Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (27)

25

— Той беше самият дявол!

Пени Роумън, майката на Мелиса — момичето, починало след несполучлив опит за аборт — вярваше в това. Не беше много възрастна, но някак си създаваше впечатление на много стара — сплъстена бяла коса, тежък грим. Беше с басмена рокля с дантелена яка, подходяща за ученичка, и както шляпаше с чехлите и с подноса за кафе в ръце, изглеждаше гротескно.

Мъжът й Сесил имаше подрязани мустаци, молив зад ухото и очила, беше със зелени памучни панталони.

— Пен — каза той, — може да е бил в ръцете на дявола, да е вършил работата на дявола, но…

— Беше дяволът.

Сесил сви рамене и поклати глава.

— За нас беше много тежко. Не можете да си представите.

— Съжалявам — каза Харди.

Още повече съжаляваше, че е дошъл тук, в този апартамент със стотина квадратни метра площ, чиито прозорци, както му се струваше, никога не бяха отваряни. Исус и Мария го гледаха от три репродукции в рамки, окачени на стената в малката претрупана и задушна стаичка, в която седяха. Харди и Сесил бяха на канапето, а Пени — на креслото срещу тях. От масата се усмихваше голяма снимка на дъщерята Мелиса, монтирана в гравирана рамка.

Семейство Роумън беше неизследван терен, който бе обсъдил с Фримън, само за да предизвика укорите му — Дейвид не беше в състояние да приеме скрупулите му по въпроса дали тези старци биха могли в действителност дори да си помислят да навредят на Лари Уит. Важното, според Фримън, беше не това, а дали може да ги посочи с пръст, дали биха могли поне отчасти да отклонят ударите на обвинението.

Освен това не му харесваше, че се бе наложило да отиде там под фалшив претекст — предишния ден се бе обадил и бе казал, че е полицай. Теръл и Глицки не можеха или не искаха да го направят…

Когато работеше в прокуратурата, си беше купил значка. Законът нито забраняваше, нито позволяваше да имаш значка — всички си даваха сметка, че понякога да имаш значка е от полза, особено когато си имаш работа с хора, които не знаят много добре езика, но пък знаят какво означава значката, независимо, че не е съвсем каквато трябва.

По телефона се представи като детектив Харди, а когато дойде, показа значката. Веднага го поканиха да влезе.

— Това е формалност, особено след толкова време. Опитваме се да се движим в крак с времето. Някой ден може би ще успеем. — Усмихна се окуражаващо, отпи малко кафе и отвори големия хартиен плик, който беше донесъл. Не беше полицейско досие за произшествието с колата на доктор Уит, както обясни, а копие от досието на клиента му Франкъл, който наивно беше решил, че ще може се измъкне безнаказано, след като е бил хванат да шофира в пияно състояние. Семейство Роумън не забеляза.

— Какво казва той за нас?

Сесил се опитваше да види нещо в папката, което изглежда му се струваше познато. Харди я дръпна настрана.

— Честно казано, обвинява ви, че сте откраднали радиото…

— Каква нелепица! — Пени разля кафе в чинийката си. — И е лъжец отгоре на всичко!

— Вече не е нищо, Пен. Мъртъв е.

— Да, знам. Разбира се. — Стисна устни, за да замълчи, но не успя. — И се радвам, че е!

— Пен! — Сесил протегна ръка през масата и улови жена си за коляното. — Трябва да сме християни. Да мразим греха, но да обичаме грешника.

— Не мога. Не мога така.

Сесил я потупа по коляното разсеяно. Обърна се към Харди, но не дръпна ръката си, така че остана седнал накриво.

— Доктор Уит беше грешник, но това не значи, че сме откраднали радиото от колата му. — Посочи с жест стаята и попита: — Приличаме ли на хора, които крадат? При това радио за кола? Какво бихме постигнали така? Нима щяхме да върнем дъщеря си?

Харди започваше да си мисли, че тези хора действително не биха разбили колата на доктор Уит. Ако изобщо някой я беше разбивал. Отбеляза си да попита Дженифър.

— Казвате, че доктор Уит е бил грешник. Познавахте ли го лично?

Харди видя как мускулите на лявата ръка на Сесил изпъкват. Стисна коляното на жена си с някакво ледено външно спокойствие, но тя не реагира.

