Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (43)

41

На следващата сутрин, докато събираше нещата си и се готвеше да отиде в затвора, за да се види с Дженифър, телефонът иззвъня.

— Господин Харди? Обажда се Дона Белоуз от „Голдбърг, Мюлен и Роук“.

Още преди да чуе името, Харди позна гласа. Госпожа Белоуз, адвокатката, препоръчала на Дженифър фирмата на Дейвид Фримън, беше още една възможност, която не бе проследил докрай. Поздрави я донякъде троснато.

— През почивните дни научих за решението на съда и си спомних, че забравих да ви се обадя. Съжалявам. Предполагам, че вече е късно, нали?

— Никога не е късно, ако имате да ми съобщите нещо важно — отвърна Харди. — Сигурен съм, че в момента Дейвид Фримън обмисля аргументите за обжалването.

— Не мисля, че мога да ви съобщя кой знае какво.

Харди изчака малко и най-накрая каза:

— Каквото и да ми съобщите, ще влезе в работа. Открих, че „Крейн и Крейн“ са се занимавали с делата на медицинския център „Йерба Буена“, макар че не ми е ясно какво отношение има това към Лари Уит…

Дона Белоуз въздъхна.

— Аз си спомних къде съм чула името. — Харди чакаше. — Последните няколко месеца имах страшно много работа. Две секретарки напуснаха и в документацията ми цари пълен хаос. Преди две седмици реших да въведа ред. Намерих нещо, което би трябвало да е в папката на Лари Уит, но не беше. Във всеки случай, не мисля, че е нещо важно, но все пак…

— Какво е то?

— Циркулярна оферта. Лари ми я е изпратил, за да му отговоря на няколко въпроса във връзка с нея, но съм била в отпуск. Малко преди Коледа.

— Може би затова се е обаждал на Крейн? За да му отговори той?

— Обаждал се е на тях? Направо?

— Веднъж. От дома си.

— Добре. Така или иначе, когато видях офертата, той вече беше мъртъв. Имах много работа и просто я изоставих. Въпросите на Лари вече нямаха нужда от отговор… Все едно, струва ми се, че вече отговорих на вашия въпрос.

Харди се поколеба за момент и после реши да си признае, че всъщност не знае какво е циркулярна оферта. За да научиш нещо, трябва да попиташ.

— Ами… името подсказва. Това е тиражирана брошура, в която се предлагат акции. Конкретно в тази се предлагаха акции от центъра „Йерба Буена“, който трябваше да се реорганизира и да мине на самофинансиране. Лари е имал някои въпроси около тези акции и затова се е обърнал към мен. След като не ме е намерил, е отишъл направо при първоизточника.

— Под телефонния номер на „Крейн и Крейн“ беше написал „НЕ“, дебело подчертано.

— Вероятно е решил, че не бива да купува акции. Все едно, не ставаше дума за кой знае какви суми.

Толкова по въпроса.

Харди, който вече бе решил, че непременно трябва да довежда всичко докрай, помоли Дона Белоуз да му изпрати копие от офертата. За да я прегледа. Тя обеща да го направи следобед.

 

 

Пушеше цигара, облечена с червените затворнически дрехи. Косата й беше разрошена. В затвора на Сан Франциско пушенето беше забранено и това, разбира се, бе породило процъфтяващ контрабанден бизнес. Надзирателката стоеше облегната на вратата и пронизваше с поглед облаците тютюнев дим.

— И сега какво? — попита Дженифър.

— Мисля, че трябва да поговорим за изтезанията, на които те е подлагал Лари.

Тя присви очи, сякаш премисляше.

— Заради които съм го убила, така ли?

Харди кимна.

— Това е най-добрият ни шанс. От самото начало беше така. — Той направи крачка към нея. Тя го гледаше, без да каже дума. — Как я караш напоследък? — добави той тихо.

Дженифър се засмя. Смехът й прозвуча като лай на куче и я накара да се разкашля. Малката стаичка се бе изпълнила с дим.

