Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (48)

46

Обвинението приключи в сряда следобед. През предишните четири дни Пауъл бе призовал солидни свидетели, които говориха удивително спокойно, като се вземе предвид, че показанията им трябваше да послужат за основание Дженифър да бъде осъдена на смърт.

Един от тях беше психиатърът, повикан от обвинението в качеството му на експерт. Той заяви — след три разговора с обвиняемата, — че през цялото време тя е останала неконтактна, че е непоправимо асоциална, безотговорна, агресивна и опасна.

Подобна психиатрична експертиза не би била допусната до съдебната зала, ако преди това Харди също не беше призовал експерт психиатър. Но на Дженифър й бе хрумнало да услужи на Пауъл, като се бе „нахвърлила“ върху неговия човек. При това положение показанията му просто нямаше как да не бъдат изслушани. При последния разговор тя бе угасила цигарата си в ръката му. („Едва го докоснах. Попита ме дали случайно не съм убила Мат, за да не кажел, че съм блудствала с него! Дали това не било възможност, която съм се опитвала да скрия! Дали ме било страх да го призная пред себе си!“)

После дойде Риа Томпсън, жената от затвора, която бе помогнала на Дженифър да избяга през пролетта. Харди подозираше, че Риа се е съгласила да каже каквото искат от нея, за да облекчи собственото си положение, но така или иначе, когато заяви, че Дженифър е заплашила да убие всеки, който се опита да й попречи да избяга, прозвуча убедително.

— Това беше шега, всеки ще го разбере — обясни Дженифър.

Ако у дома с двамата си съпрузи се е държала така, както се държи с мен, помисли си Харди, тогава… Не че бе в състояние да ги оправдае или да приеме тяхното поведение, но му се струваше, че Дженифър иска на всяка цена да се самоунищожи. Сякаш имаше нужда да губи, да постави себе си в такова положение, че да може да каже: „Видя ли, казах ти, че не ме бива за нищо“. И изглежда най-много я биваше да доказва тъкмо това.

* * *

Харди реши, че е крайно време за сериозен разговор върху реалността.

Намираха се в стаята, в която обикновено оставаха по време на почивките. След тази се канеше да призове Али Сингх.

— Дженифър, не си ли даваш сметка, че онези хора в залата се опитват да разберат коя си ти в действителност? За това става дума. И ти решаваш, че можеш да наречеш Пауъл „задник“ пред всички, че наетият от обвинението психиатър може да ти послужи за пепелник, че можеш да заплашваш всекиго с убийство, щом ти хрумне. Не разбираш ли, че по този начин убиваш себе си?

— А какво трябва да правя? Да се преструвам ли?

Понякога му се струваше, че тя прави тъкмо това. Не и сега.

— Да! Бих искал да се преструваш. Бих искал всички да видят една друга Дженифър, да доловят някаква деликатност зад грубата фасада. Или… по-скоро да престанеш да се преструваш на безчувствена, защото не си такава.

— Защо? Защо трябва да им показвам чувствата си?

Харди се наведе към нея.

— Моля те! Дженифър, остават ни броени дни. Не можеш ли да се опиташ да… Дявол да го вземе! — изруга той и се обърна настрани.

— Ядосан си ми.

Харди отиде до прозореца и се вгледа в отсрещните сгради, в сивото небе над хоризонта.

— Ядосан си ми.

— Да, така е. Ядосан съм.

Долови движението й. Тя застана зад гърба му, лявата й ръка го обхвана през корема, започна да се спуска надолу…

Той се обърна рязко.

— Какво, по дяволите, правиш?

Дженифър го гледаше в очите.

— Не ми се сърди — каза тя шепнешком. — Имам само теб.

Харди се опита да се отдръпне от нея, но нямаше накъде. Тя направи крачка напред, притисна се в него. Това нямаше да се случи. За миг му се стори, че стаята изчезва, че няма светлина. Когато дойде на себе си, си даде сметка колко силно е притиснал раменете й. Сега Дженифър отново приличаше на ударено животно. Пусна я.

