Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (20)

18

Както понякога се случваше, Ейб Глицки пристигна, без да се обади предварително. Когато Франи му отвори, той направи крачка назад и подсвирна. Тя беше със синя пола и бяла блуза, ниски обувки, найлонови чорапи. Сложила си бе руж, макар че едва ли се нуждаеше от него.

— За каквото и да си се нагласила така, успехът ти е в кърпа вързан.

Франи направи реверанс и се усмихна.

— Значи не мислиш, че е прекалено?

— Зависи какво смяташ да правиш? Да добиваш злато, да играеш футбол, да участваш в боксов мач?

Франи стана сериозна.

— Не. Имам среща.

— Тогава всичко е наред.

Тръгнаха към кухнята. Къщата приличаше на стара викторианска гара — дълъг коридор, от който се влизаше във всекидневната и трапезарията отляво, в банята вдясно. Отзад имаше няколко стаи — просторна кухня, спалнята на Харди и Франи с още една баня, стаята на Ребека (някогашният кабинет на Харди), стаята на Винсънт.

Харди излезе от спалнята с чаша топло кафе в ръка. Беше с панталоните на един от най-хубавите си костюми, бяла риза, италианска вратовръзка.

Глицки спря на прага.

— Май съм объркал къщата. Къде са децата?

— Взехме си почивен ден — отвърна Франи. — Дойде баба им и ги взе. Ще се върна веднага. Искаш ли чай или кафе?

Глицки кимна и отиде да си налее гореща вода за чай.

— Къде сте тръгнали?

Харди още беше потресен от срещата си с Нанси Дистефано. Когато се прибра предишната вечер, разказа на всичко на Франи, после остана сам във всекидневната и дълго не успя да заспи. Сега изневиделица се появи Глицки и искаше да разбере къде отиват. Ейб не би одобрил идеята Франи да се запознава с Дженифър Уит, защото, според него, умните хора не биваше да смесват семейния си живот със служебните проблеми. В момента на Харди никак не му се обясняваше защо бе капитулирал пред подобно искане на жена си, при положение, че знаеше колко глупаво е то.

— Ще закарам Франи някъде в града и после ще хапнем заедно. Какво те води насам?

Обяснението мина — умът на Глицки явно не беше в професионален режим, защото тогава малко неща убягваха от вниманието му.

— Трябва да поговоря с едно семейство, което е оставило у дома си пистолет, така че хлапето да си играе с него. — Присви устни. — На път ми е и реших да се отбия. Още ли си с Дженифър Уит?

Франи се върна и тримата поговориха двайсетина минути, докато Глицки изпие чая си, а те — по още една чаша кафе. Харди не спомена за разликата във времето по часовника на банката и този на полицията. Вече беше убеден, че това е важно сведение във връзка с делото и ако разкриеше, че смята да го използва в защитата, полицаят Глицки можеше да се почувства длъжен да го сподели с прокурора.

 

 

— Но коя сте вие? — Дженифър Уит я гледаше през плексигласовата преграда в общото помещение за свиждания.

Франи вече не беше сигурна. Жената срещу нея в момента определено не представляваше заплаха за никого. Почти изпаднала в летаргия, синини по лицето, неравно орязана коса, блуждаещ поглед. Тази жена, помисли си Франи, не вярва на никого.

— Аз съм… — Устата й беше пресъхнала. Наложи се да преглътне, за да продължи. — Изпраща ме господин Харди.

— Знам. Вече го казахте. Затова и дойдох тук. Но защо тогава не сме в другата стая?

Франи нямаше представа защо — смяташе, че са където трябва. Не знаеше, че съпругът й и Дженифър не разговарят в това продълговато помещение с плексигласова преграда и телефонни слушалки, за да се чуват по-добре.

— Вижте… понеже не съм адвокат… срещата ни не е официална и… — Даде си сметка защо Харди не бе дошъл, за да я представи лично. Какво би могъл да й каже? „Здрасти, отбих се да те покажа на жена си, за да престане да се безпокои. Тревожеше се, че ако един ден излезеш от затвора, можеш да се опиташ да ме убиеш.“

Почувства се глупаво и я обзе яд.

Дизмъс си бе направил шега, за да й даде урок — жесток урок, който би могъл да й спести, ако си бе направил труда да я разубеди.

