Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (16)

14

В събота, 10 юли, Харди люлееше шестмесечния Винсънт на коляното си и му пееше почти с цяло гърло. Намираше се на десет метра над земята, край парапета, който ограждаше терасата на покрива на Моузес Макгайър.

Моузес напоследък не се престараваше в работата си. След като най-накрая реши да не чака повече Харди да се отегчи от правото и да се върне към барманската професия, нае на негово място един тип на име Алън Бланкард и сега разполагаше с предостатъчно свободно време, за да се занимава с хобито си — а то можеше да се изрази с две думи: Сюзън Уейс.

Беше ранния следобед, слънцето грееше на безоблачното небе, от изток подухваше лек топъл ветрец. Сюзън — челистка в симфоничния оркестър на Сан Франциско — седеше до Харди на парапета. Беше завързала гарвановочерната си коса на опашка и изглеждаше колкото Франи, макар и да беше осем години по-възрастна. Носеше шорти, впита памучна фланелка и сандали.

Моузес и сестра му печаха месо на скарата. Харди подаде бебето на Сюзън и тя започна да му гука. Франи я изгледа и отбеляза:

— Не я оставяй да се занимава с бебета твърде много. Така се започва.

Моузес отпи глътка бира направо от бутилката и отвърна:

— Започва се с това, че е ужасно хубава. Другото идва после.

— А от другото се раждат бебета. Знам го от сигурно място.

Моузес, нехарактерно за него, не отговори веднага.

— Фран, тя наистина ме кара да си мисля за тези неща.

Франи нямаше нищо против — харесваше Сюзън и признаваше, че е красива, а Моузес не беше в първа младост. Все пак трябваше да разбере.

— Май говориш сериозно. Права ли съм?

— Седнала — пусна типичния си бармански отговор той.

Франи намаза ръката му със сос. Изгледа големия си брат тревожно и попита:

— Това не е годежно тържество, нали?

— Не е. Дори не е и тържество, а най-обикновен обяд.

Харди и Сюзън станаха. Сюзън притискаше Винсънт към гърдите си и леко го люлееше. Франи чу, че тихо му пее.

— Предупредих те — каза тя на Моузес.

— За какво? — попита Харди и прегърна жена си през кръста.

— Не се отнасяше за теб. Говорех на Моузес.

Харди я целуна по ухото и я подкани:

— Е, за какво става дума?

— Мисли, че Сюзън ще поиска да си има свое бебе, защото държи вашето — намеси се Моузес.

Сюзън кимна.

— Може би е права. — Отдалечи Винсънт от себе си и му направи физиономия, на която той отвърна с лъчезарна усмивка. — Боже, каква кукла е! Не ми е чужда мисълта да си имам такъв сладур. — Облегна се на рамото на Моузес и добави: — Не е ли страхотен?

Моузес я прегърна и се вгледа в бебето.

— Не — поклати глава той. — Прилича на Харди. Виж, Ребека, племенничката ми, наистина е страхотна. Прилича на сестра ми, а тя пък прилича на мен.

Харди реши да се възползва от възможността на целуне жена си, но Моузес го спря.

— Не, не. Само да няма езици.

— Как така да няма езици? Мама и тате имат езици! — обади се Ребека, появила се неочаквано при възрастните. Тя погледна майка си и баща си разтревожено. — Какво ще стане с езиците им?

— Вуйчо Моузес говори глупости — каза Харди. — Лош вуйчо Моузес. Лош!

Моузес клекна.

— Беки, повечето народности ценят вуйчото по-високо от всички други роднини. Психическата травма, която баща ти се опитва да ти нанесе с тези безсмислици, ще бъде неизмерима, ако ги вземеш присърце. — Усмихна й се мило и я целуна.

— Въпреки всичко смятам, че Винсънт е страхотен — обади се Сюзън. — Може ли да го подържа още малко?

Франи изгледа брат си назидателно и заяви, че не възразява. Разнесе се писукане.

— Какво беше това? — попита Моузес. — Само не ми казвайте, че мой роднина има такава пищялка!

Харди извади пейджъра и отвърна:

— Още една семейна тайна излиза на бял свят. И престани да ме наричаш „роднина“. Франи ти е роднина. — Присви очи към изписания на дисплея телефонен номер.

