Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (18)

16

— Защо предлагате споразумение точно сега?

Фримън изгледа Харди учудено. След бягството на Дженифър от затвора, двамата очакваха прокуратурата още повече да втвърди позицията си срещу нея, но най-неочаквано Дийн Пауъл се обади на Фримън и намекна, че е готов да приеме самопризнанията на клиентката им, като в замяна й гарантира, че няма да иска смъртно наказание.

Пауъл разпери добродушно ръце.

— Дявол да го вземе, Дейвид, винаги сме готови да разговаряме. — Вдигна пръст, за да подчертае казаното и добави: — Вратата ми е отворена и го знаете.

— Клиентката ми твърди, че не е извършила убийствата — възрази Фримън и продължи небрежно да прелиства спортното списание. Кабинетът на Пауъл беше типичната кутийка с площ пет квадратни метра — две метални бюра и закован прозорец, през който се разкриваше прекрасна гледка към новостроящия се затвор.

Колегата, който делеше кабинета с Пауъл, Пол Баргън, бе излязъл да пие кафе, така че ако не с достатъчно място за трима души, поне разполагаха с нужното спокойствие.

— Ако тя желае да се признае за виновна, за да получи доживотна присъда, разбира се, ще поговоря с шефа и той ще реши. Мога само да кажа, че ще обмислим предложението много сериозно. Чух — продължи Пауъл, — че клиентката ви се излекувала от амнезията си в Коста Рика и сега е готова да предаде съдбата си в ръцете на съда.

— Не мисля — обади се Харди. В началото седна на втория стол пред бюрото на Баргън, но единия му крак беше по-къс от останалите и се люлееше неприятно. Сега отново бе прав. — Просто не мисля така.

Пауъл сви рамене.

— На ваше място бих я попитал пак, за да съм сигурен.

Фримън разглеждаше една реклама за женски бански костюми. Показа страницата на Харди и се обърна към Пауъл.

— Мислех, че искаш да има процес. Между другото, ще гласувам за теб.

След първоначалните слухове, се бе оказало вярно, че Пауъл смята да се кандидатира за главен прокурор на града и областта. Усмихна се широко и показа белите си зъби. За миг на Харди му се стори, че прокурорът ще скочи на крака и сърдечно ще стисне ръцете им.

— Ужасно се радвам, Дейвид. Не мога да изразя благодарността си.

Вдигна очи към Харди, който се подпираше на металния шкаф и гледаше с безразличие. Фримън прелисти още една страница и се вторачи в заглавието.

— Значи няма да искате смъртно наказание? — попита той, без да вдигне очи. — Това ще е доста добра реклама.

— Така е, Дейвид, макар че честно казано, не се нуждая от нея. Ако трябва да съм искрен, предпочитам да отделя това време за кампанията си.

Харди забеляза, че Пауъл използва изразите „честно казано“ и „ако трябва да съм искрен“ в две последователни изречения. Лъжеше за нещо — явно не смяташе, че осъждането на Дженифър е толкова сигурно.

Но Фримън нямаше намерение да разкрива картите си току-така. Поглади небръснатата си челюст, въздъхна, прелисти на следващата страница.

— Зависи от клиентката ми. — Най-накрая остави списанието и погледна Пауъл. — Какво са направили с нея, Дийн? Твърди, че са я изнасилили. В ареста.

— Надявам се да не е вярно, Дейвид. Но не трябваше да бяга. Решила е да го направи, поела е риска…

— Би могъл… ей така, от човешко чувство, да се откажеш от смъртното наказание и без да се признае за виновна.

Пауъл не се изненада. В стратегическо отношение последните събития не бяха лоши за Фримън — клиентката му е била малтретирана, ако не и изнасилена. Пауъл я бе видял и си даваше сметка, че може да предизвика известно съчувствие. Всичко това мина през главата му за част от секундата.

— Не мога да изпитвам жалост към нея след онова, което е направила. Сама си е виновна за всичко.