— Никога не прави това. — Каза го колкото на себе си, толкова и на нея.

Тя се отдръпна.

Харди се обърна към прозореца — трябваше да погледне навън, към мъглата, сградите, небето. Пое дъх, за да се успокои.

— Просто… — прошепна Дженифър някъде отзад. — О, по дяволите, забрави го. Съжалявам.

Харди се обърна и тръгна към вратата. Щеше да я остави сама. Приставите щяха да я наблюдават, докато започнеше заседанието. Искаше да се махне от това място.

 

 

Вилърс отново ги повика в кабинета си. Пауъл остави Харди да разпитва Али Сингх в продължение на десет минути и настоя за този разговор. Вилърс се съгласи неохотно.

— Ваша светлост — Пауъл бе застанал до Харди пред бюрото, — обвинението изслуша търпеливо забележителните показания на господин Сингх, но съм длъжен да отбележа, че не виждам никаква връзка между тях и делото. Господин Харди твърди, че ще успее да покаже такава връзка, но аз се съмнявам в това.

Вилърс се замисли и след малко кимна.

— Господин Харди, склонна съм да се съглася. Ще ни обясните ли с каква цел правите всичко това?

Харди разказа за около минута съкратената версия — че и в двата случая жертвите са убити със собственото им оръжие, че става дума за много пари, че в Лос Анджелес подозират наемен убиец за смъртта на Симпсън Крейн и жена му. Когато свърши, Вилърс все още имаше озадачен вид.

— Да не би да искате да кажете, че въпросният Симпсън Крейн е бил убит с пистолета на Дженифър Уит?

Харди отговори, че Лари Уит е бил убит със собствения си пистолет и Крейн — с неговия.

Вилърс се обърна към Пауъл:

— Може би има нещо, което не схващам?

Пауъл се намеси веднага:

— Дори и да има…

Вилърс махна с ръка, за да замълчи.

— Господин Харди, съществува ли доказателствена връзка между двата случая?

— Това е правдоподобна алтернативна версия за тези убийства и ми се струва, че съдебните заседатели трябва поне да я чуят.

— Предполагам, че вие не сте чули мен. Попитах ви дали съществува доказателствена връзка.

— Да, разбира се.

След секунда Вилърс го попита дали би бил така добър да им обясни каква е тя.

— Лари Уит е работел в медицинския център „Йерба Буена“. Научил е за готвеното мошеничество с акциите и е заплашил да разкрие машинацията. Убит е, за да замълчи.

— От кого?

— От същия, който е убил и Симпсън Крейн.

Вилърс забарабани по бюрото.

— Откъде знаете това?

— Мисля, че мога да изложа убедителни аргументи.

Пауъл използва паузата, за да се намеси:

— Ваша светлост, това е нелепо. Сега нито му е времето, нито мястото да въвеждаме нови версии. Съдът вече призна Дженифър Уит за виновна. Ако защитата разполага с някакви доказателства, Фримън трябваше да ги представи през първата фаза.

— Открих всичко това едва в края на миналата седмица.

Пауъл разпери ръце.

— Това е или твърде лошо, или твърде удобно, нали?

Вилърс вдигна пръст.

— Господа, моля ви. Става дума за живота на една жена и ако искаме да има справедливост, не трябва да пропускаме нищо. Господин Харди, готова съм да ви изслушам по всяко време. Говорихме за Симпсън Крейн. Бил е убит…

— Случаят е разследвал инспектор Флойд Рестофър от полицията в Лос Анджелес. Мога да го призова като свидетел.

— Има ли заподозрян?

— Не, но са сигурни, че е дело на професионален убиец.

Вилърс замълча. Изглежда чутото не й допадна особено.

— Добре. Какво е открил Рестофър за медицинския център?

— Фирмата на Крейн е представяла интересите на центъра.

— Самият Крейн?

Харди се поколеба, но не можеше да промени нищо.

— Не лично. Един от съдружниците.