— Зарежи го — каза Франи. — Обади им се в понеделник. Събрали сме се да празнуваме.

— Не да празнуваме, а да обядваме — поправи я Моузес.

— Глицки е. В събота. Сигурно е нещо важно.

— Дизмъс, остави за понеделник…

— Ще се върна след минута — възрази той и тръгна към вратата към стълбата. — Трябва да видя за какво става дума.

— Довиждане — каза Франи.

— Ще се върна веднага, обещавам.

 

 

Харди пристигна първи, както и предишния път. Само че сега щеше да дойде и Фримън. Навън все още беше светло, а в женския затвор беше горещо и цареше някаква странна тишина. Събота, късен следобед.

Полагаше усилия да овладее гнева си. На входа го бяха претърсили — обикновено беше достатъчно да покаже служебната си карта и го пускаха веднага. Сега, за да се види с Дженифър, най-напред го опипаха от горе до долу, а сега го караха да чака в горещата задушна стая.

Придружаваха я две надзирателки и беше облечена с червени дрехи, не жълти. На краката й подрънкваха вериги, а китките й бяха оковани с белезници за метална лента около кръста. Косата й беше орязана неравномерно на около сантиметър от черепа. Лицето й беше на петна, устните напукани, около очите имаше синини.

Харди — с джинси и памучна фланелка — стана и Дженифър залитна към него. Опита се да протегне ръце, но веригите й попречиха. Плачеше.

— Какво, по дяволите… — заговори той.

Едната от надзирателките дръпна Дженифър назад и я бутна на стола.

— Стига преструвки, мила.

— Оставете клиентката ми! — Надзирателката го изгледа кръвнишки. Другата държеше в ръка палка. — И двете отстъпете назад. Веднага!

От заплашителния тон на адвоката по джинси не им мигна окото, но пък и нямаше смисъл да тормозят арестантката пред него, така че неохотно излязоха.

Когато вратата се затвори, Харди попита:

— Те ли ти направиха това?

Дженифър поклати глава.

— Тогава кой?

— Там, долу… — промърмори тя с наведена глава. Сега не изглеждаше смутена, както преди — беше истински уплашена. Очевидно нещо й се беше случило.

От обаждането на Глицки бе разбрал някои подробности — как Теръл отлетял до Коста Рика, за да уреди екстрадирането й. Щял да се върне всеки момент и да я докара в затвора. Харди и Фримън можели да я видят веднага след това.

— Какво се е случило?

Дженифър бавно вдигна очи. В погледа й се четеше болка. Тя поклати отново глава и каза:

— Те направиха всичко. Всичко.

 

 

Върна се в притъмнялата си къща някъде към 11:45. Отиде в кухнята и отвори хладилника. Аквариумът с тропически рибки бълбукаше в спалнята. Седна на масата и отпи глътка бира.

— Това днес беше годеж. — Франи се облегна на вратата, все още облечена и с разрошена от съня коса. — Не беше обикновен обяд. Разбира се, теб те нямаше, но това е без значение.

— Франи, недей…

— Естествено. Не тревожете Дизмъс. Работата му е много по-важна от всякакви семейни глупости.

— Не говори така. Това не е моето мнение.

— Разбира се.

Той отпи още глътка бира.

— Искаш ли да поговорим или просто държиш да ми опяваш?

— Да ти опявам.

Той остави бирата на масата и погледна жена си. Животът не беше толкова прост, колкото си мислеше Франи. Като че ли тя не искаше да приеме, че на света има и по-важни неща от двете им малки деца и любовните приключения на Моузес.

— Не си справедлива.

— Аз не съм справедлива? Добре го каза. Много добре.

— Благодаря. Но трябва да знаеш, че това не е много добро време за мен. Не съм в настроение да слушам проповеди. Опитвам се да работя, за да печеля пари, така че да можеш да стоиш тук и да си живееш живота. Понякога дяволски съжалявам, че се налага да върша неща, които не влизат в плановете ти. Случват се и гадости, Франи, а аз трябва да се справям с тях.

— Горкия!

Харди се втренчи в нея. Глупава караница. Отстъпвай. Взе бирата си, отпи голяма глътка и тръгна по коридора към всекидневната.

Тя не го последва. Много добре. Взе една от възглавниците и я мушна под главата си на канапето — щеше да спи там.