заразени със Сабия — смъртоносна хеморагична треска, преди това срещана единствено в Бразилия. Въпреки че инцидентът бе незабавно прикрит, таблоидите го надушиха. В резултат имаше изслушване в съответната комисия на Конгреса, което имаше смразяващ ефект върху дейността на ННФ. Уплашена от по-нататъшни критики, ННФ реши да не финансира експедиция, която да открие един от най-смъртоносните вируси на света.

Мина почти година и тя почти бе забравила за предложението, когато субсидията дойде — не от ННФ, а от някаква малка фондация, която имаше за адрес жилищен блок зад сградата на Върховния съд.

Ани никога не бе чувала за нея. Нещо повече — не знаеше, че доктор К е изпратил предложението за субсидия на други източници, освен ННФ. Но това си беше в негов стил. Мълчеше си за всичко — вероятно за да й спести бъдещи разочарования. Тя нямаше нищо против.

 

 

Ани свали бинокъла, но продължи да се взира напред, опитвайки се със силата на волята си да намери някаква нишка, която да подсказва изход. Нямаше обаче нищо — само лед и сняг и…

Водовъртеж — сякаш ситни капчици вода се въртяха и вихреха пред погледа й. Беше чела за това явление — често срещана халюцинация, бе чела за нея само преди седмица. Първият човек, който я бе описал, беше изследовател от 19-ти век, пропътувал с екипажа си половината Бафинова земя, след което бе замръзнал и „смачкан като орех“ от леда.

Поне това нямаше да им се случи. Нямаше начин да замръзнат. „Рекс“ бе построен за Арктика и неговият корпус от подсилена стомана и мощните му двигатели бяха в състояние да го придвижат през лед с дебелина пет-шест метра.

Искаше й се да се движат по-бързо.

Ани затвори очи и разбра кога е започнала да халюцинира. Мисълта за полярния изследовател и екипажа му я вцепени. Първо изяли кучетата си, след това брезента на палатките, после дрехите си. Последното нещо, което изяли, били обувките им — на повечето от тях зъбите вече били окапали. Дневникът на водача бил открит от следващата експедиция. Бил обвит в насмолена хартия и пъхнат в кутия за тютюн. В дневника си водачът описвал изсмукването на кожата на обувките с език и начина как да се държи в устата — като вода за причастие.

След това той очевидно бе умрял.

Ани усети някаква промяна във въздуха и се вгледа в далечината. На хоризонта сякаш имаше дъждовни облаци. Погледна отново през бинокъла и въздъхна. Светкавици пронизваха синьото небе. Само това им трябваше — още една буря.

Въпреки дрехите, които бе навлякла — като се започне с термалното бельо и се стигне до пухкавото червено, произведено от „Мишлен“ яке, дадено й на кораба — я пронизаха тръпки. Беше й студено, но не искаше да се връща в каютата си или дори да се скрие в топлината на командния мостик. Имаше суеверното чувство, че ако не гледа напред, никога няма да се появи чиста вода. А тя трябваше да се появи. Скоро.

Погледна към долната палуба. Доктор К стоеше там със скръстени ръце и гледаше към хоризонта. Вероятно беше нервен. Трябваше да е нервен. Предстояха още няколко дни пътуване. Е, разбира се, той не би го показал. За разлика от нея, не издаваше чувствата си.

Показваше само строгата си нетърпимост към грешките на другите. В Джорджтаун и в НЗИ брилянтността на Киклайтър се приемаше като нещо дадено. Той бе един от най-известните експерти на света по РНА-вирусите. Говореше се за Нобелова награда — винаги се „говори за Нобел“ — но той се отнасяше към това с пренебрежение. „Не се интересувам от трофеи“. Лъжеше.

Като почетен професор в Джорджтаун, той бе изключително непопулярен. Когато приятелите й научиха, че е станала негова асистентка, изкрещяха: „Работиш с Киселия задник? Как го понасяш?“

Той е срамежлив, казваше тя, живее в собствения си свят и… просто няма добри маниери.

Това беше един от начините да обясниш. Всъщност доктор К никога не беше гаден. Не се ядосваше. Никога не таеше злоба. Проблемът бе само, че ако работиш с него и не можеш да следваш скоковете му (което, честно казано, повечето от студентите не можеха), той трябваше да спре и да обяснява. Понякога това означаваше, че губи нещо и че загубата му е твърде ценна.

Ако пък въпросът бе зададен в неподходящо време, той заставаше в позиция, която студентите му обичаха да имитират. Раменете му увисваха, главата му се накланяше настрани и той бавно и търпеливо започваше да обяснява с толкова отвлечен глас, че изглеждаше като запис — запис, който разрязваше въпроса, сякаш той бе жаба, лежаща за дисекция.

