Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (10)

9

Дженифър скоро разбра, че хората там не са чак толкова различни. Не беше го очаквала. Сега не й се струваха толкова груби и не я плашеха колкото в първия момент, когато я доведоха. Бяха паднали духом, затворени, предимно хрисими. Като нея.

Не че беше раят на земята — вулгарността бе ужасяваща, но тя й се струваше дори утешителна, нещо като споделени чувства между хора, които се люлеят в една и съща люлка. Това бе техният език, техният свят и всеки, който не го харесваше, можеше да върви по дяволите.

В началото никой не даваше пет пари дали е убила мъжа си или не. Но когато чуха за сина й… като че ли разбраха за какво става дума. Пролича си и тя не ги винеше. Но всичко й се струваше някак нереално.

Предната вечер, след като алчния за пари стар адвокат си отиде заедно с приятния си млад сътрудник, тя плака часове наред на горния нар в килията. В 3 следобед заключиха всички по местата им, за да направят редовната проверка, което отне близо час. После донесоха храната.

По това време Дженифър имаше чувството, че вече не са й останали сълзи. Тя взе машинално подноса с пластмасовите прибори и последва няколко други жени в голямата столова. Седна под телевизора.

Не беше в състояние да хапне нищо — бульон, кюфте, фалшиво картофено пюре, грах, три филийки хляб. Лари би запратил подобен обяд в другия край на стаята — освен всичко останало, грахът и хлябът бяха залети с бульон. Отново се разплака.

— По-добре хапни, сладурче. И по-гадни лайна са давали. — Беше една висока, достолепна негърка. — За първи път ли?

Дженифър дори не разбра за какво я пита. За първи път ли яде такова кюфте? За първи път ли плаче? Поклати глава.

— Не знам, просто не знам…

Жената, казваше се Клара, не продължи да я разпитва. Не беше нейна работа да любопитства какво не знае Дженифър. Седна до нея — дори поиска разрешение — и обясни, че са я прибрали — пак — за кражба.

— А ти за какво?

Дженифър набоде на вилицата си парче от кюфтето и го лапна. Нямаше никакъв вкус — добър или лош.

— Мислят, че съм убила мъжа си.

Клара кимна. Не беше впечатлена.

— Сигурно си го е заслужавал. Лошо ли те биеше?

— Не съм казала такова нещо. Беше добър човек. Лекар. Не съм го убила аз.

— Разбира се, че не си. — Клара се наведе към чинията си. — Не се безпокой. Кажи, че те е биел и ще те пуснат. Ще видиш. Ще се измъкнеш оттук без проблеми. Всичко ще се нареди, няма за какво да плачеш.

— Мъчно ми е за сина ми. — Дженифър не искаше да каже това, но някак си не успя да се сдържи.

Клара остави вилицата.

— Знам. И на мен ми е мъчно за бебчето ми. Родни е на две годинки и е много сладък. Но няма да ми лепнат повече от година, така че ще изкарам тук пет месеца и двайсет дни. Дотогава ще го гледа Елси, сестра ми. Тя се държи добре с него. Понякога на мен ми идва в повече, та сега ми е нещо като отпуска. И за двама ни. Бог сигурно е решил така.

Дженифър поклати глава.

— Моето момче го няма. Мъртво е. — Почувства, че Клара спира да се храни. Негърката сложи ръка върху нейната и я изгледа с тъжни, влажни очи.

— Ох, горката!

— Мислят, че съм убила и него. Това е лудост! Казват, че бил влязъл в стаята, докато сме се карали с Лари и аз съм докопала пистолет или нещо такова… Безумие, лудост!… И няма пускане под гаранция.

Клара дръпна ръката си. Гласът й стана дрезгав и нисък.

— Не съм чувала да няма пускане под гаранция.

Дженифър й обясни, че сега го чува.

— Сигурна ли си? Мина ли процедурата? Трябва да е минала. Горката! Колко голям беше синът ти?

— На седем. Казваше се Мат. Обясниха, че ще ми искат смъртна присъда.

— Смъртна присъда? Е, имаш късмет. — Последното сякаш я оживи. Дженифър я изгледа неразбиращо и Клара добави: — Кожата ти не е нужния цвят, скъпа. Никога няма да тикнат в газовата камера бяла жена като теб.

 

 

На закуска бяха Клара, новата бяла жена, Риа (грабеж), Мерседес (убийство), Роузи (нападение) и Дженифър. Всички мъже и жени на седмия етаж или очакваха делата си, или да ги преместят в щатски затвор.