— Един момент — избухна Пауъл, — ваша светлост, да не би господин Харди да иска да каже, че този Крейн не е имал нищо общо с медицинския център?

— Надявам се да не е така — отвърна Вилърс. — Нали доказателствата ви не са това, господин Харди?

Не отиваше на добре.

— Не, засега никой не е обвинен, ако за това питате, но…

Лицето на Вилърс потъмня, тонът й стана рязък:

— Тъкмо за това питам. Инспектор Рестофър направил ли е разкрития, които засягат това дело или не?

— Случаят все още не е приключен.

— След десет месеца не е приключен? И какво прави Рестофър по това неприключено десетмесечно дело?

— В момента нищо, ваша светлост. Отстраниха го от него.

Харди си даваше сметка, че твърдението му звучи фантасмагорично. Може би — не, със сигурност — вредеше на професионалната си репутация с опитите си да го прокара, но какво друго му оставаше? Ако не успееше да измъкне нещо от шапката си, Дженифър щеше да бъде осъдена на смърт. Криеше ли се заек някъде там? Нямаше никаква представа, но в отчаянието си бе готов да настоява, дори да спори. Тоест, ако съдията позволи.

Бяха му нужни най-малко още десет минути, за да може поне да опита да обясни последното, което бе научил от Рестофър — че са го посъветвали да се откаже от делото, след като е разпитал Бакмън, богатата жена от Сан Марино, свързана едновременно с медицинския център и Франк Келсо. Надяваше се от това да излезе нещо… имаше нужда от десет минути насаме с Вилърс… за да я накара да го изслуша.

— Ваша светлост, бих искал да поговорим насаме.

Вилърс го изгледа.

— Не. В дело като това не може да има нищо неофициално. Никой няма право да се пазари, още по-малко на четири очи.

Раздразнението й беше осезаемо.

— Ваша светлост — намеси се Пауъл, учтиво, но твърдо. Вилърс се обърна към него. — Бих искал да предложа на вниманието ви една друга възможност, както прави господин Харди… Ето я: ако вашето решение по първия пункт на обвинението, ваша светлост, беше друго, искам да попитам адвоката на защитата, дали според него щеше да е нормално да пледира, че същият наемен убиец е ликвидирал и първия й съпруг Нед Холис преди десет години? И това ли щеше да е правдоподобна версия? — Пауъл се обърна към него и го изгледа ядосано. — Какъв абсурд! Дори е обидно!

Вече бяха налице всички признаци, че Вилърс няма намерение да слуша повече, но последната реплика на Пауъл улучи право в целта. Съдията кимна и се наклони напред.

— Съгласна съм. Господин Харди, изслушах ви с цялото си внимание. Позволих да се върнете към миналото, защото, както знаем, от това зависи животът на един човек. Сега категорично мога да заявя, че не виждам причина да допусна всичко това до залата.

— Ваша светлост, просто не може да няма връзка! — А вярваше ли наистина, че е така? Или говореше отчаянието? — Дайте ми няколко дни отсрочка, ще отида до Лос Анджелес и ще…

— Ваша светлост, моля ви…

Вилърс вдигна ръка предупредително. Нямаше нужда от напомнянето на Пауъл.

— Това няма да стане. Вече отнехме повече от два месеца от живота на съдебните заседатели. — Тя седна навъсено и продължи тихо, още по-властно: — Господин Харди, мъчех се да разбера що за човек сте. Разбрах, че сте били добър професионалист, когато сте били в прокуратурата. Приличате ми на честен и трудолюбив човек. Само че на няколко пъти, докато трае това дело, се убеждавам, че не желаете да се съобразявате с правилата, установени в този щат, а и във всички други, доколкото ми е известно. През последните две седмици ми се наложи да чуя най-напред, че изпитвам лична неприязън към вас и че това се отразява на решенията ми, после се появи призракът на семейния тормоз, който изоставихте, без да представите никакви доказателства, а днес, когато за първи път имате възможност да помогнете на клиентката си, да призовете някой свидетел, който да я защити в човешки план, да изтъкне миналото й или нещо такова…

— Ваша светлост…

Вилърс удари с длан по плота на бюрото, но гласът й остана спокоен.