— Сама си е виновна, че са я изнасилили, а?

Пауъл не би могъл да направи подобно изказване — би ликвидирал всичките си шансове да го изберат.

— Не казах това, Дейвид, и много добре го знаеш.

Естествено, че го знаеше. Харди се радваше, че е на страната на Фримън. Намекът, че би могъл да повтори думите на Пауъл пред репортерите — че Дженифър Уит сама си е търсела изнасилването, — можеха и да променят положението. Харди почти очакваше прокурорът да капитулира, да се откаже от смъртното наказание, да го замени със затвор, дори възможност за предварително освобождаване с изпитателен срок. При това положение нямаше да има втора фаза и Харди щеше да остане без работа.

Но Пауъл не се бе издигнал до поста, който заемаше — старши помощник главен прокурор — с мекушавост. Само се усмихна и заяви:

— Не си падам по рецидивистите убийци. А това, което й се е случило извън затвора, или извън страната… — Той разпери безпомощно ръце. — Не е наша работа.

— Ще разследвам какво се е случило в Коста Рика.

— Така и трябва. Аз също. Обади се, ако мога да ти помогна с нещо. В случай, че наистина е станало нещо, няма да го оставим без последствия.

Пак пози и политика. Харди взе списанието от скута на Фримън и го отвори наслуки. Вече не го интересуваше какво друго ще се изрече в този кабинет.

 

 

Медицинският център „Йерба Буена“ се помещаваше в няколко постройки на около километър от областната болница на Сан Франциско.

Харди стигна там малко след единайсет и се стъписа — за гостите, персонала и пациентите имаше безплатен паркинг. Навсякъде в града паркирането струваше четири долара на час, минимален престой два часа. По улиците нямаше места — за няколко метра пространство край бордюра вече се водеха престрелки.

Проследи указателните табелки през плетеницата от алеи и най-накрая стигна до дървена беседка, в която видя покрит със стъкло указател на отделенията и лабораториите със стрелка, указваща къде се намира той. Името на Лари Уит го нямаше, вероятно отдавна. Бяха изминали малко повече от шест месеца от смъртта му — Харди отбеляза мислено, че колелцата на съдебната система все още не са се завъртели и на един градус, което беше нормално. Нямаше и никакви изгледи нещата да се ускорят.

Бягството на Дженифър не бе настроило никой от полицията, съда и прокуратурата благосклонно към нея. Сега беше в ареста, със сериозно окастрени права на телефонни разговори и свиждания. Твърдеше, че дори храната й станала по-лоша. Правилникът не предвиждаше подобни мерки, но Харди и Фримън от опит знаеха, че след бягство от затвора, отношението към беглеца се променяше значително. Дори им обясниха, че „поради бюрократични усложнения“ във връзка с екстрадирането, Дженифър нямала да има право дори на среща с адвокатите си цяла седмица.

Хубавото време продължаваше и ефектът от климатичната инсталация бе приятен. Харди остана впечатлен. Представата му за здравеопазването — особено в града — беше потискаща. Анонимни лекари и медицински сестри се грижат за непознати хора в стерилна, безлична обстановка.

Стъклата в приемната бяха зеленикави, а по канапетата имаше меки възглавнички в жизнерадостни тонове — жълто, оранжево, синьо. На пода беше постлан дебел килим — не вездесъщите жълтеникави плочки, които Харди очакваше да види. Нямаше предварително уговорена среща, така че се налагаше да почака, но го увериха, че господин Сингх ще го приеме съвсем скоро.

Същото спортно списание, което видя в кабинета на Пауъл. Не 11 юни, а 12 юли май беше щастливият му ден. Замисли се дали да не си купи лотариен билет.

 

 

Али Сингх отговори на първите му въпроси достатъчно компетентно, но държеше малките си ръце на бюрото пред себе си с преплетени пръсти, сякаш се притесняваше по някакъв начин да не издаде нервите си. Беше с бяла риза, тясна кафява вратовръзка, спортно сако. Кимаше примирително.