Делото на Мерседес беше насрочено за след две седмици и тя бе прекарала в ареста четири месеца. Наръгала с нож непрокопсания си съпруг, защото й изневерявал и най-накрая тя не издържала. Роузи се бе нахвърлила върху приятеля си с точилка и не разполагаше с две хиляди долара, за да плати гаранцията. Делото й беше след шест дни, но тя не смяташе, че ще се намери съд, който да я осъди за такова нещо.

Риа беше на годините на Дженифър, с нейния ръст и същата коса, но красотата й беше повехнала. Разказа им как мъжът й я предлагал на клиенти и извадили късмет (или нямали късмет) като попаднали на някакъв тип, който си загубил портфейла с хиляда долара.

— Затова ме обвиниха в грабеж.

— Само това и чакат — отбеляза Клара.

— Колко е гаранцията ти? — попита Дженифър. Напоследък доста мислеше за пускането под гаранция. Притежаваше триста хиляди долара и ако имаше как да се измъкне от затвора за около една трета от тях, с останалите двеста хиляди би могла да изчезне за дълго. Завинаги. Защо се канеше да ги даде на Дейвид Фримън? Да ги пропилее така? Някак си не й се струваше смислено.

— Пет хиляди — отвърна Риа. — След ден-два Джими ще ги събере. Всичко е наред. Разбрахме се с него за това.

— Искаш да кажеш, че приятелят ти ще ти донесе пет хиляди долара и ти ще се прибереш у дома тази вечер или утре? И толкова?

— Тя не може да излезе под гаранция. — Дженифър беше откритие на Клара и тя държеше да го сподели с останалите. — Не й дават.

Риа не й обърна внимание, но изглежда надуши нещо. Нещо около Дженифър.

— Не те пускат под гаранция? Възможно ли е? Не искаш ли да излезеш оттук?

— Всички искат да излязат — обади се Мерседес.

— Аз не искам — намеси се Роузи. Тя беше най-млада от всички — симпатична латиноамериканка с миловидно лице. — Ще стоя тук колкото може повече.

— Искаш да стоиш тук?

Роузи стрелна Дженифър с черните си очи.

— Искам да съм някъде, където няма да ям бой.

— Чул те Господ — каза Мерседес. — Амин.

— Ако ме пуснат — продължи Роузи, — още на следващия ден ще ме напердаши. Имам чувството, че ако пак вдигне ръка, ще убия този кучи син. Тук съм в безопасност. — Лицето й просветна. — Никой няма да ме удря. И аз няма да удрям никого. Ще постоя в затвора, после ще видим.

Една от надзирателките, на чийто ревер имаше табелка с името Джесъп, се приближи до тях.

— Забавлявате ли се, госпожици? Така изглежда. — Чукна леко масата с палката си и присви устни. — Стига толкова. Изяжте си помията и да ви няма.

Дженифър чу името си по високоговорителя.

 

 

Фримън беше прав. Харди също. Дженифър ги изгледа предизвикателно — единия, после другия. Фримън, който очевидно бе преживявал подобни сцени многократно, заговори спокойно:

— Обикновено около едно толкова сложно дело за убийство отиват между половин и един милион, така че парите ти ще бъдат похарчени.

— И какво?

— Какво какво, Дженифър?

— Какво ще стане, след като свършат.

— Тогава ще се обърнем към съда и ще ни плаща щатът.

— А не могат ли да наемат обществен защитник?

— Могат, но няма да го направят. Ако вземат нов екип, ще трябва да мине още половин година, докато влезе в крак. Дотогава ние ще сме навлезли дълбоко в делото и съдът ще предпочете нас.

— Ами ако не споменем… тайната ми сметка?

Фримън поклати глава и се заразхожда напред-назад.

— Дженифър, ако не използваме тази тайна сметка, няма да имаме с какво да започнем и съдът ще назначи когото си поиска, защото в началото ще е без значение. Ти вече каза, че не искаш това да стане, нали? Виждаш ли, аз всъщност не разбирам проблема. Даваш ли си сметка, че става дума за живота ти? Как можеш да мислиш за някакви си пари, които няма да можеш да изхарчиш, ако не си осигуриш най-добрата възможна защита, а, честно казано, дори и да си я осигуриш.

Браво, Дейвид, помисли си Харди. Точно така, подслади й живота. Даваше си сметка, че Фримън трябва да покаже на Дженифър реалността, но по реакцията й личеше, че е прекалил. Главата й отново клюмна по типичния начин, в очите й се появиха сълзи. Реагираше естествено. Или твърде естествено? Остави това, каза си Харди.