— Доктор Уит правеше аборти. Той уби дъщеря ни.

Нататък всичко се разви, както Харди очакваше. Пени се разрида — безшумно, неподвижно. За тези хора случилото се представляваше типична илюстрация за това как злото влече след себе си ново зло — сластолюбието на дъщеря им, нейният грях, после отказа й да изпълни волята Божия и да износи плода в утробата си, най-накрая безразсъдството да се предаде в ръцете на убийците, извършващи аборти, които — Пени и Сесил не се съмнявали — в края на краищата убили и нея.

Харди затвори папката.

— Получил си е заслуженото — не се сдържа Пени. Ръката не Сесил отново се сви. — Естествено, прочетохме във вестниците какво е станало. Бог се грижи да има справедливост.

— Мисля, че някой друг се е погрижил за доктор Уит — възрази Харди.

— Той не беше от Бога. Беше самият дявол. Последният мъчител на дъщеря ни. Никога не сме виждали колата му. Не знаем каква е била. — Пени се разплака. — Не знаехме нищо за него. Сега се връща от гроба, за да ни накаже още повече.

Харди се изправи. Искаше да се махне от това място.

— Не, госпожо, не е така. Няма да ви наказва повече. Ще приключим разследването и ще забравим. Вярвам ви.

Постепенно огънят изгасна. Пени се отпусна изтощена и успя да промърмори едва чуто „благодаря“.

Сесил го изпрати до пътната врата и излезе на стъпалата отпред. Сутринта беше ясна, подухваше лек ветрец. Небостъргачът „Сутро“ проблясваше на слънцето на около километър от тях. Сесил се вгледа в него продължително.

— Хората получават каквото заслужават. Понякога.

— Надявам се да е така — отвърна Харди.

— Говоря за него… за доктор Уит. — Харди чакаше. — Знаете ли, след като уби Мелиса, преди и самият той да бъде убит, знаех че живее там горе в хубавата си къща, че печели големи пари благодарение на греховете си…

Харди се зачуди, дали Сесил знае, че Лари Уит е работел в клиниката на доброволни начала. Реши, че и да не знае, сега не е моментът да му го каже.

— Такъв е този свят… Грешниците се радват на просперитет. Но от време на време виждаме истината. Виждаме как справедливостта тържествува. На този свят.

— Да. — Харди кимна и стисна ръката му.

Едва когато стигна в центъра и паркира колата, си даде сметка какво му е казал Сесил. Пени може и да е била убедена, че не знае — че и двамата не знаят — нищо за доктор Лари Уит, но Сесил очевидно знаеше, че е живеел в хубава къща край небостъргача „Сутро“. И го е знаел преди да го прочете във вестниците.

 

 

Харди отиде при Дженифър и научи, че колата на Лари наистина е била разбивана, но той не е съобщил в полицията, защото, според него, тя нямало да направи нищо. Закарал я в сервиза да я поправят, купил си ново радио и толкова, така постъпвали всички. Застраховката покрила разходите.

Лари нямал братя и сестри, а родителите му били починали отдавна. Семейството му не поддържало връзки с никого, живеели съвършено сами. Затова и толкова се стремял да я опази — не я пускал никъде сама, искал да знае къде е и какво прави през цялото време. За да е сигурен, че всичко е наред, че семейството му е в безопасност.

И двамата с Лари били съгласни, че Фил и Нанси не бива да стават попечители на Мат, така че Лари помолил една своя братовчедка, някоя си Лори, която живеела в Ориндж Каунти, да поеме отговорността, ако някога се стигнело дотам. Но така или иначе, семейството на Дженифър — като най-близки роднини — щяло да наследи всичко, ако и тя била убита заедно с Лари и Мат.

След това, макар и да би бил много доволен, ако се окажеше, че Фил и Том имат пръст в двойното убийство или дори семейство Роумън, Харди си даде сметка, че това е малко вероятно.

След разговорите с лекарите на Дженифър, някакъв вътрешен глас му нашепваше, че тя наистина е извършила престъплението, в което я обвиняват. Струваше му се, както и на Фримън, че е убила и двамата си съпрузи, само за да престанат да я пребиват от бой. И че Мат е станал жертва на някаква трагична грешка.