— Виждате ли, вече идваха от полицията. Питаха ме същото.

Харди се наклони напред.

— Запознах се с всичко, което са иззели, господин Сингх. Докладите за разпитите и така нататък. Интересувам се повече от личните му взаимоотношения. С другите лекари, с медицинските сестри и така нататък.

— Това е малко… не знам. Аз не познавах доктор Уит лично. Тук имаме доста лекари и те рядко работят заедно.

— Значи изобщо не сте го познавали?

— Вижте, разговаряли сме по административни проблеми, но само толкова. Той вършеше своята работа, а аз моята. — Сингх повдигна вежди, разплете пръсти за секунда, пак ги сплете.

— Не сте имали никакви проблеми, така ли?

Сингх се усмихна.

— Човек има проблеми с всекиго. Докторите са доста своенравни и суетни, трябва да знаете. Винаги държат да стане както искат те, а пък аз трябва да балансирам, така че понякога имаме конфликти, но те не са сериозни.

— А с доктор Уит?

— Доктор Уит ми допадаше. Понякога… понякога спорехме за разходите, как да постъпим в един или друг случай.

— И как постъпвахте? Той повече ли се ядосваше от другите?

— Не. Точно това исках да кажа. Но Центърът… — Сингх описа кръг с ръка. — Центърът има планове. Сериозни планове. Обърнали сте внимание с какви хубави постройки разполагаме, нали? — Харди кимна. — И това не е случайно. Такава е философията на Центъра, на борда на директорите.

— Да осигурите приятна обстановка?

— Да, нали виждате? Но, разбира се, градините, обзавеждането, дори наемът тук изсмукват пари от бюджета, а…

— А доктор Уит е смятал, че те трябва да се дават на лекарите, така ли?

Сингх се усмихна със задоволство.

— Ето, че разбирате. Точно така е, точно така. — Разплете пръсти и се облегна назад. — Доктор Уит държеше думата му да се чува за тези неща… за много неща. Не го упреквам, не само той настояваше за това. Някак си искаше да знае, да чувства, че владее положението, че може да повлияе на политиката на Центъра.

Това поне потвърждаваше думите на Дженифър, мнението на Лайтнър, показанията на шофьора от пощенската служба. За Лари Уит можеше да се твърди, че е бил властен човек.

— А каква беше политиката на Центъра?

— Все още е — поправи го Сингх. — Центърът трябва да се превърне в печеливша организация. Досега не бяхме такава. Бордът на директорите смята, че ако искаме да сме конкурентноспособни на пазара на здравните услуги, е нужно да привлечем капитал. За да го направим, трябва да сме привлекателни… привлекателността, колкото и да е тъжно, до голяма степен зависи от външния вид… Може да си мислите, че качеството на медицинското обслужване е най-важното, но не е така. — Сингх въздъхна. — Това е реалността и персонала, лекарите, бяха помолени за кратко време да не искат увеличения на заплатите, да изтърпят личните си загуби. Разбирате ли?

Харди разбираше. Навсякъде имаше финансови притеснения, но те бяха най-сериозни за здравеопазването в Калифорния. Подобен ход в дългосрочен план изглеждаше разумен, но също така бе ясно и защо би събудил възражения — никакви повишения на заплатите, по-малко пари, стискай зъби и чакай. От това, което бе чул досега, съдеше, че Лари Уит не се е отличавал с особено развита способност да чака и търпи.

— Доктор Уит карал ли се е с някого за това? Да е правил скандали, да е излизал от кожата си?

— Доктор Уит? Боже мой! Той никога не излизаше от кожата си. Можете да попитате когото поискате тук. Винаги е бил внимателен и разумен, макар и да не отстъпваше. Нямаше за какво да вдига скандали, ставаше дума за дребни различия между професионалисти. Тук доктор Уит нямаше врагове. Хората го харесваха. Уважаваха го.

— Но някой го е убил. Възможно ли е да е имал тайна връзка с някоя от сестрите? Или със съпруга на колега?

