Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (50)

48

Явно мнозина в съдебната зала бяха чели сутрешните вестници или бяха гледали новините по телевизията. Когато Харди призова Нанси Дистефано, реакцията бе осезаема.

Седеше на първия ред, до доктор Лайтнър, точно зад Харди и Дженифър. Изправи се с усилие — очевидно изпитваше силна болка. Носът й все още беше с превръзката, синините се виждаха отдалеч.

Докато се придвижваше към свидетелската банка, проблеснаха няколко фотосветкавици. Вилърс нямаше намерение да го допусне — досега не беше забранила да се снима в залата, но при условие, че няма да се вижда. Търпението й се изчерпи и тя удари с чукчето.

— Достатъчно. Всички да седнат. От този момент нататък забранявам в залата да се внасят фотоапарати. Който има такъв, да напусне. Пристав, погрижете се за това.

В последвалата суматоха, докато фоторепортерите излизаха или предаваха апаратите си на своите сътрудници, за да ги изнесат, Нанси Дистефано застана за миг пред масата на защитата и стисна ръцете на Дженифър, без да каже дума. После зае свидетелската банка и положи клетва.

Харди застана на около пет метра от нея и започна:

— Госпожа Дистефано, каква е връзката ви с обвиняемата?

— Аз съм нейна майка.

Явно в залата имаше и хора, които не бяха чели пресата, защото се разнесе приглушен шепот. Вилърс не реагира, така че се наложи Харди да изчака, докато всичко утихне.

— Госпожа Дистефано, имате ли нещо против да ви наричам Нанси?

— Не.

Харди смяташе, че е най-добре да говори направо.

— Нанси, ще разкажете ли на съдебните заседатели за нараняванията си?

Пауъл скочи.

— Възразявам, ваша светлост. Не е по същество.

За всеобща изненада, преди да вземе решение, този път Вилърс поиска контрааргумент.

— Господин Харди?

— Ваша светлост, Дженифър Уит е израсла в дома на майка си. Характерът й се е оформил там. Съдебните заседатели би трябвало да добият представа за условията, при които това е станало.

Вилърс му позволи да продължи. Харди й благодари. Струваше му се, че между него и съдията се е установило някакво съгласие. Може би се дължеше на по-леките критерии в тази фаза на делото, но нещо се бе променило.

Приближи се до Нанси и продължи:

— Наскоро бяхте в болница, нали?

— Да.

— Ще ни кажете ли защо?

Нанси изреди счупените ребра, счупения нос, увредените бъбреци, синините по гръдния кош, бедрата.

— Как получихте тези наранявания?

— Съпругът ми ми нанесе побой.

Залата слушаше мълчаливо.

— Съпругът ви, Фил Дистефано, бащата на обвиняемата, нали?

— Да.

— За първи път ли ви нанася побой?

Когато чу това, Нанси сякаш се отдръпна — както правеше Дженифър. Или може би Дженифър правеше като нея? Тя поклати глава и се наложи Вилърс да й напомни, че трябва да отговаря с думи.

— Не — каза Нанси. — Не беше за първи път.

За да й даде време, Харди се приближи до съдебните заседатели и погледна към Дженифър. Мръщеше се. Очевидно въпросите не й харесваха. Харди се приближи до свидетелката.

— Често ли ви биеше съпругът ви?

Нанси пак поклати глава, спомни си и каза гласно:

— Да.

— Преди колко години дъщеря ви, обвиняемата по това дело, напусна дома ви?

— Около десет.

— Съпругът ви, нейният баща, удрял ли ви е, преди тя да напусне?

— Да, непрекъснато. Фил се напиваше, ядосваше се за нещо и се нахвърляше върху мен.

— Дженифър ставала ли е свидетел на тези сцени?

— Да.

— Някога удрял ли е нея?

Нанси поклати глава.

— Не. Заплаши я няколко пъти, но не бих му позволила да направи такова нещо. Винаги заставах между тях. Той я обичаше. — На очите й се появиха сълзи. — Просто излизаше от кожата си.

— Излизаше от кожата си — повтори Харди. Направи няколко крачки към съдебните заседатели и продължи: — Според вас, Нанси, тези побоища оказали ли са някакво видимо влияние върху поведението на Дженифър?

