Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (34)

32

Нямах избор. Щеше да ме убие, щеше да ме намери и убие. Колко време човек може да издържи, без да предприеме нещо?

Всички казват това, нали? Така мислиш и ти? Добре, след като всички казват така, може би има нещо вярно.

През първата година и двамата имахме работа, купихме си къща, щяхме да станем като нашите. Той още не прекаляваше с кокаина. Удряше ме понякога, но след това ставаше ужасно мил, извиняваше се и всичко минаваше.

След първия лош случай отидох у дома, при мама. Знаеш ли какво ми каза тя? Да сме се надявали да престане, но да не сме казвали на татко, защото щял да се разстрои, а и какво можел да направи? Сигурно щял да отиде при Нед и да си създаде неприятности. Щял да загази или той, или Нед — и в двата случая било лошо, така че било по-добре да се оправя сама с мъжа си и да не забърквам татко.

Така правели добрите съпруги, това каза мама. Опитвали се да загладят нещата, гледали да не се оплакват. Може би, ако съм била по-мила, Нед нямало да се ядоса чак толкова. Да не съм се държала като кучка, знаеш какво имам предвид.

Започнах да се опитвам, но лошото беше, че нямах никакъв шанс да повлияя на Нед, когато пиеше или вземаше кокаин и разни други неща. Ставаше направо гаден. Още по-гаден стана, когато загуби работата си при Бил Греъм — година-две беше нещо като главен организатор на турнета — и после го изхвърлиха… Познай защо… Трябваше да се върне в малките заведения и взе да става още по-лош. И разбира се, не престана с кокаина.

Все едно. В Лос Анджелес имах една приятелка, Тара, и избягах при нея. Направих грешка, че се обадих на Нед и му казах, че съм си отишла, че няма да се върна при него и да не се безпокои за мен. Страхотно, нали? Не исках да се безпокои за мен! Просто исках всичко да свърши.

Но той не беше съгласен. Сгреших, че му се обадих. И през ум не ми беше минало, че ще тръгне да ме търси. Глупаво от моя страна, като се замисля. Дойде там и беше странно спокоен. Не беше пиян или дрогиран. Имам чувството, че това ме уплаши най-много.

Пуснахме го да влезе. И през ум не ми мина, че… отиде до Тара и заби юмрук в корема й, без да каже дума, с всичката си сила. Нед беше едър мъж, метър и осемдесет, близо сто килограма. После се наведе над нея и я заплаши, че ще я убие, ако ме скрие още веднъж или се обади в полицията.

И мен заплаши. Каза, че ще ме убие, ако повикам полицията. Сериозно говореше. Не се съмнявах, че ще го направи. Сграбчи ме за косата и за ръката и ме завлече в колата. Цяла нощ пътувахме, не ме остави да отида и до тоалетната. После, когато се прибрахме у дома, ме наби и ме накара да измия колата, защото беше мръсна.

Звучи странно, но през цялото време се опитвахме да живеем нормално. Аз работех при Харлън, в приемната му, мислех си, че някой ден мога да стана сестра… не съм ли ти казвала? Така започна всичко. Нямах намерение да му изневерявам. Не смятах, че съм такава. Само че с Нед нещата не вървяха, а Харлън беше много мил с мен. Добър. Не беше трудно да се крием. Нямаше нужда да закъснявам вечер или да се измъквам тайно от къщи. Просто заключвахме вратата през обедната почивка и толкова.

Тогава, един ден видя… видя какво ми е направил Нед и каза, че трябва да се оплача в полицията, да повикам ченгетата, да предприема нещо. Но аз отрекох, че Нед е виновен. Казах, че съм се ударила без да искам и толкова.

Е, ти видя Харлън. Според него, ако човек прави каквото трябва, в края на краищата нещата все някак се подреждат. Накрая реших, че съм влюбена в него. Вярно е, че сега е дебел, но тогава не беше… беше едър. Винаги съм имала слабост към едрите мъже.

Реших да изчакам някой път, когато Нед не е пиян или дрогиран, за да поговорим, за да му кажа, че не се чувствам добре и не мога да понасям да ме бие, че ще го оставя, ако продължава. Разбира се, не му казах за Харлън. Слава Богу. Казах му, че няма други мъже, нищо такова. Че трябва да се разберем помежду си, той и аз.

Мислех си, че ако не бягам, ако съм разумна, реакцията му ще е различна.

Така и стана. Седя си на стола близо половин час, абсолютно спокоен, както онзи път, и трябваше да съм нащрек… каза ми, че щял да излезе, за да размисли на спокойствие.

Не се върна до полунощ и аз заспах.

Събудих се с писък, само че в устата ми имаше чорап или нещо такова… Не можех да дишам, не можех да гъкна. И там долу… в мен… чувствах някаква ужасна болка. Нед беше отгоре и ме държеше…

На следващия ден нямах сили да помръдна. Чувствах вътрешностите си разкъсани, задушавах се. По чаршафите имаше кръв, а ръцете ми бяха завързани за леглото. Гардеробът беше отворен и половината ми дрехи се търкаляха по пода разкъсани, нарязани на парцали, из цялата стая. Видях и ножа… за масло… беше мушкал в мен дръжката…

Когато дойдох на себе си пак, той ме отвърза, пак беше нормален. Помогна ми да вляза в банята, да се измия. Бях умряла от страх. Той беше напълно спокоен и каза, че можел да направи така, че всичко да изчезнело без следа. Щяла съм да се уверя сама.

