Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (22)

20

Основният график на Висшия съд щеше да се разглежда в понеделник, 9:30 сутринта. Беше 19 юли и името на Дженифър бе първо в списъка, забоден на таблото до голямата двойна дървена врата.

Тъй като екстрадирането на Дженифър Уит от Коста Рика бе отразено по телевизията, когато Фримън и Харди влязоха в съдебната зала малко след 9:00 репортерите бяха налице.

Харди знаеше, че Фримън не обича журналистите, но внимаваше това да не проличи — при делата с политическа окраска те можеха да са много полезни. Кандидатът Пауъл също не пропускаше шанс да се представи в благоприятна светлина пред медиите, за да измъкне възможните дивиденти, така че сега представителите на обвинението и защитата разговаряха съвсем добродушно с представителите на пресата в двата края на залата.

Пауъл говореше далеч по-искрено, отколкото преди няколко месеца — вероятно някой го бе учил как да се държи. Жестовете му също не изглеждаха репетирани.

— Вижте какво — говореше той от дълбините на сърцето си, — аз съм привърженик на смъртното наказание. При това дело са налице особени обстоятелства, които, ако бъдат доказани в съда, изискват… просто плачат тъкмо за смъртно наказание. Но, от друга страна, ако видя поне следа от разкаяние, ако обвиняемата признае вината си, дори ако ни призове да проявим милост… прокуратурата не е безчувствена. За мен подсъдимите не са бройки, а живи хора, човешки същества. Този процес не е част от кампанията ми за въвеждане на по-строги наказания. — Той се облегна елегантно на масата и продължи: — Обвиняемата по това дело е решила да рискува. Сметнала е, че може да убие, за да получи пари и да се измъкне безнаказано. Сгрешила е. Сгрешила е много сериозно. Не съм кръвожаден, но ако вината й се докаже, ще искам смъртно наказание. Това е правосъдието и Дженифър Уит сама е отговорна за последствията.

Фримън бе заобиколен от друга група журналисти.

— За нещастие това е типичният начин, по който функционира системата. Самият факт, че вие сте тук, вече ясно показва колко деформирано е всичко. Никой не споменава и дума за тежестта на представените доказателства, а тя е нищожна… смешно нищожна. Никога не би се стигнало дотук, ако за някои хора не беше толкова важно непрекъснато и на всяка цена да виждат имената си в пресата. Възможно е дори да не се стигне до процес, когато изложа аргументите си по надлежния ред.

— Смятате, че може да няма процес? — извика една жена с микрофон в ръка.

Фримън поклати глава.

— Съмнявам се, че ще има.

— Но обвиненията вече бяха потвърдени при предварителното заседание. — Друга ръка, друг микрофон.

Фримън се усмихна.

— Предварителното заседание винаги решава така, както иска прокуратурата.

— Но Дженифър Уит избяга от затвора, нали?

— Тя е находчива. И невинна. Освен това няма доверие в една система, която е позволила да се стигне дотук. На нейно място, струва ми се, и аз бих избягал от затвора, стига да можех да измисля добър начин.

Пауъл стоеше с ръка в джоба и се усмихваше победоносно. Фримън — сериозен и възмутен от несправедливостите на системата — пестеше силите си за съдията. Всички знаеха какво го очаква.

Харди мина по прохода между редовете и излезе в коридора. Все още оставаха двайсет минути.

 

 

Кен Лайтнър седеше на дървената пейка срещу вратата на съдебната зала и четеше някакви документи. Харди се настани до него.

— Искам да ви се извиня — каза той. — Бяхте прав.

Лайтнър вдигна очи.

— За какво?

— За това, че бащата на Дженифър е биел майка й.

Психиатърът кимна и прелисти документите. Явно не чуваше нещо неочаквано.

— Разочарован ли сте?

— Помислих, че сте открили нещо по-съществено… за самата Дженифър.

Харди поклати глава.

— Дженифър продължава да мълчи. Особено след неуспешното бягство. Фримън си скубе косата, защото почти няма за какво да се улови.

— И аз си скубя косата. Тя ми забрани да говоря за тези неща, така че трябва да се съобразя. Чудя се как е възможно.

— За кои неща?

— Истината. За това, че Лари я е биел. За защитата й. За всичко, което в момента преживява. Не ми е ясно как ще се справи. — Лайтнър приглади косата си назад с ръка.

— Значи сте се срещали с нея.

— Да. Посещавам я почти всеки ден.