После си даде сметка, че нямаше да се остави да я разубеди. Понякога бе в състояние да прояви забележителен инат. Беше решила, че трябва на всяка цена да се срещне с Дженифър Уит и нямаше да отстъпи нито на сантиметър.

Арестантката чакаше, вперила поглед в нея. Поглед, изпълнен с болка. Франи изведнъж си спомни за сина й Мат. Ами ако тази жена не беше убила никого? Ако беше загубила детето си? После… изнасилването и побоя в костариканския затвор…

— Зная, че е необичайно — заговори Франи най-накрая. — Аз… аз съм съпругата на Дизмъс Харди. Той ми разказа какво се е случило с вас и аз… просто се чудех дали няма начин да ви помогна по някакъв начин.

 

 

Общинската клиника „Мисионерски височини“ се намираше по средата на пътя между съда и медицинския център „Йерба Буена“ и не беше близо до никакви височини.

Харди застана от другата страна на натоварената улица и се вгледа в протестиращите. Имаше две отделни групи, ако се съдеше по плакатите, които носеха — едните протестираха срещу абортите, които се извършваха в клиниката, а другите бяха медицински работници, които не бяха съгласни с уволненията поради намаляването на общинския бюджет. Групите обикаляха в отделни кръгове и се гледаха враждебно — всичко това напомняше танц с внимателно изработена хореография.

През месеците, преди Дженифър да бъде заловена след бягството от затвора, борците против абортите се бяха активизирали. След разговора на Харди с Глицки беше загинала служителка на клиниката „Сънсет“, защото по една случайност останала в сградата след работно време. Може би онези, които бяха заложили бомбата, не бяха допускали, че при взрива наоколо ще има някой, може би целта им беше само да напомнят за себе си, но така или иначе това нямаше да съживи мъртвата.

Домовете на един лекар и две медицински сестри бяха пострадали — изпочупени прозорци, надраскани с камък или спрей по мазилката заплахи. Бяха налице поне шест доклада за нападнати на улицата след работа медицински работници, макар че никой не бе съобщил дали става дума за обикновени среднощни актове на насилие или за отмъщение, свързано с дейността на съответните клиники.

Лари Уит бе извършвал тук доброволно между два и пет аборта седмично, както смяташе Дженифър. Според нея Лари бил убеден привърженик на правото на аборт — хората не трябвало да раждат нежелани деца, тъй като най-сериозния проблем на света бил демографският бум и едно дете, родено в мизерия, почти нямало шансове да се измъкне от нея до края на живота си.

Харди осъзнаваше трагедията, но като бивш католик от ирландско потекло му бе трудно да разреши дори само за себе си моралната дилема за създаването на нов живот и за стойността на самия живот. Твърдо вярваше, че хората би трябвало да имат право на избор, но и не бе в състояние да одобри абортите по поръчка като средство за контролиране на раждаемостта. Най-малкото, смяташе той, всеки би трябвало да направи почтено усилие да си спомни това, което е забравил миналата нощ. Но, по същата логика, хората трябваше да положат почтено усилие и да запомнят, че не бива да се избиват едни други, но, уви, продължаваха да се избиват.

Прекоси улицата. Почувства се неловко с костюма си — наоколо не се мяркаше нито едно сако, нито една вратовръзка. Демонстриращите — мъже и жени — бяха облечени с дънки и памучни фланелки, спортни якета, маратонки, ботуши. Харди се промуши между тях и влезе в сградата без инциденти.

Вътре завари обстановка, каквато бе очаквал, но не бе видял в „Йерба Буена“ — пожълтели плочки, блестящи флуоресцентни лампи, типичната болнична миризма.

В главното фоайе се нареди на опашка и след двайсет и пет минути го изпратиха при секретарката на административния директор. Когато тя се върна от редовната си почивка и разбра, че Харди се интересува от документите за извършените напоследък аборти, най-любезно го уведоми, че е трябвало да се обади предварително по телефона, за да му кажат, че тази информация е напълно поверителна, така че да не си губи времето.

Ядоса се и понеже имаше на разположение цял час до срещата с Франи, спря за миг във фоайето, огледа се и тръгна по дългия кънтящ коридор, към който сочеше стрелката с надпис „Акушеро-гинекология“.

