Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (31)

29

— Струва ми се, че с Нед се изсилват. Забеляза ли как го претупа Пауъл във встъплението си? Не спомена за никакви доказателства, че Дженифър е била в страната по онова време, да не говорим за стаята. — Фримън отхапа от сандвича си — италиански салам в ръжено хлебче. — Вилърс трябваше да приеме възражението ми, че няма достатъчно основания за обвинението преди процеса. Освен ако не крият някаква изненада, номерът им няма да мине.

Обедната почивка. Бяха отишли до кантората и седяха в малката градина пред заседателната зала. Късчето небе, очертано от околните сгради беше яркосиньо. Циганското лято — най-приятният сезон в Сан Франциско.

Харди нарони малко трохи от сандвича си и ги хвърли към едни врабчета в храстите.

— Слушаш ли ме? — попита Фримън.

— Аха. Замислих се за нещо.

— Нещо за делото ли? — Харди сви рамене. — Не е нужно да ми отговаряш, но ми се струва, че нещо не е наред с теб напоследък. Спиш ли достатъчно? Добре ли си? Първите дни от такъв процес могат да ти се отразят зле.

Харди се наклони напред и въздъхна.

— Не знам какво става вкъщи, Дейвид. Имам чувството, че губя жена си.

— Сериозно ли е?

— Не знам. Може би греша.

Харди стана, отиде до стената, втренчи се в голите тухли.

— Нещо се случи през последните два месеца — каза той, без да се обръща. — Не мисля, че е заради делото. Не знам какво е, но се тревожа.

— Попита ли я?

— Поне двеста пъти.

— И нищо ли не ти каза?

Харди сви рамене, обърна се.

— Не много. Не достатъчно. Всяка сряда по традиция излизахме заедно. Нашата вечер. Поне такава беше допреди месец.

Птичките чуруликаха около трохите и Фримън им хвърли още.

— Да не би преди месец да се е случило нещо?

— Ще ми се да беше. Една сряда се прибрах у дома. Мислех си, че ще излизаме, но я заварих по нощница в кревата да чете. Каза ми, ако искам да съм излезел сам. Била уморена.

— Може би пък наистина е била.

— Навремето, когато беше уморена в сряда, вземахме едно одеяло и отивахме да дремнем на брега. Бяхме се разбрали, че в сряда сме навън, независимо дали сме уморени, независимо от децата, независимо от всичко. Имахме нужда от тази вечер за нас самите.

Фримън се вгледа в сандвича си.

— На колко годинки са хлапетата?

— На две и почти на една, но не е това. — Харди видя скептичния поглед и добави: — Не мисля, че това е причината. Според теб, може ли да е?

— Аз почти не познавам Франи, Диз, но тя едва ли ще е първата жена, решила, че децата й имат по-голяма нужда от нея от съпруга й. Приоритетите се променят.

— Моите са си същите.

Фримън си позволи да се усмихне.

— Както казваше Кенеди, животът е несправедлив. И няма кого да осъдим заради това. — Раздвижи се, лапна последния залък от сандвича си. — Тя смята ли, че ти имаш нужда от нея?

— Стига, Дейвид… нужда! Кой знае какво е нужда!? Аз я обичам и тя го знае много добре.

— Не искам да говоря празни приказки, но според мен децата знаят. Франи също знае.

— Добре, по дяволите, и аз имам нужда от нея. Въпреки че сме възрастни. И двамата имаме да се занимаваме с нещо… аз с това дело… тя с децата. Какво трябва да правим? Затова беше срядата. За да не губим връзката помежду си.

— Не мисля, че връзката е много… сам го каза. Ти се занимаваш с делото, тя с децата.

Харди бръкна в джобовете си и закрачи напред-назад. Фактът, че спореше с Дейвид Фримън и се мъчеше да докаже пред него, че Франи не трябва да се чувства както се чувства, не променяше другия факт — че изглежда нещо твърде сериозно се бе променило помежду им, равновесието бе нарушено.

Може би Фримън беше прав — Франи може би вече не чувстваше, че той има нужда от нея. Нямаше как да не признае, че напоследък не й го показваше. Сутрин излизаше рано, връщаше се у дома късно, дори и тогава не преставаше да работи, дори и през почивните дни.

Но пък и той не чувстваше, че тя има нужда от него. Франи се грижеше за децата, за къщата, беше погълната от задълженията си. Бяха свързани един с друг — поне така смяташе той — и това бе важна част от така наречената „възрастна любов“.

— На твое място бих я изненадал. — Фримън се приближи до него и го потупа по рамото. — Бих нарушил монотонността. Може би просто й е дошло до гуша. Вижда, че не си при нея и се страхува, че вече никога няма да се върнеш. Затова се отдръпва.

— Но аз съм с нея през цялото време. Делото едва сега започва. Нима очаква нещо друго?

— Май въпросът опира до това, от какво има нужда тя. — Фримън отвори стъклената врата към заседателната зала. — Да се връщаме в съда. Нейно височество не обича закъсненията.