И си взех отпуск по болест… нямаше как да се появя на работа в този вид… после дойдоха почивните дни. Нед имаше малко кокаин и искаше да се друсам с него. Щели сме да се забавляваме. Както едно време. Какво едно време? Никога не съм използвала наркотици.

Не можах да го направя. Толкова ме беше страх… още ме болеше. Нед пак започна да се дразни… трябваше да сложа край. Не можех да търпя повече, но нямаше как… реших да си мълча, да правя каквото иска той… искаше да правим секс.

Можеш ли да повярваш? Молих му се, казвах му колко ме боли, а той… „Какво от това, ти си ми жена. Лягай долу.“ Легнах. Мислех си, че ще умра.

Но не умрях. И това, че не умрях, беше най-лошото. Колко пъти съжалявах, че не умрях още тогава! Колко пъти ми се щеше да ме няма! Искам да кажа, да умра наистина, да не се събудя, просто да сложа край на онова… И, повярвай ми, веднъж като ти се прииска да умреш… много лесно е да поискаш и някой друг да умре. Защо да съм аз?

Събудих се рано и видях, че Нед още спеше до мен, без да помръдне. Гледах го дълго, мислих, надявах се да е мъртъв. Ощипах го по крака, но не реагира. После се разхърка. Изсумтя. Но идеята се заби в главата ми. Семенцето.

Минаха няколко дни, започна да ми минава и всичко взе да ми изглежда различно. Никой не ще да вярва, че няма надежда, нали? Дори и наистина да няма.

Върнах се на работа. Отказах на Харлън под някакъв предлог и изведнъж се сетих, че не съм виждала Бутс… Бутс беше котката ми… не бях я виждала няколко дни. Изведнъж, както си седях на бюрото в приемната, разбрах. Осъзнах единствения изход, дадох си сметка какво трябва да направя.

Не се заблуждавай, нямаше никакъв друг изход. Нед можеше да направи така, че всичко да изчезне без следа. Доказваше го. Аз бях следващата.

Престорих се, че ще се друсам с него. Казах му, че съжалявам задето съм била такава, че вече ще се забавлявам с него както някога…

Беше лесно. Бих му инжекцията, взех вана, отидох на брега и зарових спринцовката… после се отбих при родителите си за закуска… тогава още го правех от време на време. След това се върнах у дома и се обадих в полицията, казах им, че мъжът ми е пострадал. Аз самата не чувствах нищо, бях като вдървена. Облекчението, съмненията и страховете дойдоха по-късно.

 

 

Малката задушна стаичка за разговори миришеше на пот и мокра вълна. Фримън седеше с кръстосани крака на стола в ъгъла срещу вратата.

Устата на Харди беше пресъхнала, усещаше гърба си вдървен. В продължение на петнайсет минути не беше помръднал и мускул от тялото му. Вярваше й изцяло и се мъчеше да запази обективността си.

— Можеше да признаеш убийството. При тези обстоятелства нямаше да ти искат смъртна присъда.

— Сега обвиненията отпаднаха — намеси се Фримън. — Пак няма да й искат.

— Законът не ме интересува — обади се Дженифър и приглади косата си. — Аз познавах този човек. Нямаше друг начин.

— Трябваше да се оплачеш в полицията — каза Харди. — Щяха да направят нещо. — Даде си сметка, колко неубедително звучи това.

Дженифър се засмя монотонно.

— Не, нямаше. Не разбираш ли? Онази гадост продължи две години и ченгетата нямаше да си помръднат пръста. Дори и да искаха, дори и да ме вземеха насериозно.

— А защо да не те вземат насериозно?

— Значи не си наясно, така ли? Не знаеш как действа системата? А си адвокат. Мислиш, че ченгетата защитават потенциалните жертви? Нищо подобно. Те са тук, за да наказват провинилите се. Докато няма пострадал или мъртвец, те не се занимават…

— Но ти си била пострадала. А Нед Холис е нарушил закона, трябвало е да си получи заслуженото.

— Може би… в мечтите ти. — Дженифър погледна Фримън. — Този тип истински ли е? В истинския свят ли живее?

— Дженифър, живея в истинския свят и ти не можеш да…

— Добре, добре… ето ти го истинския свят… Ако имах късмет, Нед щеше да получи годинка, защото му е първи път. През това време аз можех да отида другаде, да сменя името си и така нататък. Тогава… познай какво щеше да стане. Нед излиза от затвора, намира ме, където и да съм и изчезвам, както изчезна котката ми. Моята котка. Нужно ли е да ти обяснявам? Да ти го нарисувам на картинка? Моят живот щеше да отиде по дяволите, ако изобщо ме оставеше да живея.

