Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (15)

—

Лари й даваше четирийсет и пет минути за сутрешния крос, което бе разумно. Той е разумен мъж, опитваше се сама себе си да убеди. Не искаше тя да пострада — ако случайно паднеше, докато тича, и нямаше ограничение за времето, щеше да лежи някъде и да се мъчи, а Лари щеше да е в неведение. Нямаше да може да се досети, че нещо не е наред. А така, ако закъснееше, той щеше да разбере и да й помогне.

Обичаше я. Това бе причината за всички ограничения.

За да води Мат до частното училище на шест пресечки от дома им, разполагаше с половин час. Това бе достатъчно, дори и при задръстване, но не стигаше за никакви разговори с другите майки. Така — и това беше разумно — тя не би могла да си навлече неприятности, като говори повече отколкото трябва, както правят някои други жени. Семейство Уит се ползваше с добрата си репутация в квартала, защото никой не беше в състояние да каже нищо лошо за членовете му. Лари в никакъв случай не би допуснал това положение да се промени — така предпазваше всички тях. Не само нея.

За пазаруването — стига да му се обади, когато излиза и веднага като се върне, преди още да е разопаковала покупките — проявяваше гъвкавост. А нея я биваше да пазарува — можеше да отиде до „Петрини“ на авеню „Оушън“, да напълни количката и да се върне за по-малко от час.

Понякога го лъжеше, но това беше защото в самото си сърце тя бе лош човек. Непокорен човек. Лари знаеше, че е в състояние да го лъже и затова бе определил правила, които да й пречат, които да премахнат изкушението. Но тя въпреки всичко ги заобикаляше — макар и да знаеше, че са за нейно добро. Такава беше.

Лари я обичаше, независимо от това, независимо, че знаеше каква е. И не го обвиняваше, когато от време на време й се нахвърляше. Тя самата сигурно отдавна би убила човек като себе си, ако беше на негово място. Понякога й се искаше да се самоубие, но нямаше да е честно спрямо Мат, а й спрямо Лари.

Като онзи път, когато се опита да избяга заедно с Мат. Какво беше това, ако не вик за помощ? И Лари я чу — не го бе споделила дори с доктор Лайтнър. Кой друг, освен Лари, се грижеше за нея толкова, че да си вземе почивни дни от работа, за да я последва чак до Лос Анджелес? Не можеше да му се сърди, когато й каза, че ако опита да направи такова нещо още веднъж, ще я убие. Не би могла да го изостави. Той се нуждаеше от нея, обичаше я. Тогава не го каза сериозно. Когато се прибраха у дома, не я удари нито веднъж цели два месеца. Нед почти я премаза от бой, когато постъпи по същия начин с него. Но Лари изглеждаше щастлив, че се е върнала.

За семейството й, разбира се, той беше прав. При първите им едно-две посещения се оказа, че нейните хора не харесват Лари, че не харесват вече и нея самата. Просто завиждаха. Лари заяви, че много съжалява за това, но нямало какво да се направи. Не можело да промениш хората и тя трябвало да го знае. Знаеше, че не е в състояние да промени майка си и баща си. И най-вече Том. Нищо не можеше да промени Том — той си беше зъл и гаден.

Нямаше никаква причина да се търпи това. Тя и Лари с нищо не бяха заслужили подобно отношение. Дадоха възможност на семейството й, но тези хора си останаха каквито си бяха. Мислеха, че Лари ги мрази и я е надъхал срещу тях. Но това не беше истина. Може би бе успяла да види нещата по-ясно, след като Лари й помогна да разбере, да долови обидните намеци за „надутостта“ й, за тяхното „възпитание“. Не, истината бе, че, колкото и да е тъжно, те бяха завистливи хора и нямаше да се променят. Безполезно бе да се виждат с тях и да се разстройват.

Онова с банката и Кен… доктор Лайтнър… просто я беше страх. Винаги се бе страхувала. Животът беше страшен. Или хората се променяха, или изведнъж всичко се вгорчаваше, така че да не можеш да го предвидиш или да реагираш. Искаше да разбере всичко това по-добре, затова бе отишла… бе избягала при Кен… И той знаеше повече за нея от Лари. Знаеше дори за Нед и искаше да й помогне. Беше убедена, че Кен иска да й помогне. За него тя не беше само пациентка. Разбира се, сега…

Но не трябваше да мисли прекалено много за това. То беше нещо друго.

И банката. Не че Лари нямаше да й даде парите, ако го бе помолила. Но не искаше да му поднася изненади, ако я попиташе за какво ги харчи. Поне така започна всичко. Банковата сметка. Много по-лесно беше да поиска от касиерката в магазина на Петрини да чукне най-напред двайсет долара повече, после петдесет, после двеста. Пазаруването бе нейна задача, а Лари никога не проверяваше сметките.