— Добре я карам — отвърна. — Фантастично. Страшно ми харесва да съм тук. — Очите й се напълниха със сълзи. Не им обърна внимание, дори когато потекоха по бузите й.

Харди отново опита да се приближи, но тя вдигна ръка.

— Стой настрана. — Обърна се и тялото й се разтресе от ридания. Направи опит да се овладее. Цигарата падна на пода. — Не съм на себе си… — Това, най-накрая, не беше сцена. Тя говореше на самата себе си: — Не мога да повярвам, че стигнах дотук.

Харди не знаеше какво да каже. И какво да направи. Самият той също имаше чувството, че това, което става, е нереално, че е невъзможно да са стигнали дотук. Но бяха.

Една надзирателка се наведе към стъклото от другата страна и надникна в стаята с безизразно лице — като че ли двамата души там бяха част от мебелировката. Не обърна внимание на цигарения дим.

Би било безсмислено да настоява. Харди дръпна единия стол, обърна го с облегалката напред и го възседна. Опря ръце и зачака. Най-накрая Дженифър също седна и опря лакът на масата.

— Не знам защо трябваше да го прави.

— Кой?

— Лари. — Поклати глава. — Винаги съм се опитвала да бъда добра съпруга, добра майка. Само че аз знаех каква съм. Предполагам, че и той е знаел, дори по-добре от мен самата, защото се опитваше да ме предпази… от собствените ми грешки. И той не беше гаден като Нед. Дори и когато се ядосаше, не изпитваше злоба… правеше го, сякаш това е негов дълг.

— Да те държи в подчинение?

— Не ставаше всеки ден. През повечето време всичко беше нормално… спокойно. Изведнъж ме прихващаше нещо… чувствах, че ако не направя нещо за себе си, ще полудея… Мисля, че един-два пъти наистина полудях. Хвърлях предмети, чупех… Разбираш ли какво ти говоря? Давам си сметка, че звучи странно, но…

— Но не беше в състояние да го оставиш.

Дженифър удари с юмрук по масата.

— Не исках да го оставя! Обичах Лари и… Боже… и Мат! Не беше както с Нед. Изобщо. Искрено се надявах, че ще изгладим нещата… някой ден.

Това бе най-откровеното и най-тъжно нещо, което досега бе чул от нея. Но трябваше да продължи в този дух, иначе нямаше да има полза.

— Дженифър, съжалявам, че се налага да искам това от теб, но няма друг начин. Разкажи ми за Кен Лайтнър.

Тя кимна замислено, сякаш го бе очаквала.

— Говорих с него. Разбрах, че си го излъгал… Уж съм била казала, че съм спала с него. Няма да се преструвам, че не изпитвам силни чувства към Кен. Изпитвам. — Тя се вгледа право пред себе си. — Но нямаше да напусна Лари и Мат заради него. Говорили сме за това. Той ме разбра. Не че не исках… особено в началото. Но това бе резултат на пристъпите ми… Кен ми помогна да го осъзная. Желанието да правя неща, които знам, че не бива да правя, за да бъда наказана. Кен настояваше да разкъсам този омагьосан кръг, да престана да правя това, което не бива да правя. За да няма нужда от наказание…

— А неговите чувства? Смяташ ли, че гледа на теб не като на пациентка?

Дженифър сви рамене.

— Харесва ме. Казвал ми го е, така че да не си помисля, че иска да ме отблъсне. — Отпусна ръце в скута си, наведе глава. Гласът й едва се чуваше. — Мъжете ме намират за привлекателна, но след като веднъж ме опознаят… май не ме харесват чак толкова.

— Той е с теб през цялото време — обади се Харди. — Това не е без значение.

— Да… така е.

Харди пое дъх — сега беше моментът.

— След като говорим за тези неща… за Кен, да оставим настрана интимните ви отношения. Ако в съда кажеш това, което каза преди малко, може би ще имаме известен шанс.