 

 

Джон Страут, съдебният лекар на област Сан Франциско, беше позната фигура на Харди и всички юристи в залата. Авторитет от национален мащаб, този уважаван медик се явяваше да дава показания на всички дела и предварителни заседания за убийства в Сан Франциско — може би по веднъж седмично през последните тринайсет години. Сега бе отпуснал въздългото си тяло на стола за свидетелите и очевидно се чувстваше като в свои води.

Пауъл, без да показва никакви признаци на следобедна отпуснатост, прокара ръка през бялата си грива и поздрави Страут сърдечно, като стар приятел, за да видят съдебните заседатели. После премина право по същество.

— Доктор Страут, вие ли извършихте първоначалната аутопсия на Нед Холис през 1984-а?

— Да, аз.

— И какво беше заключението ви тогава?

Страут наклони стола си назад, за да кръстоса крака и на широкото му, открито лице заигра усмивка.

— Направихме процедура „А“ и стигнахме до заключението, че смъртта е настъпила ненасилствено, вследствие на свръхдоза кокаин, в комбинация с алкохол.

— Процедура „А“? Ще обясните ли на съдебните заседатели какво означава това?

Страут се наклони напред и даде двуминутно обяснение — чрез процедура „А“ се установявало наличието на повечето отрови и летливи вещества. Тя била най-проста и най-евтина. Ако при нея се установяла причина за настъпване на смъртта, при липса на подозрения за нещо по-сериозно, не се продължавало нататък с изследванията.

— И при въпросната процедура „А“ вие установихте наличие на кокаин и алкохол в тялото на господин Холис, така ли е?

Страут се намръщи. Не му влизаше в работата да търси прост език, за да го разбират съдебните заседатели. Вече бе станало известно, че в този случай не е успял да открие истинската причина за смъртта и държеше да обясни всичко пределно точно.

— Открихме смъртоносна концентрация на кока-етилен, извинете ме за термина, но това е страничен продукт, който се получава при смесването на алкохол и кокаин в кръвта.

— И след като открихте кока-етилен, прекратихте аутопсията?

— Не изцяло. Престанахме да търсим друга причина за смъртта. Ако ни докарат труп с нож забит в главата, няма да тръгнем да търсим паралелен инфаркт. Но аутопсията не приключи с тази находка. Лабораторните проби и физическия преглед са две различни неща в края на краищата.

Страут обясни, че за изследване на кръвните проби имало специална лаборатория, а същинската аутопсия изследвала само тялото и органите.

— Когато резултатите са налице, сравняваме резултатите от лабораторните проби и аутопсията, за да видим дали няма да излезе още нещо.

— А какво стана в нашия случай?

— Открихме кока-етилен. Нямаше индикации за присъствието на барбитурати или алкалоиди. Открихме вероятна причина за смъртта още при процедура „А“, така че престанахме да търсим друга.

Пауъл кимна на Страут, после се обърна последователно към съдебните заседатели и Дженифър. Харди я изгледа странично. Тя се усмихваше на прокурора. Докосна ръката й и почувства как тялото й се вдърви, лицето й застина в гримаса.

Разпитът продължи без изненади. Както обвинението, така и защитата биха могли да се възползват от някои от медицинските подробности — фактите бяха неоспорими, — но нито Пауъл, нито Фримън изглежда нямаха желание да се захващат с това. Имаха си причини. Пауъл искаше съдебните заседатели да добият съвсем жива представа за случилото се преди толкова години. Беше умрял здрав и прав двайсет и шестгодишен младеж. Прокурорът държеше да изтъкне това, всички да видят как реагира убийцата, която бе отнела този живот. След като свърши с описанието на процедура „C“ и открития в лявото бедро на трупа атропин, Пауъл заразпитва Страут за неща, които не бяха така тясно свързани с преките му изследвания.

— Доктор Страут, атропинът се отпуска само по лекарско предписание, нали? Не е възможно да се купи без рецепта?

Страут потвърди.

— А за какво се използва в медицината?

— За анестезия и за спиране на слюноотделянето. — Съдебният медик си го биваше — усмихваше се на всички, гледаше приветливо и дружелюбно.

— Изненадахте ли се, когато открихте атропин при процедурата, която току-що описахте?

— Възразявам. — Фримън скочи като ужилен, а Вилърс моментално призна възражението му. Пауъл не се смути.

— Доктор Страут, известно ли ви е дали атропинът се използва масово като наркотично средство?

Фримън понечи да стане отново, но се отказа и остави прокурорът да продължи с въпросите си. Докога?

— И да се използва, не е често.

— Той не предизвиква опиянение или нещо подобно?

Харди погледна Фримън. Пауъл си позволяваше твърде много, а Дейвид се държеше сякаш нищо не е станало.

— Не.

— А има ли халюциногенен или подобен ефект в комбинация с други вещества?

— Не.

— Тоест, ако човек редовно употребява наркотици, не би…

Най-после Фримън вдигна ръка и се обади:

— Ваша светлост, това са предположения, не по същество.

Отново признаха възражението му. Пауъл се усмихна и се извини като истински джентълмен, после кимна на съдията и доктора.

