Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (45)

43

На следващата сутрин разговаря с трима лекари от медицинския център „Йерба Буена“. Двама от тях не бяха купили акции, единият беше. Двамата се чувстваха като попарени, макар и да не смятаха, че са станали жертва на някаква конспирация — центърът се бе развил добре и те само можели да съжаляват, че са пропуснали шанса си, но пък и на времето всичко било лотария и никой не бил в състояние да предвиди какво ще стане.

Щастливецът, някой си доктор Сайдъл, беше от по-младите членове на центъра и имал право да купи само деветдесет и една акции. През декември платил за тях 4,60 и забравил. Миналия месец, когато му връчили 13 143,12 долара, си помислил, че всичко това е много хубаво. Но след като платил данъците, останали по-малко от десет хилядарки, с които платил дълговете си по кредитните карти и отново се върнал на нулата. Наистина извадил късмет, но пък не чак такъв, че да промени живота му.

Харди започваше да си мисли, че ще е трудно да убеди когото и да било с теорията за конспирацията, дори и себе си, ако не открие някой, който е спечелил значителна сума и следователно би имал интерес да запуши устата на канещия се да проговори Лари Уит.

Следобеда отиде до библиотеката и в справочния отдел намери имената на директорите от борда на „Йерба Буена“, но сред тях нямаше нито едно познато. Научи, че корпорацията е трябвало да задържи петдесет и един процента от акциите, а лекарите — четирийсет и девет, ако всички решат да купят акции. Зачуди се какво ли е станало с непродадените акции, предназначени за лекарите, но в публикувания проспект не се споменаваше за това.

Направи нужните изчисления и се убеди, че ако само десет процента от лекарите са купили акции, някъде са останали още 125 000 на стойност около седемнайсет милиона.

* * *

В петък сутринта влезе в кабинета си и веднага се свърза с полицията в Лос Анджелес. Все още не бе открил фактическа връзка между бизнес делата на центъра „Йерба Буена“ и смъртта на Лари Уит. Предната вечер още веднъж поговори с Дженифър за всичко това, но тя не си спомни мъжът й някога да е споменавал акции или нещо подобно. Харди се почувства изкушен да я накара да измисли нещо правдоподобно, но се сдържа. След това изведнъж му хрумна — в Лос Анджелес е имало две убийства, значи е имало и разследване. Знаеше, че полицаите са чувствителни на тема неразкрити престъпления и се надяваше да вдъхне малко ентусиазъм чрез предполагаемата връзка на едното престъпление с другото.

— Рестофър, отдел убийства.

Беше възрастен глас, но не уморен. Харди си бе пробил път през бюрократичната джунгла по-лесно, отколкото предполагаше. Може би и това означаваше нещо?

Представи се и обясни защо се обажда, като говореше максимално бързо, но и колкото се може по-ясно — каза, че е адвокат от Сан Франциско и че може би е открил някаква връзка между клиентката си и убийството на Симпсън Крейн.

Последва доста дълга пауза.

— Как казахте, че ви е името?

Харди повтори. Последва още една пауза.

— Един момент. Изчакайте малко.

Когато гласът на Рестофър се чу отново, шумът около него беше утихнал.

— Казахте, че се обаждате от Сан Франциско?

— Да.

— Слушам ви.

Харди разказа всичко, този път по-подробно.

— Това е доста съмнително, господин Харди — отбеляза Рестофър накрая.

Харди се съгласи. Инспекторът беше напълно прав. Симпсън Крейн управляваше юридическата фирма, която се занимаваше с делата на медицинския център „Йерба Буена“, чийто член беше Лари Уит. Крейн лично не беше адвокат на центъра, нито пък на Лари. Дори и Джоди Бакмън не беше личен адвокат на Лари.

Харди не продължи да настоява — според него това беше най-лесният начин да накараш едно ченге да престане да те слуша. Особено след като теорията му беше недоказана.