Дженифър го гледаше. Той продължи тихо:

— Можем да вземем друг психотерапевт… дори и Кен, ако държиш… за да даде показания за непрекъснатия стрес, в който си живяла. — Тя поклати глава. — Какво ще кажеш?

— Не — отвърна накрая Дженифър. — Кен вече ме попита. Не искам.

Харди замълча. Чакаше.

— Това също значи да призная, че съм ги убила. Една сутрин просто съм превъртяла и толкова. — Дженифър изпъна рамене, вдигна глава, в очите й отново се появи живот. — Ако кажа това, вече наистина няма да има никаква надежда.

Нямаше ли чувството, че е преживявал вече съвсем същото? Десетки пъти? Нима Дженифър не разбираше, че ако не каже нещо ново, ще я осъдят на смърт?

— Никога, каквото и да се случи, няма да кажа, че съм убила Лари, защото не е истина.

Харди срещна погледа й — дързък, студен. Той забеляза, че не спомена Мат. Каза: „че съм ги убила“. Беше в състояние да произнесе името на Лари, но не и на сина си. Би могла да позволи на някого — Лари, Нед — да я контролира до някаква степен, но не повече. Забеляза и че се е променила през изминалата година — може би беше решила, че след Лари едва ли ще е в състояние отново да заживее с някой мъж. Беше станала по-уверена, като че ли покорството, поради което бе търпяла побоищата, вече го нямаше, макар и да продължаваше да чувства, че не е била достатъчно добра съпруга и майка.

Това осъзнаване не можеше да не радва Харди, но от друга страна моментът за него бе най-неподходящият възможен.

Какво щеше да пледира пред съдебните заседатели? Какво би могло да спаси живота й?

 

 

Тъй като беше в сградата, реши да се отбие при Дийн Пауъл на третия етаж, за да види дали е зад бюрото си, докато трае предизборната кампания.

Беше. Четеше някакъв полицейски доклад. При влизането на Харди се стресна, но само след част от секундата отново се превърна в сърдечен кандидат главен прокурор.

— Харди! Влизай, седни. — Надигна се, протегна ръка. Можеше да си позволи да бъде любезен. В края на краищата беше победил. — Как е Фримън? Не го преживява тежко, надявам се. Трябва да му се обадя, за да го поздравя за добрата борба.

Харди затвори вратата и влезе. Облегна се на нея. Не се възползва от предложения му стол пред бюрото.

— Дийн, искам да поговорим откровено за минутка. Неофициално. Имаш ли нещо против?

Усмивката остана, но лицето му леко се изкриви. Пауъл седна.

— Разбира се.

За Харди не беше лесно да отгатне какво мисли Пауъл. Не би могъл да обвини себе си за това. Дийн беше необикновено изпитание за него — от една страна толкова силно се нуждаеше от гласове, че беше мъчително да го гледа човек. От друга, беше негов опонент. Вероятно никак не е лесно, помисли си Харди, да ти се иска противникът да гласува за теб, да държиш да те харесва.

— Предполагам, че е във връзка с Дженифър Уит?

Харди кимна.

— Неофициално. Не искам да приемаш този разговор за някаква предварителна консултация. Не бих желал това, което ще ти кажа, да излезе от този кабинет.

— Имаш думата ми.

Би предпочел да чуе „разбира се“ или „добре“. „Имаш думата ми“ му се стори заредено с двуличие и неискреност. Но беше дошъл и трябваше да продължи.

— Исках да поговорим за смъртното наказание.

— Слушам те — подкани го Пауъл любезно.

— Не мисля, че е справедливо. — Харди се зачуди дали тази дума не звучи твърде странно в ушите на прокурора. В неговото царство тя едва ли представляваше ценност.

Пауъл чакаше.