Фримън не се трогна от гледката, но спря пред Дженифър и продължи по-тихо:

— Дженифър, погледни ме. Добре, погледни ме. Слушай сега, ще направим всичко възможно да те измъкнем оттук. Обещавам. Това ми е работата. Ако те признаят за невинна, ще прибереш към пет милиона от застраховката. Ако обаче не те признаят… няма да получиш нищо. Нито застраховка, нито парите от тайната си сметка. Може да ти дадат и най-голямото наказание. Така че решавай. Какво ще правим?

Тя преглътна с усилие и се вгледа в масата пред себе си.

— Проблемът е, че ако ви наема, няма да имам с какво да платя гаранцията, нали? — прошепна Дженифър след малко.

В началото Харди дори не го възприе. Само преди минута Дженифър Уит беше съкрушена. Или така изглеждаше. Сега погледът й беше ясен, бе вдигнала глава.

И Фримън забеляза. Тази дама определено не беше глупачка. Изведнъж атмосферата в малката стаичка стана напрегната. Харди стоеше настрана, но Фримън се наведе към Дженифър.

— Добре — каза той. — Добре.

— Какво добре? — Клиентката им се отдръпна назад и отпусна ръката си зад облегалката на сгъваемия стол.

Фримън не обърна внимание на въпроса й.

— Ако успеем да уредим пускане под гаранция. Както знаеш, вече ни отказаха. Мислиш си, че със стотина хиляди ще платиш и после ще изчезнеш, нали?

Дженифър срещна погледа му мълчаливо.

— Смяташ, че къщата ти струва милион долара? Вчера не мислеше така, спомни си. Парите от тайната ти сметка няма да стигнат. Нито пък застраховката. Ще ти трябва поне милион. Независимо кой те защитава и колко ще му платиш, истината е това. Пускането под гаранция е губене на време. Дори и да ти позволят, няма да можеш да платиш.

— И това значи, че ще стоя тук, докато приключи делото, така ли?

Фримън кимна.

— Боя се, че е така. — А може би и след това, помисли си той, но не го каза гласно.

Дженифър се замисли върху чутото, облегна се на масата и кръстоса ръце пред гърдите си. След малко, съвсем изненадващо, се усмихна. Харди за първи път я виждаше да се усмихва. Изглеждаше добре.

— Ще трябва да помисля върху това малко повече.

Харди понечи да се намеси, но Фримън го спря с жест.

— Добре, Дженифър. Искаш ли да се оттеглим от защитата ти?

— Не! Не съм казала такова нещо! Не може ли да ми оставите още малко време, за да съм съвсем сигурна?

— Дженифър, трябва да платиш. Съдът ще иска документ, че имаш защита. Ако не сме ние, както ти обясних, ще назначат някой друг служебно. И пак ще му плащаш, докато свършат личните ти средства.

— А мога ли да платя… да кажем двайсет и пет хиляди долара сега, а останалите в понеделник, ако реша да продължавам…

— И какъв е другият вариант? Да не продължаваш? Да се признаеш за виновна? Ако… и това е голямо „ако“… ако прокурорът се съгласи на споразумение, ще ти лепнат доживотен затвор, без право на предсрочно освобождаване.

Харди отново не бе в състояние да я разбере. Очите й блестяха, бяха живи. Уплашена? Придава си смел вид? Или…

— Не знам…

Харди почувства, че трябва да каже нещо.

— Дженифър, да се признаеш за виновна, означава, че искаш по-малко наказание, даваш ли си сметка за това?

Тя кимна замислено.

— Но ти твърдеше, и то доста упорито, че не си виновна. Кое е истината?

— Диз, няма значение — намеси се Фримън. — Не сега.

Но „професионализмът“ на Фримън му бе дошъл до гуша. Вече бе навлязъл във фактите, в съмненията, в увереността, в собствените си мотиви и историята на Дженифър. Удари по масата с длан и извика:

— По дяволите, Дейвид! За мен има! — Обърна се към Дженифър и повтори въпроса си: — Кое е истината? И каквато и да е тя, нека не я променяме повече!

Дженифър наведе глава за миг, после го погледна.

— Може би си мисля, че няма как да спечеля делото. Това не е ли достатъчно основание да се призная за виновна?

В момента, в който Фримън каза „да“, Харди извика:

— Не, ако не си го направила!

— Не съм.

Харди се изправи.

— Добре тогава.

Фримън извади от чантата си лист хартия и каза, сякаш се бяха споразумели поне преди месец:

— Е, Дженифър, да се залавяме за работа.