Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (57)

55

След процеса Харди построи нова каменна оградка, за да предпази розите на Франи в задния двор. Сега бе подпрял крак на нея и гледаше към къщата. Айзък Глицки, най-големият син на Ейб, гледаше на работата си сериозно — вдигна капака на скарата, намести пуйката вътре с дългата двузъба вилица.

— Малко розовее — отбеляза той.

Ейб, най-накрая, в Деня на благодарността пиеше първата си — според Харди — бира за годината. Говореше спокойно, търпеливо, внимателно и тонът му по нищо не напомняше, че е полицай.

— Затвори го, Айк, ще се изпече и без да я поглеждаш непрекъснато.

Момчето затвори капака и отиде да си играе с другите деца под стряхата.

Беше по-топло от нормалното за сезона, слънчево, подухваше западен вятър. Моузес и жена му Сюзън — беше бременна — щяха да се появят скоро, Франи и Фло режеха салати в кухнята, приготвяха подноси, подреждаха чинии.

Харди се наслаждаваше на „старомодната благодарност“, както се изразяваше — бърбън със сода, портокали, захар, лимон, череши и Бог знае още какво. Бързаше преди да е дошъл Моузес, любителят на чистите питиета, защото неминуемо щеше да се опита да му развали удоволствието. Седеше на новата ниска оградка и наблюдаваше света.

— Така се живее — отбеляза той, когато вятърът довя до ноздрите му уханието на пуйката. — Няма да повярвате, като ви кажа кой ми се обади вчера.

Глицки го изгледа.

— Кой? Орландо Сепеда?

Харди поклати глава.

— Майкъл Джордан?

— Не е спортист.

— Знам, че не е бил Клинтън, защото щеше да го спомене вчера, като си приказвахме.

Харди отпи от чашата си.

— Дженифър Уит.

Вятърът отново подухна. Айзък пак вдигна капака на скарата и Глицки му каза да се махне оттам.

— И Обърни тази шапка с козирката напред, синко. Вчера се разправяхме за това.

Инспекторът от отдел „Убийства“ не беше в състояние да се примири, че синът му иска да се носи като момчетата от престъпните банди. Никакви раздърпани дрехи, никакви кожени якета или бейзболни шапки с козирката на тила.

Айзък обърна шапката и Ейб сви рамене.

— Ставам консервативен. Малко е тъжно.

— Така ли? Консерваторът в Сан Франциско е малко по-ляв от Ленин, нали?

Белегът леко просветля — не най-слънчевата усмивка на Глицки.

— Е, как е госпожа Уит?

— Богата е. Истински богата.

— Така ли? Толкова скоро ли й платиха?

— Трябвало е. Тя беше невинна.

Сянката на къщата вече ги настигаше и Глицки се премести малко по-нататък.

— Канех се да те попитам.

Харди кимна.

— По детския пистолет нямаше отпечатъци.

— Това означава ли нещо?

— За опитен инспектор като теб, би трябвало.

Глицки се замисли. Наистина отпи бира.

— Били са почистени. Ако хлапето си е играло с него, целият би трябвало да е в отпечатъци.

— Видя ли? Знаех си, че ще се сетиш. Имаше толкова други неща… но не им обръщах внимание. Нещо, както се казва, ме ядеше отвътре, но не можех да вържа картинката, докато Лайтнър не се издаде. Трябваше да има някакви отпечатъци, дори и размазани.

— А защо Лайтнър е накиснал Дженифър, след като толкова я е обичал?

— В началото не го е направил. Вероятно не е вярвал, че ще я обвинят. После прояви наглостта да ми каже, че тя го е направила, но само, за да се спаси от Лари.

— Май и психарите понякога вярват в това, което им се иска да вярват. Като „истинските“ хора.

— Трябвало е да открадне нещо. За да прилича на въоръжен грабеж.

— Естествено. За човек с твоя опит е лесно да каже това. Все едно. Арестът на Дженифър му е объркал плановете. Надявал се е като го няма Лари, тя да се омъжи за него, нейният утешител, нейният лечител и душеприказчик. Твърдеше, че тя имала не знам каква си невроза. Май той я е имал. Освен това не е предполагал, че Мат ще си е у дома. Коледна ваканция. Просто е забравил за съществуването на момчето.

— А защо е отишъл в къщата точно тогава?

— Попитах я същото. Обадила му се е, защото Лари я е бил отново. Предполагам, че все още обвинява себе си за това. Но може би си е мислил да направи нещо такова… Дженифър му е казала къде е пистолетът. Смятал е, че ако го няма мъжът й… Все едно. Дженифър избягала от Лари на горния етаж и се обадила на Лайтнър. Той й казал да излезе навън. Изглежда е решил, че е дошъл моментът, казал на доверената си секретарка, че има работа и никой не трябва да го безпокои, затворил вратата и излязъл през верандата. До къщата на Дженифър има десет минути пеша.

Глицки отпи още една глътка.

— А Теръл му осигури алиби.

Харди кимна.

— Сигурен съм, че ще се справи отлично на новата работа. — Предната седмица Теръл окончателно премина към прокуратурата. — Секретарката на Лайтнър му е казала, че шефът й си е бил в кабинета цяла сутрин и той не е искал да чуе друго…

— Това е било в синхрон с теорията му.

— А сега се оказва, че тази секретарка не е чак толкова сигурна. Странно, а?