— Вероятно се отразява зле на практиката ви. — Харди не възнамеряваше да го обвинява, но Лайтнър изведнъж се навъси.

— Аз се грижа за пациентите си, господин Харди. Опитвам се да съм при тях, когато съм им нужен. Предполагам, че и вие постъпвате по този начин с клиентите си.

Харди прие упрека. Лайтнър имаше право.

— Ще трябва да приемете още едно извинение, макар и да не го предвиждах.

Лайтнър сви рамене.

— Няма защо. Аз също съм под пара. Не че се зъбя на всеки, който се изпречи пред очите ми, но все пак не съм наясно какво да правя с Дженифър… с ирационалния й комплекс за вина, със стремежа й към самоунищожение… започвам да се съмнявам в собствените си преценки, да се питам дали изобщо съм в състояние да й помогна.

— Какво, според вас, би й помогнало?

— Не знам. Все още не знам. Бедата е, че даже не мога да я накарам да проговори за истинския си проблем. Дори не иска да признае съществуването на такъв.

— А за какво разговаряте при посещенията си при нея всеки ден?

Изражението на Лайтнър ясно подсказваше, че си дава сметка как ще прозвучи отговорът му при дадените обстоятелства.

— За самопреценката и самочувствието й. За това, че най-накрая е пораснала и трябва да поеме отговорност за самата себе си. За собственото й бъдеще.

— Собственото й бъдеще?

— Знам, знам. Не е препоръчително да обсъждам с нея такива неща, но тя не желае да говори за нищо друго. — Лайтнър остави документите, започна да трие дланите си една в друга. Вдигна очи към Харди и продължи: — Твърди, че най-накрая е осъзнала истината… Давала си сметка, че можела да се отърве, ако обвини за всичко Лари, но нямало да постъпи така. Той нямал никаква вина.

— Защото я е пребивал от бой? А не ви ли каза, че да се оплаче в съда от малтретиране у дома е все едно да се признае за виновна?

Лайтнър кимна.

— Боя се, че е така. Нещата са доста объркани. — Стана, взе куфарчето си, попита къде е тоалетната, дали има време преди началото и се отдалечи. Когато изчезна зад ъгъла, Харди погледна към пейката и видя, че е забравил два листа. На горния прочете името на Дженифър, подчертано с жълт маркер.

Документът беше регистрационен медицински картон от кабинета на доктор Лайтнър, издаден преди четири години. В него се описваха предишни заболявания, лекуващи лекари, алергии и така нататък. Харди се поколеба за миг и прибра листата в джоба си.

Първа от разпечатания на компютър списък призоваха Дженифър Уит и след това я въведоха — с оковани ръце и крака.

Стана нещо необичайно — съдия Оскар Томасино не бе забил нос в книжата пред себе си, а проследи с очи Дженифър, докато тя с куцане не застана на подиума пред него, между двама пристави.

Фримън вече я очакваше, но помежду им сякаш се долавяше някакво напрежение. Дженифър хвърли поглед зад гърба му към Харди, който седеше на масата на защитата и му кимна. В погледа й се четеше благодарност или поне задоволство, макар че той не можеше да си обясни защо, след като не я бе виждал цяла седмица.

Освен това не беше съвсем наясно защо е дошъл. Подсъдимата заставаше пред съдията за втори път и определено нямаше намерение да се признае за виновна. Може би, както полу на шега бе казал на Франи сутринта, съдебната зала му липсваше? Зачуди се дали няма зрънце истина в това твърдение.

Това сега беше една чисто административна процедура, която трябваше да определи на коя дата може да започне делото и, по-точно, в кой отдел ще се гледа. По-късно, в друг понеделник като този, щеше да бъде назначен съдия, а от тогава до истинското начало спокойно можеше да мине още половин до една година време.

Томасино започна с фалцова топка. Всеки съдия използваше различна техника, за да се пребори с процедурата. Харди знаеше, че преди да потъне в документите, Томасино ще разиграе някоя малка драма.

— Господин Фримън, добро ли е състоянието на клиентката ви? — Гледаше я съсредоточено — бледа, слаба, с неравно орязана коса.

Дийн Пауъл, който досега сякаш не обръщаше внимание на това, което ставаше в залата, изведнъж скочи на крака.

— Ваша светлост, приемаме твърдението, че е възможно госпожа Уит да е била малтретирана при престоя й в затвора в Коста Рика, но…

Томасино удари с чукчето и всички в залата се стреснаха.