— Господин Пауъл е прав. Вината по повдигнатите обвинения вече е установена. Играхме стриктно по правилата. Вашата страна загуби. Така е. Случва се. Но ако сме честни, ще приемем загубата с достойнство.

Харди изчака секунда, колкото да се увери, че няма да я прекъсне.

— Може да е било по правилата, ваша светлост, но съдебните заседатели сгрешиха… Дженифър не е убила мъжа си и сина си…

— Докажете го, когато приключим. Гарантирам ви, че ако посочите друг убиец, госпожа Уит ще бъде освободена незабавно. Междувременно обаче работата ви е да пледирате за намаляване на исканото от прокуратурата наказание. Искам да знам, дали сте подготвен за това или не.

Харди въздъхна.

— Основната ми цел е да покажа, че е възможно и някой друг да е извършил убийствата.

— При фактите, с които разполагате, мога уверено да твърдя, че това е лоша стратегия. — Вилърс пооправи тогата си и погледна часовника на стената. — Добре, господа, вече е четири и петнайсет. Ще се върнем в залата и ще приключим за днес. — Тя вдигна пръст и добави: — Господин Харди, утре очаквам от вас да доведете свидетели, които имат какво да ни кажат. Важни са единствено доказателствата. Нищо друго не е от значение.

Тя стана и се упъти към залата, на около пет крачки пред мъжете. Пауъл изчака малко, докато Харди се изравни с него и му прошепна:

— Желая ти успех.

Беше щастливо усмихнат.

* * *

Харди излезе от съдебната зала с наведена глава и увиснали рамене. Не виждаше нищо. Цялата постройка се бе срутила. Не само бе провалил клиентката си, беше ликвидирал и репутацията си, като не бе оценил правилно най-прецизния съдия, пред който би могъл да се яви. Играта определено беше честна.

С периферното си зрение зърна Пауъл пред телевизионните камери. Щеше да се възползва от възможността да покаже на телевизионните зрители колко добре изглежда, но нямаше да наруши нареждането на Вилърс да мълчи. В никакъв случай. Вместо това развиваше теории за огромната престъпност напоследък, за начините, по които той би се справил с нея и така нататък, и така нататък…

На Харди му беше дошло до гуша от Пауъл и изведнъж силно му се прииска да се прибере на спокойствие в кабинета си, но ненадейно на пътя му се изпречи Уолтър Теръл. Любителят на теориите. Не би могъл да го упрекне — самият той бе попаднал в същия капан. Ако е възможно нещо да се е случило, това не означава, че наистина се е случило. Или, най-малкото, че може да се докаже, че се е случило. Работата му беше тъкмо да доказва, а не да тъне в догадки. Беше допуснал да му се изплъзне очевидното.

— Изпратиха ме да те повикам — каза той тайнствено. — Един човек горе иска да те види.

Харди спря. Нямаше ли най-после да престанат? Дженифър? Какво ли й бе хрумнало сега? После се зачуди откъде накъде Теръл идва да го повика.

— На седми ли? — попита.

— На четвърти. — Отдел „Убийства“. — Разпитваме майката на госпожа Уит. Мъжът й умря преди два часа. Иска адвокат и Ейб Глицки й обеща да те открием.

 

 

Нанси беше отишла в полицията, без да я викат. Лейтенант Франк Батист от отдел „Убийства“, Глицки и Шон Маниън бяха на линия. Не смятаха да връчат на госпожа Дистефано официално обвинение за смъртта на съпруга й, макар че нямаше спор кой я е причинил. Имаха нужда само от писмените й показания, за да уредят формалностите.

Нанси седеше на тапициран с изкуствена кожа стол в една от стаите за разпит. Както бе облечена, с превръзката на носа и синините по лицето, би могла да мине за трийсет и петгодишна, точно както дъщеря й би могла да мине за двайсетгодишна.