— И двамата знаем, че има хора с досиета дълги по една миля, в сравнение с които Дженифър прилича на ангел небесен. Рецидивисти с по пет присъди получават десетина години затвор за кошмарни престъпления и излежават пет-шест.

— Така е — отвърна Пауъл. — Това е една от причините да се кандидатирам за поста главен прокурор. Това трябва да се прекрати. Нуждаем се от повече затвори. От по-сурови присъди.

Харди нямаше нужда от предизборни речи.

— Дийн, имах предвид, че да се осъди Дженифър Уит на смърт е прекалено.

Пауъл го изгледа.

— Жена, която е убила не един, а двама съпрузи? — Той вдигна ръка, за да накара накара Харди да мълчи. — Да не се формализираме, Дизмъс. Фримън спечели в съда, но тъй като разговорът ни е неофициален, можем да си кажем истината. Да не се заблуждаваме. Тази жена е премислила внимателно и е извършила две убийства, за да получи пари, а при втория случай дори е отнела живота и на сина си. Ако това не заслужава смъртно наказание, значи нищо друго не заслужава.

— А говорил ли си изобщо с нея? Насаме?

— Защо трябва да го правя?

— Може би, за да разбереш, че тя е човешко същество.

Пауъл се отпусна назад.

— Нека ти задам един въпрос. Опитвал ли си се да си представиш престъплението? В състояние ли си да ми кажеш що за жена е тази, която може да извади пистолет и най-хладнокръвно да застреля мъжа си, а после да се обърне и… — Пауъл избухна, изпълнен с възмущение. — И после да пръсне черепа на собственото си дете! Можеш ли да си го представиш!?

— Не го е направила. Не е станало точно така.

Пауъл удари с юмрук по бюрото и се надигна.

— Дрънкаш пълни глупости! Точно така е станало. Според съдебните заседатели също. Аз го доказах! Извън всякакво съмнение! — Овладя се, седна и продължи по-тихо: — Ако си в състояние да наречеш тази жена човешко същество, нямам нищо против, това е твой проблем. Но не очаквай, че ще ме разчувстваш. Или че ще проявя милост!

На вратата се почука.

Харди се отдръпна и отвори. Появи се Арт Драйсдейл, старият му наставник, административният шеф на прокуратурата.

— Всичко наред ли е при вас? Как си, Дизмъс?

— Всичко е наред, Арт — отвърна Пауъл монотонно. — Малък спор между професионалисти, това е всичко.

Драйсдейл изгледа единия, после другия и отново затвори вратата.

— Значи наистина мислиш, че го е направила тя? А известно ли ти е, че мъжът й, Лари, я е пребивал от бой?

— Е, и? За такова нещо не е ставало дума досега. Фримън си мълча.

— Не трябваше. Направи го по настояване на Дженифър, но тя не беше права да иска това от него. От нас. Мислеше, че така ще настрои съдебните заседатели срещу себе си. Че ще си помислят, че търси начин да се отърве. — Харди седна и разказа резюмето. — Бих искал да помислиш, дали не е било самоотбрана.

— Повдигни въпроса в съда и ще преценя. Аз не съм чудовище, Харди.

— Не мога да го повдигна. Току-що ти обясних защо.

— Не можеш? — Пауъл вдигна глава, вгледа се в тавана, прокара пръсти през косата си. Мъчеше се да проумее. Най-накрая възкликна: — Ще ме разплачеш.

— Не смятам да…

— Слушай, не се опитвай да ми пробутваш човешки същества и не знам какво още! Никак не беше лесно да се решим да искаме смъртно наказание, но вече е решено и играя по правилата от самото начало. Пет пари не давам какво си намислил. Знам само, че се опитваш да ме уговориш да заобиколим закона, да го нарушим и според мен това е неетично, меко казано. Смятам разговора за приключен. — Пауъл стана, отиде до вратата и я отвори. — Ще се видим в съда. Не преди това.