Нанси се бореше със сълзите, които сега се стичаха по бузите й свободно, но, както и Дженифър, говореше съвсем ясно.

— Не сме разговаряли.

Това не беше отговор на въпроса му, но беше придвижване в добра посока.

— За какво не сте разговаряли, Нанси?

— Тези неща се случваха и отминаваха… После всичко пак ставаше както преди.

— Криехте ли, че са се случвали?

— Да, преструвахме се, че всичко е наред.

— А Дженифър?

— Дженифър стана мълчалива. После отиде да живее другаде.

— Бихте ли казали, че е станала затворена в себе си, мрачна, недоверчива?

Това бе твърде далеч от същността на делото, но в тази фаза беше позволено и Харди се надяваше по този начин да обясни на съдебните заседатели защо клиентката му изглежда толкова студена и безчувствена.

— Да. — Нанси погледна дъщеря си. — Беше мило малко момиченце. Детето ми…

Макар и да се владееше, чувствата на госпожа Дистефано я бяха обгърнали като одеяло. Сълзите не преставаха да текат. Вилърс се наклони напред.

— Госпожа Дистефано, желаете ли да прекъснем за малко?

* * *

Продължиха.

— Нанси, дъщеря ви разказвала ли ви е някога за чувствата си към Мат?

— Мат беше всичко за нея.

— Мат беше всичко за нея. — Харди обгърна с поглед съдебните заседатели и пак се обърна към свидетелката.

— Тя обичаше ли сина си?

— Безкрайно. О, Боже, да, разбира се.

— Някога виждали ли сте по момчето признаци или следи от малтретиране или побой, нанесен му от майка му? Държала ли се е лошо с него?

— Не е имало нищо такова. Полагаше твърде много усилия, за да го предпази от всякакви неприятности. Дори го глезеше повече, отколкото би трябвало, но аз разбирах каква е причината за това.

— И каква беше тя?

— Ами… нещата, които беше виждала. Между мен и баща й. Лари беше същият… и той не можеше да допусне на Мат да се случи нищо лошо.

Прозвуча добре. Лари и Дженифър от една и съща страна. Дженифър плачеше беззвучно зад масата на защитата.

— Нанси — попита изведнъж Харди, — възможно ли е Дженифър да е убила Мат, своя син, дори и вследствие на трагична грешка?

Тя поклати глава.

— Не. Дори да го е направила без да иска, както казвате, след това би се самоубила.

Пауъл се изправи бавно. Даваше си сметка за емоционалното състояние на свидетелката и не искаше да изглежда безсърдечен, но все пак реши да възрази срещу подобна догадка. Вилърс прие възражението.

Но Харди бе постигнал целта си. Зададе последния си предварително подготвен въпрос, за да получи очаквания отговор, напълно искрен, според него:

— Какви чувства изпитвате към дъщеря си сега, Нанси?

— Обичам я. Тя е единственото, което ми остана.

 

 

Пауъл знаеше, че работата му е наполовина свършена, особено след като Вилърс отказа да даде почивка преди кръстосания разпит. Свидетелката беше емоционално и физически измъчена жена, а неговата задача беше да я дискредитира, да обори показанията й. За да го направи ефективно, трябваше да пипа бавно и внимателно.

Усмихна се, за да я предразположи. Не се съмняваше, че го помни от предишната вечер, но нямаше избор — не би могъл да я атакува фронтално. Трябваше да бъде неин приятел, който се стреми да уточни някои дребни подробности. Раменете й бяха отпуснати, изглеждаше уморена, но все пак му се усмихна в отговор. Добро начало.

— Госпожо Дистефано, с покойния ви съпруг имате и син, нали?

Въпросът като че ли я извади от равновесие.

— Да. Том.

— Том ставал ли е жертва на бруталността на съпруга ви?

— Фил го е удрял няколко пъти, когато беше малък, но това си беше по-скоро пердах. Никога не го е наранявал.

— А какви са отношенията между двамата мъже сега? Близки ли са помежду си?

Харди стана.

— Ваша светлост, господин Пауъл знае много добре, че господин Дистефано е покойник.

Каза го спокойно. Не спомена каква е причината да е покойник. Пауъл се извини.

