Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (53)

51

Самолетът трябваше да кацне един час преди здрачаване. Когато обявиха, че се снишават, Харди спеше на мястото си до прозореца, увит с одеяло. Отвори очи и погледна навън. Два или три пъти по-голямо от обикновено, слънцето блестеше в червеникавата мараня над океана. Долу се виждаше плетеницата от магистрали, проточили се из долината, Холивуд, задръстени от автомобили. Пасадина от това разстояние не приличаше на платен паркинг.

Харди затвори отново очи и, изтощен от треска и недоспиване, дочака спирането на самолета.

Това, каза си, докато залиташе към най-близкото бюро за коли под наем, е безумие.

Но някак си успя да се добере до Пасадина. Някога, като прокурор, бе идвал тук на квалификационни курсове, така че знаеше къде да отиде. Час след кацането на самолета съобщи на Франи чрез телефонния секретар, че е стигнал, където трябва и изгуби свяст под завивките.

 

 

Спа непробудно четиринайсет часа и се събуди плувнал в пот, но и с чувството, че има шанс да оживее. Наближаваше обяд, неделя 24 октомври. С все още треперещи ръце се обади вкъщи, но пак никой не вдигна. Записа ново съобщение. Каза, че се чувства по-добре. Че ще позвъни пак.

Рестофър се обади на третото позвъняване. Поздрави го достатъчно сърдечно, но когато Харди започна да му обяснява защо е дошъл, още на второто изречение почувства промяна, почти злокобна.

— Трябва да зарежеш всичко това — прекъсна го инспекторът. — Или поне да не ме намесваш.

Лоша изненада. Последният път Рестофър му бе обещал да му съдейства, ако има нужда. Сега даваше заден ход.

— Случило ли се е нещо, за което не знам?

— Нищо особено. Само дето твоят прокурор се е обаждал на шефа ми.

Тишина. Но и нямаше какво повече да се каже. Харди бе създал сериозни проблеми за Флойд Рестофър, който чакаше пенсионирането си. Полицаят не искаше повече.

— Трябва да затварям.

Връзката прекъсна.

Харди стисна слушалката.

— Започва веселата част — каза той гласно.

Отиде в банята, глътна два аспирина и се погледна в огледалото.

— Хубави очи. — Направи крачка назад и си даде сметка, че и всичко останало е като очите. Трябваше да се избръсне, да си сложи чисти дрехи, да поспи поне още четиринайсет часа. Не му стигаше кураж да си измери температурата.

След още петнайсет минути неуверено крачене из стаята, той си поръча закуска и отново позвъни на Рестофър.

— Знаеш ли, че Маргарет Морънси е сгодена за Джоди Бакмън? — Рестофър мълчеше и Харди добави: — Трябва да започна отнякъде, Флойд. Стигнах дотук. Имам нужда от малко помощ, моля те.

В слушалката се чуваше дишането му. Харди чакаше.

— Ако щеш вярвай, но телефонът на Морънси го има в указателя. Сан Марино. — И затвори.

 

 

Харди потърси Джоди Бакмън в „Крейн и Крейн“ и понеже не го откри, остави съобщение на телефонния секретар. Вероятно е бил претрупан с работа и затова не му се е обадил във връзка с Лари Уит. Обясни, че ще е в Лос Анджелес два дни и помоли да се срещнат, може би за обяд. Остави телефонния номер на хотела, както и номера на стаята си, за да му се обади, ако има възможност.

 

 

Късметът му сякаш се изчерпа. След като се срещна с доктор Стоун без проблеми, след като Фримън бе стигнал до почти същото заключение, след като намери свободно място в самолета и свободна стая в хотела.

Дотук — сега започваха неудачите.

Рестофър не искаше да разговаря с него, Франи не си беше у дома, Бакмън не работеше в неделя, а Маргарет Морънси изглежда нямаше и телефонен секретар.

Подготви се за шока и дръпна щорите. Пред него заблестя планината Сан Габриел. На преден план, по булеварда, се виждаше как сградите губят неравната война с уличните драскачи. Отвори прозореца. Въздухът беше ароматен и топъл, мек.