Харди кимна сдържано на насъбралите се хора, заяви, че трябва да поговори с нея насаме пет минути, влезе и затвори вратата.

Нанси го посрещна с усмивка. Дишаше учестено, стори му се пребледняла.

— Добре ли сте? Трябваше ли да излезете от болницата?

Тя кимна.

— Изписаха ме тази сутрин. Чувствам се малко слаба, това е всичко. Може би тук ще се съвзема. Така или иначе, надявам се да видя Дженифър.

— Вероятно ще успеем да го уредим по-късно. Какво точно искат от вас полицаите?

— Не знам. Инспекторът… когото видях в болницата, Маниън, ако не се лъжа… първо ми каза, че нямало да ме обвинят официално, но после, когато Фил… — Тя въздъхна и продължи: — Когато Фил умря, по-младият дойде при мен и ме попита дали ще им сътруднича.

— Дали ще сътрудничите? Това ли ви попита?

Имаше нещо нередно. Независимо дали ще я обвиняват или не, нямаше никакъв смисъл да я държат тук толкова дълго в това състояние. Чудеше се и защо е цялото това събрание отвън — Батист, Глицки, Маниън, Теръл… Всички те чакаха, за да вземат показанията на Нанси Дистефано? При положение, че не искаха да я обвинят?

— Разговаряхте ли вече с тях? — попита Харди.

Но преди Нанси да успее да отговори, пред вратата се чу отчетлив шум. Станаха и Харди отвори. Бе дошъл самият Кристофър Лок, следван от Дийн Пауъл и половината телевизионни камери на Америка.

Нещата започваха да се проясняват.

Харди не удостои Лок даже и с поглед — отношенията помежду им бяха изяснени още преди година. Излезе във фоайето, заобиколи Лок и застана пред Пауъл.

— Дийн, знаеш ли, че това е възмутително? Да не казвам, че е обидно.

Теръл се отдели от глутницата и обясни на Пауъл:

— Нанси Дистефано поиска адвокат.

Откъде накъде Теръл трябваше да му обяснява?!

— Нямам представа за какво говориш — отговори Пауъл на Харди.

— Ще ти обясня за какво говоря. — Пространството продължаваше да се изпълва с помъкнали снимачна техника човешки същества. — Говоря за този цирк с медиите. Говоря за трагедията на тази жена — посочи я с палец, както беше застанала пред вратата, — за която искаш съдебните заседатели на дъщеря й да прочетат утре, докато си пият кафето и която искаш да използваш, за да се покажеш по телевизията поне още веднъж преди изборите.

— Това е нелепо!

— Не мисля. Мисля, че нарочно си изпратил Теръл да слухти край болницата и ако умре бащата на Дженифър, да покажеш майка й, убийцата по телевизията на целия свят. Каквато майката, такава и дъщерята, нали?

Франк Батист беше свястно ченге и макар в стаята да имаше по-големи от него в йерархията, си даваше сметка, че той отговаря за това помещение. Пристъпи към журналистите и извика:

— Моля да напуснете. Зад онази врата. — Разпери ръце и започна да ги изтласква. — Ето там, отзад, Благодаря ви. — Когато всички напуснаха, той затвори вратата и се усмихна. — Сигурен съм, че ще изчакат.

Лок реши да се намеси.

— Решението дали да се връчи обвинение или не взема прокуратурата, а не полицията.

Маниън, независимо от присъствието на главния прокурор, не смяташе да се предава, след като поставяха под въпрос професионализма му.

— Вижте какво, описал съм всичко с най-големи подробности. Ако смятате, че не е било самоотбрана, можете да ми вземете значката.

— Не съм казал, че не е. — Лок, както винаги, изчакваше, за да види накъде ще задуха вятърът. — Казах само, че решавам аз.

Харди не можеше да оспори това, но не то бе главното.

— Защо тогава Дийн е тук, Крис? Искаш ли да ми обясниш?

Лок се зачерви, но се съвзе бързо.