— Е — каза той, — помислих си, че трябва да съобщя на някого, защото не бях сигурен. Да не ми тежи на съвестта.

Това беше знак за Рестофър да затвори, ако иска, но той не го направи.

— Бяхме доста сигурни, че убийството е дело на профсъюзните босове, но не успяхме да открием никакви улики. Направили са го професионално.

— Тук, при нас също. Разликата е, че признаха клиентката ми, съпругата на Уит, за виновна. Уж го е убила заради застраховката.

— Вече са я осъдили?

— Миналата седмица. Моят проблем е, че няма никакви факти в нейна полза… Може само да повтаря, че не го е направила. Твърди, че е видяла на улицата някакъв човек. Може да е бил наемен убиец и затова реших да поровя малко, за да разбера на кой и защо Лари е бил неудобен. Мисля, че открих.

— Остават ми четири месеца до пенсия — отбеляза Рестофър след малко. — Не бих имал нищо против да приключа случая успешно. Крейн беше известен човек. Жена му също. Но в момента имам четири други случая… Кога да намеря време? — Това си беше негов проблем и Харди го остави да мисли как да го реши. — Разполагате ли с някакви документи? Каквито и да е?

Харди разполагаше само с циркулярната оферта и проспекта. Предложи да му ги изпрати, ако иска.

— За колко пари става дума?

— За около седемнайсет милиона.

— Седемнайсет милиона!

— Според мен това може да е сериозен мотив да видиш сметката на някого.

Рестофър изсумтя.

— Тук, при нас понякога стигат и седемнайсет цента. Добре де, изпратете тези неща. Ще им хвърля едно око.

Сега Харди би могъл да затвори, но не искаше да подвежда полицая. Искаше да му каже абсолютно всичко.

— Инспекторе… — започна.

— Името ми е Флойд. Да си говорим на „ти“.

— Добре, Флойд, има още нещо, което трябва да знаеш и което не подкрепя теорията за наемния убиец. Може да се окаже, че си си губил времето.

— Слушам.

— Не знам дали наемните убийци постъпват по този начин, но Лари Уит беше застрелян със собствения си пистолет.

Тишина. На Харди му се стори, че чува въздишка.

— Крейн също — каза той. — Изпрати онези неща.

 

 

Поне бе тръгнал по някаква диря, въпреки че подробностите не изглеждаха съществени. Като пакетът, доставен от „Федерал Експрес“, например. Докато Харди попълваше формуляра, с който искаше Али Сингх да бъде призован като свидетел, си спомни, че фактурата за пратката е сред веществените доказателства по делото и че е достатъчно да я погледне, за да види кой е подателят.

Оказа се, че е Нанси Дистефано. Харди си спомни, че Том бе ходил до къщата на Дженифър през седмицата преди убийството, за да занесе подарък на Мат. Нанси беше решила да даде своя лично, но след като посещението на семейство Уит у тях бе пропаднало, бе решила да го изпрати по пощата. Не беше важно какво е имало в пакета — вероятно бе потънало сред купчината играчки на Мат. Така или иначе, още един незначителен въпрос бе намерил своя отговор.

В разпродажбата на медицинския център „Йерба Буена“ имаше нещо гнило. Теорията на Харди не беше напълно разработена, да не говорим за доказана, но това, което подозираше, го привличаше неудържимо. Както и всяка друга възможност. Ами ако Симпсън Крейн и Лари Уит независимо един от друг се бяха натъкнали на някаква непочтена игра и са заплашили да я разкрият? Този, който я е започнал, е трябвало да премахне двете пречки — Лари и Симпсън, — за да продължи. Наел е някой, за да свърши мръсната работа и всичко е станало така, че следите да водят другаде — към профсъюзите в единия случай и към съпругата в другия. Любопитен паралел.

* * *

Неделя сутрин, пържени яйца с бекон в тигана. Франи, по хавлия, чете вестника в осветената от слънцето кухня. Ребека и Винсънт се радват на рядкото удоволствие да се занимават един с друг — Ребека помага на мама да храни бебето, като успява да напъха в устата му цели двайсет процента от банановата каша.