— Съдът отправи въпрос към господин Фримън — каза съдията благо. — Доколкото си спомням, при последната ни среща, той все още не беше загубил способността си да говори. — Изражението му беше строго, но зад маската на строгостта се криеше насмешка. — Господин Фримън?

Вратата беше открехната и Фримън щеше да изневери на природата си, ако не беше пъхнал крак в пролуката.

— Ваша светлост, клиентката ми е понесла жесток побой и се нуждае от лекарски грижи. Случилото се я е ужасило дотолкова, че се бои да каже каквото и да било. Гражданските й права несъмнено са били накърнени. Целият процес е напълно опорочен поради начина, по който процедира обвинението…

— Един момент. Въпросният побой не е ли станал в Коста Рика?

— Вследствие на действие на нашата страна. Всичко това нямаше да се случи, ако…

Насмешката изчезна от погледа на Томасино.

— Всичко това нямаше да се случи, ако клиентката ви не беше избягала от затвора и след това не бе напуснала страната.

— Така или иначе, ваша светлост…

— Така или иначе, господин Фримън, графикът ми е претоварен, а и ми се струва, че и климатичната инсталация не е в ред. Ще може ли да продължим по същество? — Фримън веднага понечи да отговори, но Томасино се надигна от стола си. — Стига, Дейвид!

Дейвид потупа Дженифър по лакътя уверено, но тя не реагира.

Съдията се наведе над книжата си и записа нещо.

— Ако съдя по казаното досега, мога да заключа, че страните са готови да продължим. Така ли е?

— Да, ваша светлост.

— Господин Фримън?

Фримън имаше още един проблем. Обикновено, при реална опасност от смъртна присъда, адвокатът на защитата би направил всичко възможно да печели време, като протака колкото се може повече, но Дженифър не се бе съгласила и с това.

Пауъл искаше процесът да започне максимално бързо и да приключи преди изборите през ноември. По принцип Фримън никога не се съгласяваше с исканията на обвинението, но сега Дженифър беше вързала ръцете му. Намираше се в затвора, нямаше шанс да излезе оттам, докато не я оправдаят напълно, и искаше — разбираемо — делото да започне веднага, щом може.

Фримън й бе обяснил, че оправдаването й никак не е сигурно. Твърдеше се, че е убила предумишлено трима души, при особени обстоятелства и той си даваше сметка, че прокурорът не би предявил такова сериозно обвинение безотговорно, ако няма основания да се надява на успех. Освен това знаеше, че при представянето на аргументите си Пауъл няма да пропусне да спомене предполагаемия й мотив и коравосърдечието й, които най-несъмнено биха настроили съдебните заседатели срещу нея — убийство заради застраховка.

Искаше му се Харди да открие други възможни извършители. Искаше му се да има време, за да мисли, да крои планове, да предвижда. Искаше му се да се случи нещо друго — Пауъл да бъде избран и мястото му да заеме някой друг прокурор, който няма неговите способности.

— Господин Фримън? — повтори Томасино. — Защитата готова ли е да започнем?

— Да, ваша светлост. — Нямаше друг избор.

Томасино доби изненадан вид и имаше защо. Досега не бе имал случай дело за предумишлено убийство да бъде насрочено веднага, без никакви възражения. Насрочи го за понеделник, 13 август, отдел 25.

 

 

— Знаеш, че се доверявам на теб, не на него.

Преди да излезе от съда, Харди реши да отиде при Дженифър, за да сподели с нея някои свои впечатления. Освен това бе подготвил списък с въпроси. Седяха един до друг в малката стаичка до помещението на надзирателките. Дженифър недоволстваше от Дейвид Фримън.

— Той е глупак и освен това не ми вярва за нищо… дори и за изнасилването в Коста Рика.

Харди дръпна стола си встрани. Не бе усетил кога коленете им се бяха приближили толкова и не искаше тя да си вади погрешни заключения.

— Дженифър, тук става дума за професионализъм и мога да те уверя, че Дейвид е един от най-добрите. Няма нищо лично. Ако изнасилването можеше да облекчи положението ти по някакъв начин, той щеше да се вкопчи в него със зъби и нокти, само че не е така, защото ти избяга…

— Ако някога се измъкна, ще се върна там и ще убия онзи надзирател, кълна се!

Харди се огледа инстинктивно. Надяваше се помещението да не се подслушва. Наведе се напред и каза съвсем тихо:

— Най-добре ще е, ако през следващите няколко месеца сведеш заплахите за убийство до минимум, става ли?

Дженифър се усмихна.