Отново му прилоша и за миг го обхвана изкушението да се откаже и да се прибере у дома още днес следобед, след като поспи. Седна на леглото, отпусна се назад, затвори очи.

Изведнъж го обзе гняв. Към него самия. Почувства се отвратен от себе си, от слабостта си, от болестта. Ако искаше да спи, можеше да си остане вкъщи. Не бе дошъл тук, за да почива или за да се предаде при първия неуспех.

Изправи се, при което пак му се зави свят. Знаеше, че още не е оздравял, но се чувстваше далеч по-добре от вчера, когато бе свършил много повече работа. Трябваше да си намери дрехи. Взе ризата си — мокра и изпомачкана. Нямаше да свърши работа. Трябваше да си купи нова. Трябваше да върши нещо…

 

 

Къщата на Кларънс Стоун беше хубава, удобна постройка с човешки мащаби. Имението на Маргарет Морънси в Сан Марино го накара да се замисли. Започваше да разбира какво означава да инвестираш. Съществуваха къщи, които са само удобни, след това такива, които са богати и накрая такива, които не се виждат от шосето. Алеята след големия метален портал се виеше през дъбова гора и изчезваше отвъд билото на малък хълм.

Не се оказа трудно да намери мястото. Обществената библиотека работеше и там пазеха екземпляри от всички вестници. През последната година в имението се бяха провели няколко благотворителни вечери.

Имението се наричаше „Пастил“. Като френските сладки. Може би госпожица Морънси гледаше на дома си точно така — като на нещо, което услажда живота.

Харди спря пред портала и слезе. Трябваше да натисне звънеца. Преди около час, когато отново опита с телефона, никой не вдигна. Ако се окажеше, че няма никой, щеше да отиде при Бакмън. След това да се върне.

От устройството долетя гърлен женски глас:

— Да?

— Госпожица Морънси?

— Да?

Не искаше да се впуска в обяснения. Трябваше да я види.

— Опитах се да се свържа с вас по телефона.

Тя се засмя.

— Знам. Не му обръщам внимание. Оставям го да си звъни. Чудя се защо ли не го изхвърля. Кой сте вие?

Харди реши да рискува.

— Познат на Джоди.

— О, един момент. — Чу се жужене и двете крила на портала се плъзнаха встрани. — Аз съм отзад при басейна. Ще ме намерите.

 

 

— В неделя давам почивен ден на персонала.

Седяха на меки столове под чадъра. На подноса върху масата имаше две запотени кани — с леден чай и лимонада. Маргарет Морънси донесе две кристални чаши и наля лимонада.

Харди си даваше сметка, че е грозно, но не беше в състояние да избяга от първата си реакция, когато я видя. Докато се ръкуваше с нея, си помисли, че е виждал и по-хубави лица. Богата годеница или не, физиономията й не беше от най-прекрасните — челюстта изглеждаше добре оформена, но пък стърчеше напред, по бузите й имаше съвсем малко повече мъх, отколкото трябва, челото й достигаше до косата с един сантиметър по-рано. Богатството обаче бе в състояние да компенсира подобни недостатъци.

Освен това бе направила всичко възможно, за да привлича вниманието с друго, а не с лицето си — разкошната й руса коса се спускаше на вълни до раменете, беше с оскъдни бикини, на гърдите си бе завързала полупрозрачно парче плат, златна верига на кръста. Имаше дълги и добре оформени крака. На единия глезен се виждаше дискретна верижка. Харди забеляза горнището на банския й захвърлено на плочките от другата страна на басейна. Очевидно плуваше и се излежаваше на слънце без него. Защо не? И, дявол да го вземе, какво му влизаше в работата?

— Обичам да съм сама тук.

Наистина на това място човек можеше да се усамоти — не се виждаха никакви други къщи. Басейн, дървета, добре оформена градина, моравата по-нататък… разкошната къща и съвършено синьото небе. Виждаше се бяла нишка от реактивен самолет.

— Откъде познавате Джоди? — попита тя.

Харди имаше чувството, че го болят всички кости, до най-малката. Между плешките му се събираше пот, треската можеше да започне всеки миг. Отпи от лимонадата и се усмихна.

— Боя се, че съм поредният адвокат.