Харди наблюдаваше всичко това с ъгълчето на окото си. Ценеше тези моменти от семейния живот и им се наслаждаваше истински. От другата стая се чуваше симфонична музика — поредното влияние на Фримън. Той стана, прекоси кухнята и целуна Франи по челото.

Тя се обърна разсеяно и също го целуна. В този момент телефонът иззвъня — винаги ставаше така.

— Не вдигай — каза Харди. Стоеше до апарата и засега се справяше с изкушението успешно.

Но Франи вече бе станала.

— Сюзън е. Каза, че ще се обади. Може да е бременна. — Вдигна слушалката, намръщи се и каза: — Един момент. Сега ще се обади.

Изгледа я кръвнишки, но вече нямаше какво да направи.

Беше Флойд Рестофър.

— Имам добра новина и лоша новина. Лошата новина е, че съм отстранен от случая.

— Отстранен си от случая!? — Харди излезе със слушалката в коридорчето, за да чува по-добре. — Защо? Какво стана?

— Май е свързано с политиката. След като получих офертата в петък, поговорих с младия Крейн, Тод, сина на Симпсън. Попитах го дали има нещо против да поговоря с някои от съдружниците му и той каза, че не възразява. Не му обясних точно за какво става дума… само, че работим по нова версия. Попитах го дали баща му се е занимавал с „Йерба Буена“.

— И?

— Лично не е. Бил е Бакмън и неговите помощници.

— Добре.

— Поговорих с Бакмън. Стори ми се свестен човек. Искаше да помогне. — Харди също си спомняше разговора си с него. — Попитах го дали познава Уит. Каза ми, че е чувал името. После си спомни, че си му се обаждал и че той е забравил да те потърси, както бил обещал. Записа си, така че го очаквай. След това поговорихме за акциите и дали е възможно Симпсън да е бил замесен по някакъв начин. Бакмън не можеше да си го представи, аз нямах повече въпроси и всичко свърши. Останах с впечатлението, че името Уит не му говори нищо конкретно.

— Спомена ли пред него седемнайсетте милиона?

— Да. Според него цифрата била силно преувеличена, но щял да провери за всеки случай. Можело и да са си разпределили малко пари като премия, а и директорите си запазили правото да изкупят всички акции обратно, но това не било тайна за никого.

— Добре, а защо са те махнали от случая?

— Помолиха ме, това е всичко. Вчера ми се обадиха у дома.

— Кой?

— Заместник шефа ми. Но не ми нареди, а по-скоро ми предложи… Какво съм се бил захванал с убийство отпреди десет месеца, когато ми оставали четири месеца до пенсия? По-добре било да си разчистя бюрото и да не се занимавам с дивотии.

Харди се загледа през прозореца. Хрумна му нещо.

— А откъде е разбрал, че отново си се захванал с този случай? Ти ли му каза?

— И аз му зададох същия въпрос. Инициативата беше на шефа, който пък си поприказвал с господин Келсо.

— Кой е господин Келсо?

— А, да. Забравих, че не си оттук. Франк Келсо е един от видните ни граждани. Обадил се на шефа и се поинтересувал защо тормозим, употребил точно тази дума, защо тормозим един от стълбовете на гражданското ни общество, при това, когато е дълбоко опечален. Предполагам, че става дума за Тод Крейн.

Виден гражданин на Лос Анджелес. Започваше да става горещо. Така или иначе, бе докоснал оголен нерв и това го изпълни с надежди.

— И какво ще правим в такъв случай?

— Какво ще правя аз ли? Боя се, че няма да правя нищо. Положението ми е такова, че не искам да мътя водата. Щом като шефовете искат да се откажа, отказвам се и толкова.

— Наредиха ти да забравиш убийство?