— Благодаря ви, доктор Страут. Нямам повече въпроси. Свидетелят е ваш, господин Фримън.

 

 

Неугледният адвокат на защитата, не по-малко дружелюбен от Пауъл, макар и да изглеждаше по-убедителен от него, както се стори на Харди, стана и се приближи до свидетеля, като вдигна приятелски ръка за поздрав. Сякаш искаше да подскаже на съдебните заседатели, че и той е колега и приятел на съдебния лекар, че не е от „лошите“, след като работи за защитата.

— Доктор Страут… тези ексхумации… те не са приятно занимание, нали?

Страут беше напълно спокоен. Беше му се случвало да дава показания в продължение на седмица. Гледаше на това като на почивка от обичайната работа в моргата. Разпери ръце.

— Такава ми е работата. Понякога обаче е доста интересно.

— Случаят с Нед Холис беше ли от интересните?

Страут се замисли за миг, после отговори:

— Бих казал, че да.

— А можете ли да обясните на съдебните заседатели, защо според вас беше така?

Страут нямаше нищо против да побъбри.

— Ами… всяка аутопсия, търсенето на причините за смъртта, е нещо като ребус. Както вече обясних, изследваме труповете, за да установим наличие на всякакви отровни субстанции, изследваме тъканите, с надеждата да разберем истината. Когато става дума за смърт, настъпила преди много години, нещата наистина могат да се усложнят сериозно. Това имах предвид, когато казах, че е интересно.

Фримън, който слушаше внимателно, се приближи до съдебните заседатели.

— Какви са тези усложнения, докторе?

— Ами… най-напред труповете се разлагат. Някои вещества се разграждат химически, превръщат в други или изчезват. Изпаряват се. С времето могат да се загубят всякакви следи.

— Това ли стана в случая с господин Холис?

— До известна степен.

— Но той беше интересен от ваша гледна точка… нарекохте го „ребус“, ако не се лъжа?

Страут кимна.

— Защото се наложи да търсим друга отрова… И не само веществото, а и начина, по който е проникнала в тялото. — Съдебният лекар, идеалният свидетел, се наклони леко напред и заговори направо на съдебните заседатели. — При първата аутопсия например, ние бяхме изследвали съдържанието на стомаха, но сега трябваше да се убедим, че не сме пропуснали нещо и опитахме пак. Без резултат. Макар че първия път бяхме открили следи от атропин, не беше налице смъртоносна концентрация.

— Какво направихте после?

Харди погледна към съдебните заседатели. Ставаше дума за зловещи неща и никой не спеше. Страут продължи с ентусиазъм — явно обичаше работата си:

— Точно това е интересното. При скорошна смърт винаги остават следи от игла, драскотини и така нататък. В нашия случай, обаче, взехме проби от различни места и извадихме късмет.

— В какъв смисъл?

Страут заобяснява нещо на професионален език, с латинските имена на мускулите, но Фримън го спря и го накара да обясни, че отровата е влязла през горния край на лявото бедро.

— Сигурен ли сте, че е било отпред? Не е възможно да е проникнала отзад, например?

Страут беше сигурен.

— Не е възможно. Мускулите не са свързани пряко. — Още малко медицински подробности, но в края на краищата всичко се изясни — отровата беше проникнала през горния край на лявото бедро, отпред.

На Харди всичко това му се стори прекалено — всички вече знаеха тези факти. Но Фримън попита:

— А възможно ли е човек сам да си постави инжекция на това място?

Без да трепне, дружелюбно, Страут отговори, че е напълно възможно.

— При изследването си установихте ли по някакъв неоспорим начин, че инжекцията не е поставена от самия Холис?

— Какъв неоспорим начин?

— Не знам… Може би някаква драскотина, следи от насилие?

Страут се замисли.

— Не, нищо такова. Беше минало твърде много време.

Фримън отиде до масата с веществените доказателства и взе номер 5 — доклада от първата аутопсия.

— Докторе, забелязахте ли нещо преди девет години, въз основа на което категорично да отхвърлите възможността Нед Холис сам да си е поставил инжекцията?

Страут огледа доклада и го върна.

— Не. Нищо такова. Разбира се, имаше следи от игла.

— Следи от игла? Къде бяха те, докторе?

— По ръцете.

— Там, където се инжектират наркоманите ли?

— Да.

— А открихте ли такива следи по бедрата?

— Не. Отбелязал съм го и в доклада.

Пауъл седеше с наведена глава на мястото си, скръстил ръце на гърдите. Понасяше поражение и си даваше сметка за това. Фримън, който досега беше загубил само половин точка, очевидно нямаше да се задоволи с казаното дотук. Отдалечи се към средата на залата и попита:

— Докторе, значи е възможно да не обърнете внимание дори и на скорошни следи от инжекция?

Докторът кимна добродушно и отговори както винаги — убийствено честно:

— Не само, че е възможно, господин Фримън, но се случва и то доста често. Както тогава. Атропинът е проникнал през бедрото. Само така би се образувала въпросната концентрация. Никак не е лесно да се открият и опишат убождания с игла. — Страут разпери ръце и добави: — Така е.