Реши, че смехът й е страхотен — дълбок, гърлен, освободен. Отметна глава назад, видимо във възторг.

— Адвокатите не се страхуват от нищо, вярно ли е? Джоди ми го каза.

— Аз се страхувам.

— От какво, господин Харди? — Погледна го право в очите. Нейните бяха съвсем малко по-тъмни, отколкото би трябвало. — Изглеждате напълно способен да се грижите за себе си.

— В момента се боря с жестока настинка — каза Харди. — Имам чувството, че осемгодишно хлапе ще ме събори, без да му мигне окото.

Тя го изгледа въпросително. Щеше ли да прояви отзивчивост? Или я бе разочаровал? Така или иначе, изглежда й беше все едно. Май всичко това й се струваше интересно. Тя беше от друг отбор. Може би играеше по други правила, които той не познаваше.

— Та, докъде стигнахме?

— До въпроса, откъде познавам Джоди. Не го познавам.

За миг в очите й се пови нещо… страх? Раздразнение?

— Не сте полицай, нали?

— Защо? Да не би Джоди да си има неприятности с полицията?

— Няма причина. А вие не ми отговорихте.

— Казах ви, адвокат съм. Не съм ченге.

Тя се облегна назад и скръсти ръце под бялото парче плат. Лицето й остана невъзмутимо.

— Какво си мислите, че е направил? Оставете го на мира най-после.

Харди кимна.

— Да, това е казал господин Келсо и на инспектор Рестофър. Само че аз действам самостоятелно. Аз не съм от полицията и се опитвам да спася живота на клиентката си.

Разказа й набързо за Дженифър и когато свърши, Маргарет Морънси отпусна ръце и отпи глътка лимонада.

— Само че Джоди не се е обаждал на Франк… господин Келсо. Аз му се обадих. Джоди не знаеше нищо за това и мисля, че още не знае.

— А защо му се обадихте?

— Защото, господин Харди — тя се наклони напред, — защото Джоди няма нужда от такива неща. Той е много чувствителен човек и не е направил нищо лошо. Този Рестофър изникна изневиделица и започна да го разпитва, като че ли е престъпник. Обвиненията му бяха абсурдни и само късаха нервите на Джоди. Знаете ли какъв човек е той?

— Знам само, че ви е годеник. Нищо повече.

— Тези като него са едно на милион, това е истината. През по-голямата част от времето помага на хората. Започнал е отникъде, а сега е сред елита на града. Набира средства най-малко за двайсет каузи… затова го няма и сега. Организира благотворително първенство по голф. Съдружник е във фирмата и печели добре. Освен това е мой годеник, така че не може да става дума за пари.

А може би, едно на милион, Джоди не я обичаше, не я желаеше, бе си уредил брак по сметка, за да разполага с още повече пари, с власт. Изглежда в тези обществени кръгове браковете бяха по-скоро стратегически съюзи, а не следствие на чувства. Връзките и лоялността може би бяха по-стойностни от обикновеното сексуално привличане. Харди нямаше представа, просто мястото му не беше сред тези хора.

И почти не му бяха останали сили.

— Джоди каза ли изрично, че Рестофър го е обвинил в каквото и да било?

— Не директно, но е било очевидно, че го подозира в някаква нечестна игра около смъртта на Симпсън Крейн, което е пълен абсурд. Боже мой! Симпсън му беше като баща! Когато го убиха, Джоди плака със сълзи, като малко дете! Видях го с очите си, бях там. Господин Харди, подобно нещо не може да се изимитира.

Харди не беше убеден в последното.

— Освен това — продължи Маргарет Морънси, — всички знаят кой уби Симпсън Крейн. Уби го проклетият профсъюз. Бяха врагове. Крейн твърдо вярваше, че профсъюзите унищожават страната и аз мисля, че беше прав… И бе подгонил корумпираните им лидери. Биваше го за тази работа. Някой от тях го е убил или е поръчал убийството му. Те са способни на това.

Харди понечи да я попита дали изобщо някога е разговаряла с работник, но предпочете да си замълчи. Целта му не беше да променя възгледите и живота на госпожица Морънси.

Неочаквано тя стана, отиде до брезентовия навес и взе една кърпа. Уви я около гърдите си. Не беше станало по-студено. Ако в началото това бе означавало покана, сега тя бе оттеглена.