Това наистина бе неприятно усещане, но тя успяваше да види, че зад него той е наистина опечален, че съжалява за това, че зад просташкия въпрос се крие липса на въображение.

Не че тя някога би могла да каже нещо подобно. Знаеше, че ако се опита да го направи, то ще прозвучи като нахалство, като намек за това, че най-малкото е достатъчно добра, за да следва мислите на доктор К. Макар че… макар че понякога би могла да го следва през цялото време, по цялата спирала, по която се издигаха. Ако загубеха скорост, тя щеше да е тази, която би могла да го подтикне. Всичко това бе много вълнуващо…

— По-добре влез вътре, миличка.

Тя подскочи.

Това бе нещо, с което не можеше да свикне. Странната интимност, която им бе наложена от шума на „Рекс“. Трясъкът на кораба бе оглушителен. Той пробиваше леда, сякаш „исполин яде блокове“ — беше чела това някъде. И това бе само шумът от корпуса. Двигателите издаваха постоянни пулсиращи звуци, минаващи през палубите, докато ледът стържеше отстрани.

Очевидно членовете на екипажа бяха свикнали на тези децибели, както и Снежковците, които прекарваха достатъчно време върху ледоразбивачи. На „Рекс“ имаше осем от тях и те всички сякаш използваха някакъв език на жестове. Когато искаха да кажат нещо, си крещяха в ушите.

Това беше някаква зловеща интимност — да усещаш дъха на мъж до кожата си. Не бе свикнала на това. Дори когато виждаше, че ще стане, че някой от тях започва да се навежда към нея, тя се дръпваше, сякаш да избегне целувка. След това се чувстваше глупаво. Изчервяваше се — точно както стана сега.

Беше Марк. Главният физик. Той пак се наведе към нея и този път тя почти не помръдна.

— Бузите ви започват да премръзват.

Той се изправи и докосна собствената си буза с ръкавицата си. Тя му даде знак да наведе главата си, за да му каже нещо, но той нетърпеливо поклати глава и й посочи, че трябва да влезе вътре. Тя посочи доктор К, но Марк я хвана за ръка и я бутна към вратата.

Малко след това влезе и той. В топлия въздух дрехите им вдигаха пара.

— Да не сте му бавачка?

— Няма да усети, ако замръзне. Само се опитвах…

— Вие няма да усетите, ако измръзнете. — Той свали очилата си и се наведе, за да погледне бузите й. — Повърхностно измръзване. Може да се успокоите, професорът е наред, вече го проверих. Всъщност какво правехте там? Някой каза, че сте стояли повече от час.

— Гледах за вода.

— Е, не се притеснявайте, ще имаме вода след половин час или дори по-скоро.

Тя го погледна скептично.

— Имаше ледено примигване — каза той.

Тя го погледна, сякаш я будалкаше.

— Ледено примигване?

— Много сте подозрителна. Елате. — Той я хвана за ръка и я заведе до илюминатора. — Вижте небето над хоризонта. Виждате ли тъмните сенки?

— Ще има буря.

Марк поклати глава.

— Няма да има буря. Това не са облаци. Опитвам се да ви кажа, че тук не вали много сняг. В Атланта вероятно вали дори повече. Арктика е пустиня.

Ани пак погледна през илюминатора — той имаше филтър, за да пречупва остротата на слънчевите лъчи:

— Защо казвате, че не са облаци? Погледнете! Това са облаци.

— Това е отражение. При леда и снега се получават температурни слоеве във въздуха, които създават налудничави отражения. Много пъти можете да видите неща зад хоризонта.

— Значи — каза тя — при ясен ден мога да видя бъдещето…

— Говоря сериозно. Когато сте обкръжени от лед и има подходящи условия, можете да видите водата, която се намира зад хоризонта и се отразява в небето. Ако се намирате във вода, можете пък да видите леда, което е още по-полезно приложение на този феномен. В миналото моряците са качвали хора на мачтите, за да наблюдават небето и да ги предупредят за приближаващи айсберги — той посочи напред. — Наричат го „примигване“. Водата примигва. Ледът примигва. Снегът примигва. Ето там — водата примигва. Ще бъдем в открито море след около час.

Тя не повярва, докато не се случи. Беше в каютата си, преоблечена в сухи дрехи, със свито сърце. Без никакво предупреждение ледът изчезна, блъскането в блоковете спря и целият свят напред се откри тих и гладък — сякаш бургия на бормашина най-сетне бе преминала през дебела дъска.

Ани усмихната се отпусна на койката и притвори очи. Сякаш виждаше чистата, ясна линия на движение през откритата вода и тъмното море, което се цепеше във фосфоресциращи пръски.

Точно отпред, съвсем наблизо, бе Копървик. Вирусът. Бъдещето й.