В чакалнята имаше осем момичета, които едва ли бяха навършили двайсет, а няколко приличаха на петнайсетгодишни. Две от тях бяха с приятелите си — може би — и им стискаха ръцете. Едно седеше между родителите си и плачеше. Останалите чакаха мълчаливо — дъвчеха дъвка, прелистваха списания или слушаха музика със слушалки. Отегчени и изпълнени с безразличие? Уплашени и стъписани? Не беше лесно да се прецени.

На приемното гише седеше приветлив млад негър с добре оформена брадичка и значка „Горд хомосексуалист“, на която бе изписано името „Сам“. Харди му подаде визитна картичка и го помоли да го изпрати при някой, който би могъл да му разкаже нещо за доктор Уит.

— Можеш да питаш мен — отвърна негърът. — Спомням си го много добре. Жалко, че се случи така.

Харди се съгласи и обясни, че целта му е да изясни тъкмо тази трагедия.

— Мислех, че го е убила жена му.

— Така казват всички.

— А ти мислиш, че не е тя?

— Тя твърди, че не е, така че съм тръгнал да обръщам камъните. Може би изпод някой ще изскочи змия.

— Тук? В клиниката?

— Отвън на тротоара видях цяла тълпа разгневени хора.

Сам махна с ръка.

— Онези ли? Зарежи ги. Те само там висят.

— Умряха хора, Сам. Няколко души от подобни клиники ядоха бой.

Сам се усмихна самоуверено.

— Ами бакалите? Автобусните шофьори? И те ядат бой от време на време. Такъв е животът в големия град.

Харди опита нещо друго.

— Добре, може да е било личен проблем. Някой от персонала, например. Не знам. Някой може да му е имал зъб.

— Ами. Няма начин. Това тук не е светски клуб. Лекарите доброволци идваха, вършеха си работата и си отиваха. Уит идваше най-често. Тук никой не им плаща, така че няма защо да се задържат. — Сам махна с ръка към чакалнята зад Харди и сниши глас. — Не сме увеселителен парк.

Явно нямаше да изкопчи нищо повече. Посочи визитната си картичка на перваза под гишето и каза:

— Ако се сетиш за нещо… каквото и да е… ще ми се обадиш, нали?

 

 

Харди проследи с поглед жена си, докато тя прекоси ресторанта и забеляза как седящите на бара обърнаха глави след нея. Един от проблемите му с нея в началото беше красотата й — почти прекалена. Знаеше, че е много лесно да се подлъжеш по хубаво лице. Беше му се случвало.

Макар и да познаваше Франи още от съвсем малка — сестричката на Моузес, — след като започна да се привързва към нея, когато я видя както трябва, си наложи да натисне спирачката. Не задълго, само колкото да се убеди, че онова, което обича у нея, не е отвън, а вътре. Така или иначе, три години по-късно не можеше да не признае, че голяма част е и отвън.

Приближи се келнера и задържа стола, докато тя седне. Дребните удобства.

— Защо се усмихваш?

— Аз съм повърхностен. Плитък. Питах се дали връзката ни не е чисто физическа.

Франи мушна изискано в устата си парченце калмар. Бяха до витрината и гледаха обления в слънце площад.

— Поне част от нея е.

Не бяха го обсъждали специално, но някак си и двамата чувстваха, че от време на време се налага да ходят на места като това — светли, хубави, безгрижни — за да измият тръпчивия вкус на сутрините.

Тя протегна ръка и прокара пръст по челюстта му. Взе чашата си и се вгледа във виното вътре.

— Два дни поред вино. Смяташ ли, че Винсънт ще се чувства добре? — Все още го кърмеше, макар че му даваше и бананова каша.

Харди я увери, че малкият няма да забележи разликата. Пък и майка му все още не се беше удавила в алкохол.

— Знам. Тревожа се. — Франи остави чашата и задраска с нокът по покривката. Не се тревожеше за Винсънт и Харди си даваше сметка за това.

— Много ли?

Тя кимна.

— Погледни тези хора тук… колко щастливи изглеждат. А там, в затвора… Човек започва да се пита кое е истинският свят.

Харди сложи длан върху нейната.

— Колко сами сме всъщност… — добави тя.

Келнерът прибра празната чиния от масата, после изчисти няколко несъществуващи трохи с четка. Някой засвири на пианото край бара — класическа музика. Сами? Беше склонен да се съгласи.