Харди стана.

— Благодаря ви за разговора.

Тя се приближи и сложи ръка на лакътя му.

— Наистина бих желала да оставите Джоди на спокойствие. Той не е човекът, когото търсите.

— Благодаря ви за разговора — повтори той. — Приятен ден.

 

 

Телефонът звънеше. Часовникът до леглото показваше шест и половина и в първия момент Харди не можа да си спомни къде се намира, дали е сутрин или вечер. Последния път бе заспал по светло и се бе събудил чак сутринта. Зачуди се дали не се е случило същото.

Вдигна слушалката. Беше Джоди Бакмън, самата любезност.

— Здравейте. Маргарет ми каза, че сте се отбили. Съжалявам, че не се видяхме. А за това, че не се обадих… съжалявам. Наистина имах много работа и просто забравих. Съжалявам. Получих съобщението ви, но нямах време да ви потърся, защото щях да закъснея. Истинска лудница. Знаете как е понякога. Искате ли да се видим?

— Тази вечер е изключено. Мъча се да се преборя с настинката си.

— Добре, какво ще кажете за утре? Още ли ще сте тук? Ако сте свободен за обяд, елате в Сити Клуб. Имам запазена маса и готвят фантастично. В дванайсет, става ли?

— Разбира се — отговори Харди.

— Добре тогава, до утре. Знаете ли къде е?

Харди каза, че ще го открие и Бакмън затвори.

 

 

Отпусна се назад на леглото и затвори очи. Почувства, че се движи, сякаш стаята се завъртя. Изправи се отново.

Нещо пропускаше. Беше важно, може би най-важното, но не знаеше какво е то. А му беше толкова трудно да мисли… Минутите минаваха. Задряма, както беше седнал. Телефонът след малко пак иззвъня.

— Още ли си болен?

— Още.

Гневът на Франи се бе изпарил и бе заменен от тревога.

— Защо не се прибереш, Диз. Трябва да отидеш на лекар.

Каза й за уговорената среща на следващия ден. При всички случаи след нея нямаше какво повече да прави в Лос Анджелес. Но за нея трябваше да остане непременно.

Тя престана да настоява. Добре, щом така трябва… Децата са добре… Ребека тъгува за теб… не е опит за събуждане на чувство за вина, а факт… тя, Франи, жена му, ако все още си спомня, също тъгува… Ще направи ли опит да се пази и да се грижи за себе си?

Каза й, че ще се опита. Нямаше голям избор. Не можеше да отиде никъде за вечерта в това състояние и трябваше да пази стаята. Щеше да заспи още сега, чак до сутринта, херметично затворен. Щеше да се прибере утре.

Влезе в банята, изпи още два аспирина с две чаши вода. Лицето му изглеждаше изпито и жълтеникаво. Отиде до прозореца, за да затвори щорите и погледна навън. Над градските улици бе увиснал червен диск. Билото на планината беше в алено, камъните хвърляха диамантени отблясъци. Опря се с ръка на стената и се облегна.

Долу спря кола, от нея излезе човек и отиде до багажника. Извади малък куфар, огледа се, затвори багажника и веднага, без излишни движения влезе в хотела.

Харди дръпна щорите, легна и се уви.

 

 

Почувства се както у дома — глупави страхове, параноя.

Но фактът, че разбираше това, не му помагаше никак. Изведнъж реши, че трябва да се махне от хотела. Беше дал на Джоди Бакмън номера на стаята, беше му казал, че ще прекара нощта в нея.

Джоди Бакмън, който според теорията на Харди бе наел човек, за да види сметката на Симпсън Крейн и жена му, на Лари и Матю Уит. Сега единствено Харди стоеше между него и онези седем милиона долара…

Нямаше много багаж. Облече новите дрехи, прибра старите. Когато излезе в коридора, там нямаше жива душа.

Асансьорът се отвори и вътре видя мургав, добре облечен мъж. Носеше куфарчето, което бе видял от прозореца. Поне приличаше на него. Мъжът излезе и се разминаха. Докато вратата се затвори, Харди видя, че онзи разглежда номерата на стаите.