 

 

Първото усещане на Харди беше, че има нужда от нещо за пиене. Стомахът му се бе свил на възел, дишаше учестено и неравномерно. Отправи се към бара на Лу, влезе, но изведнъж се отказа. Все още беше рано следобед и едно питие сега би сложило край на работата му за деня. Имаше нужда от всяка минута, с която разполагаше.

 

 

Седна на бюрото и се зае да обмисли възможностите.

Предложението на Лайтнър да призове свидетели на тормоза над Дженифър не беше лошо и би могло да предизвика известно съчувствие. Но се опасяваше, че в момента, в който тя схване накъде духа вятъра — а това нямаше да закъснее — или ще изпадне в криза в залата, или ще стане и ще заяви, че не е била малтретирана.

Какво щеше да прави следващия понеделник при това положение? Ако можеше да се съди по реакцията на Пауъл, Дженифър не бе спечелила на своя страна много симпатии. Дори не бе дала показания — още едно съмнително решение на Фримън. През цялото време не бе помръднала от мястото си, хладна и с безизразно лице, облечена не както се обличат обикновените хора.

 

 

Пристигна пликът, изпратен му от Дона Белоуз. Харди го отвори, доволен, че има повод да се отърве за малко от мрачните си мисли. Вътре намери писмо от Лари Уит до Дона Белоуз, писмо, придружаващо офертата за продажба на акции и самата оферта.

Скъпа Дона,

Бих желал да прегледаш приложената оферта. Както ще видиш, бордът на директорите на медицинския център „Йерба Буена“ предлага на всички свои лекари възможността да купят акции от новата, самофинансираща се организация. Цената на всяка акция е пет цента, а и тонът на придружаващото писмо никак не е окуражаващ — по всичко личи, че подобна „инвестиция“ е смешна.

Защо тогава са си направили труда да разпратят офертата?

Притеснява ме фактът, че бордът на директорите дава срок от три седмици и я изпраща ден преди Коледа, когато хората са заети с други неща или са заминали извън града.

Давам си сметка, че при максималното количество акции, които има право да купи всеки, 368, рискът е незначителен — само 18,40 долара, но…

Харди престана да чете.

Лари Уит, човекът, който държи на всяка цена да контролира положението, иска от адвокат, на когото плаща двеста долара на час, да се занимава с финансов риск, равняващ се на 18,40!?

Стори му се, че е прочел погрешно, че не е видял добре десетичната точка. Погледа листа пак. Не беше сгрешил. 18,40.

Харди поклати глава, изправи се и се замисли. Какъв идиот трябва да е бил този Лари Уит… Реши да приключи за деня и слезе в заседателната зала, за да гледа мача. Може би този път неговият отбор щеше да победи?

 

 

Франи седеше, вдигнала крака на канапето, със затворена книга в ръка. Гледаше Харди и полагаше усилия да не задреме.

— Слушай, това е интересно.

Тя поклати глава.

— Винаги, когато го кажеш, се оказва, че не е.

Харди остави вестника.

— Някога не беше толкова скучна.

Франи повдигна вежди.

— Слушай, нека се разберем. Седнал си във всекидневната в една спокойна октомврийска вечер, без дори да опиташ чудесната вечеря, която съм направила, без да изпиеш и глътка вино с нея, а през последните десет минути се опитваш и да ми четеш на глас някаква оферта за акции, която не струва пет пари, а след това заявяваш, че аз съм скучната?

Той кимна.

— Да. Не е възможно да съм аз.

Франи спусна краката си на пода и потупа мястото до себе си.

— Добре де. Ела тук.

Харди прекоси стаята и седна до нея.

— Какво ще правя, Фран? Тя продължава да упорства и да не ми дава да използвам единственото, което може да я спаси.

— Не мисля, че си прав. Не само това може да я спаси. Не са само побоищата. Животът на Дженифър със съпруга й е бил кошмарен, но тя не го е убила. Сигурна съм. Никога досега не ме е лъгала, дори не и за Нед. Тя не отрече за него. Просто не ми каза, че го е убила. А за Лари Уит отрече категорично. Няма никаква причина да ме лъже. Избегна го и за Нед.