Сингх поклати глава с удивена усмивка. Сега изглеждаше напълно спокоен.

— Господин Харди, повярвайте ми, не е бил никой от нашите хора. Мисля, че е жена му, разбирате ли?

 

 

— Това — каза Фримън, — се нарича клетвена декларация за връзване на собствените гащи, а това тук е чек за двеста хиляди долара.

Харди седеше в кабинета си с крака върху бюрото и се чудеше къде да закачи мишената, по която да се цели със стрелички. Даде си сметка, че е прекарал в този кабинет близо пет месеца и че покрай служебните грижи и нарастващите семейни отговорности, доста е занемарил тази игра.

Беше забил стреличките направо в стената и челюстта на Фримън леко увисна, когато ги видя.

— Ще замажа дупките и ще ги покрия с мишената — успокои го той и смени темата. — На нейно място бих похарчил повече в Коста Рика.

Фримън се приближи до прозореца и се загледа в улицата долу.

— Не е имала време, преди да тръгне.

— Може би.

— Освен това от банката са й дали само десет хиляди, защото за по-големи суми трябва да предупредиш предварително. Взела ги е и е хукнала. Мислела е да получи останалите по пощата. Доста глупава идея.

— Така ли са разбрали къде е?

Фримън кимна.

— Изглежда. Добрата новина е, че вече е изцяло с нас. Вече няма да има „елате в понеделник, после ще видим“.

Харди стана и разкърши рамене.

— Не знам. Имам лоши предчувствия, Дейвид.

Фримън се обърна и го изгледа. Не изпитваше жалост към Дженифър Уит.

— Защо не отидеш пак да поговориш с нея, като мен? Прекарах с Дженифър два часа тази сутрин.

Харди се намести на стола и сложи ръце на тила си.

— Разкажи ми.

— Няма да се признае за виновна. Няма да признае, че мъжът й я е биел. Не иска да каже кой й е помогнал да избяга… След всичко, което се случи, би могла да поомекне малко, да ни даде поне сламка, за която да се хванем. Но не и нашата дама. Точка по въпроса.

— А каква е тази декларация? — Харди я посочи с пръст.

— Декларацията ли? — Фримън отиде до канапето и седна. — Накарах Дженифър да подпише, че съм я посъветвал да каже в съда, че мъжът й я е биел…

— Че я е биел?

— Да, че я е пребивал от бой и че…

— Но ти не го вярваше!?

— Вярвам го. Вече. Ще я осъдят за убийствата, така че си мисля как да омекотя удара колкото е възможно повече. Опитах се да й го обясня, но какво постигнах?

— Нищо?

Фримън поклати глава. Никога не бе разбирал обикновените хора.

— Точно така. Чисто и просто. Не го била направила, нямала намерение да признава каквото и да било. — Той бръкна в джоба на изпомачканото си сако, извади пура и я мушна в устата си. — Опитах се да й обясня, че не е от голямо значение дали го е направила или не. Бих могъл доста да облекча положението й, просто ако каже, че я е пребивал. — Фримън пак поклати глава, стана и отиде до прозореца.

— Може би за нея това има някакво значение.

— Да, така изглежда. — Дейвид опипа джобовете си, намери кибрит и запали пурата.

— Знаеш ли — каза Харди, — трябва да я подържиш на няколко сантиметра над пламъка. И не бива да дърпаш веднага.

Фримън се втренчи в него през пелена от гъст дим.

— Само че, проклет да съм, ако позволя да обжалва присъдата на основание лоша защита от моя страна. Ако знам, че е била малтретирана и не го изтъкна в съда, вината остава у мен. Няма да се оставя да ми погоди този номер. Затова я накарах да подпише декларацията.

— А сигурен ли си, че е била малтретирана?

— Тя признава ли го? Не. Но няма значение. Това е защитна стратегия. Би могла да се измъкне, по дяволите! Или поне да увеличи шансовете си.

— Но това значи и да признае, че е извършила убийствата.