— Случвало ли се е Том да присъства на побоищата, които ви е нанасял съпругът ви?

— Да.

— Както и Дженифър, нали?

— Да. До известно време.

— Какво стана след това?

— Когато Том порасна, се опитваше да ме защити и Фил гледаше да го няма наоколо, преди да започне.

— Но с Дженифър нещата не стояха по този начин, нали?

— Извинете ме, какви неща?

— Покойният ви съпруг ви биеше в нейно присъствие, нали?

— Понякога.

— И тя не се е опитвала да го спре?

— Не би могла да го спре. Фил беше много силен. Дженифър се криеше, струва ми се.

— Значи Дженифър се е криела и е гледала как баща й ви бие, без да се опита да му попречи по някакъв начин. Синът ви Том се е опитвал да го спре. Какви са отношенията ви с Том сега?

— Том е добро момче.

— Обичате ли го?

— Разбира се. Той е мой син.

— Майките обичат синовете си, нали?

— Да.

Пауъл направи пауза.

— Но вие казахте, че Дженифър е единственото, което ви е останало.

Нанси се огледа безпомощно, спря очи на Харди. Той кимна. Всичко беше наред.

— Така му е думата. Тя е единствената ми дъщеря.

— Близки ли сте с нея?

— Да. Много.

— Много близки. Разбирам. Можете ли да кажете на съдебните заседатели колко пъти сте посетили дъщеря си у дома й през годината преди да бъде арестувана?

Харди се улови за челото. Капанът щеше да щракне всеки миг. Дженифър го улови за лакътя. Нанси за първи път се поколеба. Секундите летяха.

— Госпожо Дистефано — подкани я Вилърс, — моля отговорете на въпроса.

Пауъл чакаше. Не я караше да бърза. Въпросът очевидно беше прост, а отговорът се бавеше. Едва ли Нанси би могла да забрави такова нещо.

— Миналата година не съм — отговори тя накрая.

— Значи миналата година не сте ходили на гости на дъщеря си.

— Не съм.

— А тя идвала ли е у вас? Във вашата къща?

— Не.

— Нито веднъж?

— Нито веднъж.

Пауъл се обърна на триста и шейсет градуса. Лицето му изразяваше дълбока изненада.

— Ами какво ще кажете за по-миналата година?

— Не, не се виждахме често. — Каза го троснато. — Лари беше… не ни позволяваше.

— Лари не ви е позволявал — повтори Пауъл. Добър човек, изпълнен със съчувствие, мъчещ се да й предложи изход от ситуацията. — В такъв случай, след като сте били близки, сигурно често сте разговаряли по телефона?

Нанси сведе очи.

— Тя беше много заета.

— Дъщеря ви е била заета? Работеше ли?

— Аз работех. И сега работя.

— Освен през почивните дни, нали?

Харди стана.

— Ваша светлост, това е издевателство над свидетеля.

— Не е.

— Госпожо Дистефано — попита Пауъл отново, — кажете ни приблизително колко често разговаряхте с дъщеря си?

Нанси продължаваше да гледа надолу.

— Всяка седмица? Веднъж месечно?

— Винаги се обаждаше, за да ме поздрави за рождения ми ден. Аз за нейния.

Пауъл остави думите без коментар. Кимна и отиде до масата на обвинението.

— Бих искал да изясня още нещо… казахте ни, че Мат е бил всичко за Дженифър, че тя дори го е глезила. Бих искал да бъдете малко по-конкретна.

Нанси погледна умолително Харди.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че след като не сте се виждали често с Дженифър и Мат, което току-що заявихте, не ми е ясно откъде знаете какви са били отношенията помежду им.

— Когато беше малък, бебе…

— Тогава ли беше всичко за Дженифър?

— Да.

— А сега?

— Да.

Пауъл все още се опитваше да изглежда мил и благороден. Приближи се до Нанси и каза тихо:

— Госпожо Дистефано, просто не мога да разбера. Помогнете ми.

Нанси остана мълчалива в продължение на петнайсет секунди, които й се сториха като час. Най-накрая Харди стана и попита дали е бил зададен въпрос. Пауъл изчака още малко, отбеляза, че май не е и освободи свидетелката.