Харди можеше да назове поне една причина Дженифър да излъже Франи. Тя беше негова жена, той беше адвокат на Дженифър. Би било по-добре да мисли, че не е убила Лари и Мат.

— Това не е само инстинкт — продължи Франи. — Или пък женска интуиция, макар че на твое място не бих я пренебрегнал. Това, което ти, Дизмъс Харди, човекът, а не адвокатът, трябва да направиш, ако наистина искаш да я спасиш, е да престанеш да се съмняваш в нея, да престанеш дори да мислиш, че може да е виновна.

— Франи, съдът я призна за виновна. Този въпрос е решен.

Беше му приятно да чувства върховете на пръстите й в косата си.

— Аз смятам, че не е.

— Аз пък не съм в състояние да го докажа. Убила е Нед…

— Онова е различно.

— Не чак толкова. Нед е мъртъв. Лари е мъртъв…

Франи стана и отиде до камината, където подреди малкото стадо месингови слонове, които обичаха да пасат там.

— Дизмъс, продължаваш да мислиш като адвокат. Търсиш аргументи.

— Това е професията ми, Фран.

Тя се обърна към него.

— Не те обвинявам. Просто ти казах, че тя не е убила никого. Това е реалността, а не закона. Каквото и да са решили съдебните заседатели.

— Това е твоята реалност, Фран.

— По дяволите, изслушай ме! Ако искаш да се караме за думи, продължавай. Само че забравяш нещо много съществено.

— Така ли? И какво е то?

— Чудесно. Побесней и се разкрещи. Тъкмо от това имаш нужда.

Харди наистина щеше да побеснее. Стана и стисна юмруци, затвори очи, пое дъх.

— Добре, извинявай. Кажи ми какво забравям.

— Щом като Дженифър не е убила Лари и Мат, значи го е направил някой друг. При това, защото е имал причина.

Харди поклати глава.

— Проверих всички възможности. С Теръл, с Глицки, с Фримън…

— Значи си пропуснал нещо.

— Възможността Дженифър да е виновна. Какво ще кажеш?

Франи не реагира.

— Не е. Сигурна съм и знам, че и ти си сигурен. Пауъл не е прав.

— Кой знае.

Франи тръгна към кухнята.

— Ще ми се да изпия чаша вино. Няколко чаши вино. Ако искаш, прави ми компания, все ми е едно.

 

 

— Наемен убиец?

Бяха се поуспокоили. Беше десет и половина, а бутилката шардоне бе почти празна. Харди беше изредил всички възможни хора с мотив да убият Лари Уит и най-накрая двамата стигнаха до извода, че някой от тях стои в дъното на всичко, че дори и да има алиби, този някой е наел убиец.

Харди поклати глава.

— Не мислиш ли, че един професионалист би използвал собствено оръжие? Чувала ли си наемен убиец да стреля с оръжието на жертвата?

Франи отпи глътка вино.

— Не знам. Не съм специалистка по тези въпроси.

— А как е влязъл? Как е излязъл?

— По нормалния начин. Има ли врата към задния двор? Прозорец? Все едно. Важното е, че има някой друг. Освен Дженифър.

— Франи, проблемът е, че ако се съглася с теб, трябва да се върна в самото начало, да започна от полицейското разследване.

— Може би Ейб…

Харди поклати глава.

— Ейб е добър човек, но повече няма да се занимава с това. Нито пък някой друг. Всичко е единствено в мои ръце.

— А ти не разполагаш с аргументи, които биха спасили живота на Дженифър, нали?

— Не, тя не желае да…

Франи сложи пръст на устните си, за да млъкне и му напомни, че вече е чула всичко това.

— Остава само едно — завърши тя.

— Целият съм в слух.

— Трябва да откриеш истинския убиец.