— Случва се по веднъж на няколко години. — След секунда добави сериозно: — И аз зададох същия въпрос. Знаеш ли какво ми отговориха? Попитаха ме дали имам някакви сериозни улики или се опитвам да ловя риба в мътна вода. Аз споменах най-важните неща за клиентката ти и всичко останало и той заяви, че според него съм ловял риба. Аз възразих, че понякога и от това има полза, но той ме отряза, че сега моментът не бил такъв. — Рестофър въздъхна. — Това тук е лотария, а ме чакат четири нови случая, които трябва да приключа преди да се пенсионирам.

Харди изчака малко и опита пак:

— И можеш да си отидеш, като оставиш такава работа недовършена?

Беше смешен опит да събуди у него чувство за вина, но бе длъжен да опита всичко.

Рестофър се засмя.

— Знаеш ли колко неразкрити престъпления съм оставил зад гърба си? Не ти трябва да знаеш, но така или иначе, едно повече няма да промени нищо. Можеш да опиташ с някой частен детектив. Мога да ти препоръчам един-двама от тукашните.

— Флойд, трябва ми професионалист. Някой, който е вътре. — Може би комплиментът би свършил работа? Рестофър разполагаше със средства и опит, недостъпни за никакъв частен детектив.

— Не мога да ти помогна, Харди. Съжалявам.

— Разбирам, Флойд. Благодаря ти все пак.

Канеше се да затвори и зачака инспекторът да се сбогува, но вместо това той попита:

— Няма ли да ме попиташ за добрата новина?

— Питам те. — Макар че и лошата новина бе добра в известен смисъл — намесата на полицейски шефове и видни граждани означаваше, че не всичко е химера. Имаше нещо гнило. Някой искаше да го прикрие. — Каква е добрата новина?

— Добрата новина е, че снощи докато си мислех, че всичко това вони, реших днес да проверя някои работи. На едно място тук държим архиви с нещата, които правят баровците. Не са секретни, макар че понякога е трудно да се вредиш. Записва се кой с какво е допринесъл за еди-коя си кауза, все от тоя сорт. Реших да проверя делата на нашия господин Келсо, да видя дали някой от „Йерба Буена“ не разчита на него за някоя и друга услуга. Познай какво открих.

— Че има такъв.

Харди си го представи как кима.

— Маргарет Морънси. Стара фамилия от Сан Марино. Старо богатство.

— Тя ли е говорила с Келсо?

— Не мога да го докажа, но съм готов да се обзаложа.

— А не можеш ли да отидеш при заместник шефа си и да му кажеш, че с това играта излиза от сферата на риболова?

— Не е достатъчно, Харди. — Рестофър не желаеше да се занимава повече и толкова. Нямаше никакво намерение да си навлича неприятности няколко месеца преди да се пенсионира. Все пак Харди му беше благодарен.

— Без доказателства не може да се направи нищо — добави инспекторът.

— Знаеш ли нещо за тази Маргарет Морънси?

— Нищо особено. Членува може би в десет борда… тези хора си изкарват хляба така, нали? Участват в директорски бордове, пазят парите и срещу това получават неголеми суми. По този начин богатите си остават богати. Ей, слушай, след четири месеца отивам да живея край едно езеро в Монтана, в къща, която съм купил. Ще се махна веднъж завинаги от тази зоологическа градина. Защо да блъскам повече?

— Звучи добре.

— Ще бъде добре, и още как. Първата година само ще рисувам. Не съм рисувал, откакто бях малък. Някога обичах да го правя, но после така и не ми остана време.

— Аз пък правех разни неща от дърво. Без пирони — каза Харди.

— Е, живот… — въздъхна Рестофър след малко. — Все едно. Реших да ти се обадя и да ти кажа какво съм открил. Може и да имаш късмет.

— Благодаря ти, Флойд. Оценявам го.

— Слушай, ако ги заклещиш по-сериозно, обади се. Ще бъда на линия.

— Разбрах.

— Дочуване.