* * *

Франи опря длан на плексигласовата преграда. Дженифър направи същото. Вгледаха се една в друга. Франи не беше възнамерявала да ходи при Дженифър точно сега. Остави децата на Ерин и тръгна да пазарува.

Може би заради срещата с баща й и брат й, може би искаше да се увери, че не са чак толкова страшни. Може би я гризеше съвестта, че е започнала нещо, което няма сили да доведе докрай. Не беше сигурна — освен във факта, че сега е тук.

Дженифър наруши мълчанието първа:

— Не изглеждаш добре. Да не си болна?

В началото бавно, после изненадана от собствения си водопад от думи, Франи й разказа за конфликта с Моузес, за неприятностите на Дизмъс, които сякаш започваха да живеят свой собствен живот, чувството й за вина, че пак е оставила децата при Ерин Кокрън, бабата на Ребека. Едва накрая разказа за заплахите на Фил и Том Дистефано предната вечер.

— Брат ми и баща ми са идвали при вас? Защо, по дяволите, са го направили?

— Струва ми се, че искаха да си разчистят сметките с Дизмъс. Или поне да го заплашат. Бяха много пияни. Уплаших се до смърт.

Дженифър вдигна очи към двете долепени до плексигласа ръце.

— Идиоти! Това няма да свърши никога. — Въздъхна и попита: — Защо го заплашваха?

— Бил тормозил майка ти. Дизмъс ми каза, че се е срещал с нея.

— Знам. След като баща ми я е пребил от бой за пореден път. Каза ми и това.

Тишина.

Франи изпитваше страх. Изпитваше го цяла сутрин, стряскаше се при най-малкия шум, при звъненето на телефона, представяше си как някой влиза в къщата, разбива вратата, чупи прозорците… Ядосана или смутена, а може би и двете, не бе имала желание да говори за това с Дизмъс преди да излезе.

— Току-що говорих с него… с мъжа ти. Искаше да му кажа някои неща за родителите си, но не спомена и дума за снощи.

— Идвал е тук?

Дженифър поклати глава.

— Обади се по телефона. За да стигне дотук трябва да мине през един куп формалности, а имаше само два въпроса. Не, ти и Дизмъс сте… отделно. Мъжете винаги са отделно. Така е. Казвам му това, което иска да знае. Задава ми въпроси, аз отговарям.

— Ами баща ти? Какво, според теб, ще направи?

— Не знам. Срещу друг мъж? Не знам. Нито пък брат ми.

— Възможно ли е да посегнат на децата? Ако ги докоснат с пръст… — Франи млъкна, неспособна да довърши.

— Ще ги убиеш?

Да, беше способна да убие човек, за да защити децата си.

— Това ли се случи? Лари посегна на Мат?

За миг й се стори, че Дженифър ще кимне и ще каже „да“, но тя изведнъж се отдръпна. Нещо в позата, в очите й едва доловимо се промени. Отдръпна ръката си.

— На твое място не бих се безпокоила. Баща ми няма да направи нищо. Освен това мъжете удрят само когато са сигурни, че няма да отвърнеш. — Дженифър кръстоса крака и се наклони напред. — Готова съм да убия човек за една цигара… Първият ми мъж един път реши, че зъболекарят ми е хвърлил око. Отишъл при него и го цапардосал веднъж, два пъти… или поне така ми каза. После се върна и наби мен. — Тя се усмихна тъжно, почти отчаяно. — Както винаги.

— А какво направи ти? — Франи се вгледа в нея напрегнато, без да сваля ръка от преградата. — Как си могла да търпиш това?

Дженифър въздъхна отново, скръсти ръце на гърдите си, вторачи се в пространството между тях.

— Кажи ми — подкани я Франи.

Дженифър протегна ръка към плексигласа. Лицето й помръкна, като че ли я връхлетя някакъв спомен. Впери поглед във Франи и прошепна:

— Не ти трябва да знаеш.

 

 

Харди го беше споменал повече или по-малко мимоходом — като повод за раздразнение преди всичко, — но на Ейб Глицки никак не му хареса факта, че Фил и Том Дистефано са си позволили да си показват рогата пред най-добрия му приятел. Не го безпокоеше самата закана — в края на краищата не беше извършено никакво престъпление. Фактът, че във Сан Франциско се разследваха само най-сериозните нарушения на закона, според него не означаваше, че нецивилизованото поведение е нещо, което трябва да се търпи. Все още не беше забравил, от дните, когато патрулираше по улиците, колко силно може да въздейства едно ченге върху индивидите, които имат нужда от урок по добро държание и самоконтрол.