Понеже тя не работеше, той попълваше данъчна декларация само за себе си. Бяха семейство, но парите си бяха изцяло негови. Във формуляра вписваше „Женен, отделни данъчни декларации“. Разбира се, той беше сигурен, че тя не декларира приходи. През първата година бе много рисковано. После тя си нае пощенска кутия и й изпращаха формулярите там, така че нямаше проблеми.

Но така или иначе, човек никога не може да е сигурен. Ами ако някак си Лари загубеше всичките си пари? Можеха да го осъдят за лекарска грешка — нали непрекъснато го повтаряше? Не беше трудно да си представи изненадата и радостта му, когато му каже за спестените пари — те щяха да са тяхното спасение. Правеше го, за да спаси семейството си.

Понякога се замисляше… защо тогава избяга? Освен викът за помощ… искаше да се предпази, а Лари я удряше по лицето.

Кен успя да я накара да погледне нещата по друг начин — беше му повярвала. Известно време му вярваше — че Лари не е за нея, че тя също има воля и трябва само да я наложи, така се бе изразил. Да си отиде от Лари и да вземе със себе си Мат. Законът на Калифорния щял да я защити.

Но Кен не знаеше… как би могъл да знае? Тя се чувстваше… просто беше никоя без Лари. А ударите… тя самата си беше виновна, не той. Нима не го предизвикваше с лошото си поведение? Да, болеше я, но пък чувстваше, че и тя контролира нещо. Лари й го осигуряваше, нали? Нали?

Когато организираше празненството за петия рожден ден на Мат… Лари дори позволи да поканят на гости деца, което обикновено не му харесваше, защото… е, хлапетата не са виновни, но просто не уважават чуждата собственост. Лари твърдеше, че ако не искаш да ти развалят нещо, просто не трябва да им даваш тази възможност. Ако някое дете развали нещо, значи родителите му са виновни, не то. Как иначе? Все едно да пуснеш бик в стъкларски магазин… Кой може да обвини животното? То ли е виновно? Разбира се, че не.

Та за празненството. Кен я попита дали се безпокои, че Лари може да развали всичко, ако се ядоса заради децата.

— Слушай — отговори му тя, — положението е под контрол. Нали непрекъснато говориш за контрол? Е, аз контролирам всичко.

И беше права, защото знаеше, че Лари напоследък е много напрегнат — точно както преди да избухне. И точно три дни преди рождения ден — в сряда, а празненството щеше да е в събота — тя закъсня с вечерята, а Мат не си беше легнал и се наложи Лари да й помага след уморителния ден с пациентите си. И тя беше с онзи евтин пеньоар, който Лари не понасяше. Укори я, а тя му отговори нещо, после той избухна и си изля яда на нея. Няколко пъти я удари много силно.

Но пък от друга страна — това беше добрата част — с празненството всичко беше наред, нямаше никакви сцени и тя контролираше… изразът на Кен… положението. Така че да се твърди, че не можела да изразява волята си, докато е с Лари… не, Кен просто не виждаше как стоят нещата. Или не разбираше.

Е, ударите ставаха все по-лоши. Биеше я често. Това беше проблем. Трудно можеше да скрие следите — сега синините бяха по лицето й, не както преди — само по корема и краката. В последно време я удряше по лицето и това я тревожеше сериозно. Лицето й беше тя самата.

Като малка гледаше лицето си в огледалото с часове наред — изучаваше мимиките си, израженията, когато казва едно или друго. Сега всичко това й бе нещо като втора природа — цупенето, мръщенето, беглата усмивка.

Ударите по лицето трябваше да престанат. Наистина. Последният път беше, когато си бе отишла — избягала, честно казано, и Лари я бе хванал. И щеше да го направи пак, несъмнено. Дори я увери, че ще я убие, ако опита да избяга още веднъж.

Както и ако отиде при друг мъж — пак щеше да я убие.

Наистина ли? Може би. Беше силен и често преставаше да се владее. Можеше да се случи нещо непредвидено. Инцидент. Значи трябваше да направи нещо — да говори с него, може би веднага след това. Тогава я слушаше най-добре. Просто щеше да му каже да престане да я удря по лицето.

Тук Кен беше прав — тя не контролираше това. Сега вече дори мразеше Лари понякога. Мразеше го наистина и го знаеше — признаваше го пред себе си. Хващаше я страх.

Или пък, ако се нахвърлеше на Мат. Ако Мат се случеше наблизо, когато Лари е побеснял. Нямаше да му позволи да удари Мат, дори и Мат да застане помежду им или нещо такова. Ако го направеше, ако…

Каквото и да се случеше с нея, тя си го заслужаваше. Иначе защо ще се случи? Но с Мат не беше така. Той не се държеше лошо. Беше доверчиво и честно момче. Никога нямаше да позволи на Лари да му причини болка.

Но как би могла да го спре? Това беше въпросът — как би могла да му попречи?