— Страхотно. Невероятно. И Лайтнър ще хлътне, нали?

— Така изглежда. Все пак първо трябва да му мине делото.

— Трябвало е да духне, още като я обвиниха.

Харди го изгледа.

— Така сам щеше да се посочи с пръст. Не. Смяташе се, че има алиби. Трябвало е да наблюдава как върви процесът на Дженифър. Не е можел да я остави сама. Трябвало е да ни убеди да използваме побоищата… Само така щяхме да измъкнем нея, без той да бъде разкрит. Само така всичките му усилия нямаше да отидат по дяволите. И, най-накрая, не забравяй, че той наистина е бил луд по нея. Сам той е имал нужда от психотерапевт.

— Мъжът й наистина я е биел, нали? — попита Ейб Глицки.

Харди кимна.

— Но, както заяви Дженифър, не го е пречукала тя. Точка по въпроса. Може да е била изтъкана от комплекси, чувство за вина и не знам още какво, но в никакъв случай не искаше да се защитава от нещо, което не е извършила. Най-големият й проблем беше да накара хората, включително и собствените си адвокати, да й повярват.

Задната врата на къщата се отвори и се пови Моузес Макгайър. Харди изпразни чашата си на един дъх, лапна черешката и хвърли останалите плодове в прахоляка зад себе си, за да ги скрие. Изправи се, Глицки също.

— Айк, отиди да провериш пуйката — каза той.

Моузес се ръкува с тях, стиснал чаша скоч в лявата ръка.

— Това ми е първото. Вие много ли напреднахте? Какво пиеш, Диз?

Харди му показа празната чаша.

— Лед, чисто, без вода.

— Така те искам — ухили се Моузес и попита Глицки: — Е, как е бизнесът с убийствата? Още ли процъфтява?

 

 

В събота, 11 декември, в имението на фамилия Морънси в Сан Марино сключиха брак с тържествена церемония някогашните „заподозрени“ на Харди, Джоди Бакмън и Маргарет Морънси. Тъй като това бе едно от най-големите светски събития на годината, за него писаха почти всички вестници.

Бяха поканени над триста гости. На снимката сред знаменитостите Харди съзря кмета и шефа на полицията на Лос Анджелес. Франк Келсо също беше там, заедно с цяла тълпа други сенатори, филантропи и какви ли не още.

Джоди и Маргарет му се усмихваха. Вдясно от Джоди беше Тод Крейн, негов кум и управляващ съдружник на „Крейн и Крейн“.

Според вестника, новобрачната двойка смятала да прекара медения си месец в южна Франция.

 

 

Къщата беше малка — три спални, две бани, в Белмонт, на осемдесет и пет километра от Сан Франциско. Хората, живели в нея преди това, я бяха поддържали в отлично състояние. В задния двор имаше и хубава градина. Имаше малък фонтан, заобиколен от каменни пейки. Покрай оградата растяха плодни дръвчета — портокали, лимони, череши и две сливи, макар че сега, в средата на януари черешите и сливите бяха оголели.

Дженифър Уит бе станала още със зората и бе пробягала петте километра до колежа и обратно. След процеса не беше запалила нито една цигара. Седна на масата в кухнята, отвори прозореца един сантиметър, наля си кафе и започна да яде кроасана от фурната на ъгъла. Беше облачно, но тихо, отвън долиташе ромоленето на фонтана и песните на птиците.

Беше първият ден от пролетния семестър. Дженифър беше готова в осем. Първият й час беше в девет. В продължение на две години не бе обявила кой ще е основният й предмет, но сега беше сигурна, че ще се занимава с психология. Искаше най-накрая да разбере себе си и реши, че колежът ще е добро начало.

Свърши с кроасана и остави чинията на мивката. Метна един пуловер на раменете си и надникна в спалнята. Майка й още спеше. Отиде при нея, целуна я по челото и каза:

— Тръгвам. Искаш ли да се видим за обяд?

Откакто се преместиха, Нанси спеше много. Сега се събуди и прегърна дъщеря си.

— Обядвай без мен. Стой в колежа. Намери си приятели.

— Ами ти?

Майка й се надигна.

— Не се безпокой за мен.

— Но аз се безпокоя. — Дженифър седна на леглото и Нанси я погали по главата.

— Никога не съм живяла по-добре. Откакто се помня.

Дженифър кимна и улови ръката на майка си.

— Знам. Просто не ми се искаше да стигна дотук по този начин.

Нанси се усмихна.

— Но поне стигнахме. Струва ми се, че сега най-важният въпрос е какво ще правим оттук нататък.

— Знам. Няма да е лесно — отвърна Дженифър и стана.

Нанси не пускаше ръката й.

— Добре, защо… само днес… защо не ме вземеш в града, за да хапнем някъде навън? Веднъж. Ти ще се посъвземеш. Аз ще изляза от къщи. Чувствам, че вече съм готова за това. Мога да се обадя и на Том…

Дженифър се замисли за миг.

— Ще бъде много хубаво, мамо. Ще се радвам.

Последната цветна снимка на Мат от училище беше увеличена и поставена в рамка на масичката край пътната врата. Преди да излезе, Дженифър се спря, както винаги. Този път я вдигна и се вгледа в лицето. Мат й се усмихваше щърбо. Тя целуна стъклото, остави снимката и отвори вратата. Пое дълбоко въздух и излезе навън, в хубавата сутрин.