Фил Дистефано беше водопроводчик в една неголяма фирма. Диспечерът каза на Глицки, че е отишъл да обядва и трябва да се върне след петнайсет минути, така че той реши да изчака.

Върна се по-скоро. Глицки стана и почувства, че белегът на устните му побелява под враждебните погледи на тримата работници. Само наполовина бял, понякога се улавяше, че мрази белите повече, отколкото всички, освен най-противните негри. Мислеше, че това е може би недостатък във възпитанието му. Някой ден трябваше да се заеме с това. Наистина.

Диспечерът каза нещо и най-едрият от тримата се обърна. Заговори учтиво, тихо:

— Аз съм Фил Дистефано. Някакъв проблем ли има?

Глицки вече беше показал значката си на диспечера и не се съмняваше, че Фил е разбрал с кого си има работа. Другите двама застанаха до него, но си личеше, че търсят повод да се върнат в работилницата или там, където чакаха да ги повикат, за да поправят тръби или отпушват канали. Показа значката си още веднъж.

— Ако може да ми отделите минутка, господин Дистефано.

Кимна към улицата, отиде до вратата, отвори я и излезе. Застана така, че слънцето да е зад гърба му и чак тогава се обърна. Фил го последва. Присви очи, започваше да се поти.

Глицки зачака да се изпоти по-хубаво.

Фил Дистефано издържа около десет секунди, които му се сториха ужасно дълги.

— Какъв е проблемът? Имам поръчки, чака ме работа, така че…

— Дизмъс Харди. — Каза го съвсем тихо, така че онзи да слуша внимателно.

— Кой?

Глицки обясни:

— Адвокатът на дъщеря ви. Онзи, когото сте посетили снощи.

Фил вдигна ръка.

— Един момент. Харди е идвал в моята къща! Не знам какво е наприказвал, но тъкмо той…

Фил продължи още известно време. Челото му заблестя от пот. Когато се изтощи, Глицки го попита дали е свършил.

— Не знам дали съм свършил. — Изглежда външното спокойствие на полицая му вдъхваше увереност — стоеше със скръстени ръце, не го прекъсваше. — Мисля си, дали да не подам оплакване? Ако смята да продължава да ме безпокои по този начин…

— Аз безпокоя ли ви?

— Не, не. Не, не. Не исках да кажа това. Не искам да идва у нас и да тревожи жена ми повече.

Достатъчно. Глицки смяташе, че другият му сериозен недостатък е това, че като малък не е изгорил достатъчно мравки с увеличително стъкло и все още му се иска да го прави. Кимна, сякаш премисляше чутото.

— Харди не е безпокоил жена ви.

— Как да не е? Идвал е и…

— И ако чуя, че сте го заплашвали пак, животът в този град ще ви се стори черен. Ще плащате глоби за превишена скорост и ще вдигат колата ви от улицата непрекъснато. Помислете за това.

Фил се изпълни с благочестиво възмущение.

— Заплашвате ли ме?

— Напълно възможно е да загубите и работата си. Шефовете не обичат хората им да се забъркват с полицията. Отразява се зле на бизнеса.

— Не съм длъжен да слушам всичко това. Как казахте, че е името ви? Няма да позволя това безобразие.

Белегът на Глицки заблестя още повече.

— Ще го позволите и още как. — Сниши глас и добави: — Казвам се Ейбрахам Глицки, сержант-инспектор. Искате ли да ви кажа как се пише? Ще ви дам и номера на значката си, ако искате.

Фил продължаваше да стои и потта се стичаше по лицето му. Глицки направи крачка към него.

— Харди е мой приятел. Препоръчвам ви да стане и ваш… Ако му се случи нещо лошо, ще се почувствам изкушен да мисля, че вие имате пръст в тази работа и това няма да ви се отрази никак добре.

Обърна се и остави Фил да се поти. Качи се в колата, чу ругатнята, но не й обърна внимание. Очакваше я. Беше казал каквото искаше. Беше го предупредил. Затова беше дошъл чак дотук.