Харди се облегна и се опита да протегне врат, за да се махнат бодежите. В стаята на надзирателките влезе една от нощната смяна, свали шлифера си, тръсна го от дъжда и го окачи на закачалката край вратата. Каза нещо на някого извън полезрението на Харди.

— Не знам. Според мен, тази логика доведе до смъртта на Мат. Дори и Лари да те е биел…

— Казах ти вече! Лари не ме биеше. — Дженифър се втренчи в него ядосано.

Харди удари с юмрук по масата.

— Хайде, стига вече! Зарежи тези глупости! — Стана рязко и събори стола. — Знам със сигурност, че те е биел! Говорих с лекарите, при които си ходила и знам какви лъжи си им наговорила!

Взе куфарчето си и се наведе, за да изправи стола. Фримън мълчеше.

— Не съм убила сина си.

— Браво на теб.

— Не съм убила и Лари.

— Или ако си, несъмнено си имала много добра причина.

— Дявол да го вземе! Казах ти вече! Не съм ги убила и нямам понятие кой го е направил! — Дженифър изведнъж се нахвърли върху него, размахала ръце. Той се опита да се измъкне, но беше тясно и нямаше къде. Препъна се в стола и загуби равновесие.

Фримън успя да застане помежду им и да върне Дженифър на мястото й. Направи знак на надзирателките зад стъклото, че всичко е наред. Харди се надигна, а Дейвид, застанал пред вратата, заяви, че според него при всяко дело, което си заслужавало усилията, имало поне по един изблик на искрени емоции.

— Мисля, че всички можем да минем през това — каза той. — Така е по-здравословно.

 

 

Изтекоха пет напрегнати минути, но поне седяха около масата. Харди се съгласи да продължи разговора, да слуша.

— Дейвид, всъщност ти пет пари не даваш какво се е случило на практика — каза той след малко. — Повтарял си го поне стотина пъти.

— Това не е съвсем вярно. Твърдя само, че фактите нямат никакво юридическо значение, ако не могат да бъдат доказани. Що се отнася лично до мен, истината не ми е безразлична. Никак даже. Затова съм адвокат. Казвам ти повече, отколкото би трябвало. Така мога да унищожа репутацията си.

Доста егоистично, помисли си Харди. Обърна се към Дженифър и я попита:

— Биеше ли те Лари или не? Отговори ми без увъртане.

— Да. — Най-накрая.

— Често ли?

Тя кимна.

— Ако го призная, никой не би повярвал, че не съм убила Лари. Особено след историята с Нед.

Това беше проблемът. Дженифър е убила Нед, заради побоищата. Лари също я е биел, а тя твърдеше, че не е стреляла по него.

— Трябваше да излъжа. Ако се беше разбрало, че и двамата са ме биели…

— А защо да ти вярвам сега?

— Защото не лъжа. Разказвам ти какво беше.

— Разказваш ми поредната версия. Която ти е хрумнала миналата седмица.

— Диз. — Фримън сложи ръка на лакътя му. — Моля те, погледни… стратегически. Обвиненията за Нед отпаднаха. Половината работа е свършена. Със сигурност не тя е убила собствения си син. Случайно или нарочно. Тя няма нищо общо с това. Мисля, че и двамата й вярваме.

— Вече не знам какво да вярвам, Дейвид.

Дженифър сложи длан на другия му лакът.

— Това с Нед стана преди близо десет години. — Говореше тихо, почти шепнешком, без да се опитва да го убеди с погледа си, което той взе за добър знак. — И да съм имала избор, както си мислиш ти, не съм си дала сметка, че го имам. Страхувах се за живота си и не знаех как да постъпя… Не мислех, че имам друг изход. Що се отнася до Лари… С него нещата не бяха стигнали чак дотам. Щеше ми се да мисля така. Затова започнах да ходя при Кен Лайтнър, за да оправя семейството си. Признавам, че понякога сама си го търсех. Дори и Кен казваше, че непрекъснато си патя… Правех опити да се променя. Тогава… някой уби Лари и сина ми, а мен арестуваха. Дойде ми като гръм от ясно небе. И изведнъж трябва да поверя съдбата си в ръцете на двама мъже, за които допреди два дни не съм и чувала. Как така? Може да сте обърнали внимание, че нищо добро не съм видяла от мъжете досега, така че… направих свой собствен план и се заех да го изпълня.

Харди скръсти ръце на гърдите си.

— Забелязах още нещо — каза той. — Казала си истината на Дейвид.

— Принудих я, Диз — намеси се Фримън. — Стил на работа. Нямаше друг изход.

— Но на мен ми я спести.

— Аз го реших, не тя. Добре, може да съм сгрешил. Не съм преценил както трябва. Трябваше да ти кажа, но сметнах, че е по-добре да не знаеш, докато не дойде твоят ред в съда.

— По-добре да не знам, така ли? — Навън вече беше тъмно. Петък вечер. Чакаха го два почивни дни, през които имаше време да решава какво ще прави нататък. Въздъхна и вдигна поглед към Дженифър. — Дженифър, ако имаш някакви други тайни, сега е най-подходящият момент да ги споделиш с нас.

Но воалът се бе спуснал отново, мигът бе отминал.

— Просто открийте убиеца на детето ми. Можете ли?