— Не го казах сериозно.

— Знам, но понякога чувството за хумор тук е малко особено.

— Ще внимавам. — Тя се вгледа през стъклото в празната стая за надзирателките. — Жена ти ми допадна.

Харди кимна. Щеше му се да не говорят за това, макар и да си даваше сметка, че няма как. Може би тъкмо тази беше причината да се отбие сега — да се увери, че срещата между двете не е оказала особено влияние.

— Каза ми, че сте си поговорили.

Дженифър сви рамене.

— Да. Беше ми приятно. Преди всичко побъбрихме за женски работи, но никой не беше разговарял с мен като с нормален човек от толкова време, че…

— Нали доктор Лайтнър идва тук всеки ден?

Видя, че въпросът му я изненада. Не успя да разбере как тя оценява факта, че знае за посещенията.

— А, да… разбира се. Кен…

— Той не разговаря ли с теб като с нормален човек?

Най-неочаквано Дженифър се усмихна. Харди си помисли, че не би било зле да запише на видеокасета някои от разговорите им, за да се опита да разбере кое предизвиква тези усмивки. Имаше чувството, че резултатът няма да му хареса.

— Кен не се брои — отвърна тя. — Освен това за него никой не е нормален. Тази дума няма смисъл. Психиатричен жаргон.

Харди бе разговарял достатъчно с доктор Лайтнър, за да схване какво има предвид Дженифър.

— Ами в Коста Рика? Там с никого ли не разговаря?

Тя го погледна за миг, после отклони очи.

— Не. Реших, че ще е по-добре да не го правя.

— А с какво се занимаваше?

Празното помещение за надзирателките изглежда отново погълна вниманието й.

— Първите няколко дни бях в един хотел. Ходих на плаж, прочетох няколко книги.

Би могъл да я попита кои, но нямаше намерение да провежда разпит. Както и изнасилването, престоят й в Коста Рика нямаше връзка със събитията от миналия декември.

— Споменах ли, че се срещнах с майка ти? — попита той.

— Спомена, че имаш намерение да го направиш. Как ти се стори тя?

— Зле, Дженифър. Баща ти я беше насинил от бой. — Реши, че няма смисъл да съобщава повече подробности. Споменът за онази вечер все още не го оставяше на мира. — Дженифър наведе глава към масата и опря палец до устните си. — Казаха ми, че това… побоищата… често се предават от поколение на поколение.

Тя вдигна очи и го изгледа болезнено.

— Вече говорихме за това. — И няма да го правим пак, сякаш искаше да каже. Изведнъж стана делова, енергична и, странно, почти весела: — Нещо друго?

Харди извади бележника от чантата си. Предната вечер бе систематизирал бележките си от посещението в къщата на Дженифър, бе подготвил въпросите си.

Оказа се, че между трагедията и арестуването й е живяла там, но не е могла да събере сили да се качи на горния етаж. Влязла в спалнята само веднъж, за да си вземе дрехи и разни други неща, но толкова се разстроила, че повече не посмяла да го направи.

— Тогава откъде беше сигурна, че пистолетът е на мястото си?

— Обърках се. От долния етаж не липсваше нищо. Не бяха взели бижутата ми. Изобщо не се сетих за пистолета. Знам… това е голяма грешка.

— А възможно ли е да е имало и друг пистолет? — попита Харди.

— Какъв друг пистолет? Къде?

— Не знам. Където и да е. Може би Мат е имал пистолет? Играчка?

Тя поклати глава.

— Не. Не искахме да си играе с такива неща. И двамата с Лари бяхме против. Той казваше, че като лекар е виждал прекалено много нещастни случаи.

— Значи не е имало пистолет?

— Не. Защо питаш?

— Опипвам почвата. Кучето пазач е длъжно да лае.

Този път Дженифър въздъхна.

— Това ме уморява.

— Само още един въпрос. Може ли?

Тя кимна.

— Говори ли ти нещо „Крейн и Крейн“?

Дженифър направи гримаса.

— Не мога да се сетя. Какво е? Някаква игра?

— Адвокатска фирма. Чувала ли си за нея?

— Защо?

— Отговори ми.

Дженифър пак поклати глава.

— Не ми звучи познато. Не. Защо питаш?

— Вероятно Лари я е търсил за нещо. — Харди прибра бележките си.

Дженифър се замисли. Надзирателките се върнаха в стаята си с пакетчета пуканки.

— Нямам представа какво е това — каза най-накрая Дженифър. — Името не ми говори нищо.