— Дийн Пауъл е мой помощник и има пълното право да е тук.

Батист отново взе думата:

— Няма спор, господин Лок. Значи сте решили да арестуваме тази жена, така ли? Да я качим ли горе, за да уредим формалностите?

Харди не познаваше Батист много добре, но реши, че е достоен за възхищение. В тона му нямаше никаква ирония или подигравка. Беше изключително коректен. Чисто и просто попита главния прокурор дали да предприеме следващата административна стъпка или не.

Освен това предизвикваше Лок да свали картите.

Лок остана на място, без да каже дума. Дори и без журналистите, фоайето бе пълно с хора и прекалено затоплено — Лок, Батист, Пауъл, Теръл, Маниън, Глицки, Нанси, Харди, трима други служители от отдела, попаднали случайно. Главният прокурор погледна за първи път Нанси Дистефано, която уморено се бе облегнала на стената със скръстени на гърдите ръце.

— Не съм прочел полицейския доклад — каза той накрая. — Когато го прочета, ще реша какво да правя.

Пауъл тръгна след него, като се провикваше „Без коментар“, докато не се измъкнаха от тълпата журналисти отпред.

Настъпи тишина. След малко Батист се обърна към Теръл:

— В прокуратурата наемат свои собствени следователи, Уолт. Защо не кандидатстваш направо? Ще дам ход на документите ти веднага. — И влезе в кабинета си.

Харди отиде при Нанси, която изглеждаше така, сякаш всеки миг може да припадне. Заведе я до стола, помогна й да се отпусне върху него. Беше изтощена. Дойде и Глицки.

— Каза, че иска да се обади на Фримън или теб. Обясних й, че ти сигурно си по-близо.

Харди сложи ръка на рамото му и леко го стисна за благодарност.

— Искаш ли да те закарам у дома, Нанси?

Нанси очевидно изпитваше болка, но вдигна очи и поклати глава.

— Бих искала да видя Дженифър. Ако е възможно.

 

 

След кратка почивка Нанси се възстанови достатъчно, за да стигне до асансьорите и да се изкачи до седмия етаж.

Когато излезе от кабината и видя дебелите решетки на затвора, тя притисна длан към устата си, сякаш се преструваше на ужасена. Само че не се преструваше, Харди бе сигурен. Долавяше се познатата миризма на метал и пот. Типичните звуци — асансьорът, ключалките, затръшването на решетки. Някъде далеч се чуваха приглушени гласове. Някой изпищя, нещо издрънча. Беше време за вечеря.

Нанси се вкопчи в ръката му.

— Не знаех, че… — Не довърши. Не беше нужно. Никой нямаше представа какво е тук, докато сам не попадне вътре. — Трябваше да дойда по-рано, но Фил… — Харди знаеше и това — Фил нямаше да я пусне.

Получи разрешение Нанси да влезе в малката стаичка за адвокатите и когато въведоха Дженифър, застана край вратата.

Нанси прехапа устни, лицето й се изкриви. Вратата се затвори.

— Казаха ли ти за… за баща ти?

Дженифър кимна, опряла ръце на хълбоците си. Нанси стана и направи крачка към дъщеря си.

— Джени… — едва го прошепна.

— Мамо…

Застанаха една срещу друга и Нанси протегна боязливо ръце, Дженифър я прегърна. Майка й изкриви лице от болка, но не се отдели, притисна я към себе си с всички сили.

 

 

— Трябва да го открия.

— Не, трябва да се откажеш — възрази Фримън.

— Не разполагам с нищо друго. Дженифър няма никакви приятели. Има майка, но това е единственият остатък от миналото й. Юридически тя е нормална колкото сме ние с теб. Нямам друг шанс. Трябва да опитам.

Бяха в кабинета на Харди. Наближаваше единайсет. Беше останал в стаята за адвокати в затвора цял час, като муха на стената, докато Дженифър и Нанси разговаряха или по скоро се опитваха да възстановят отношенията си. Срещата им бе напрегната, продължителна, но през цялото време си държаха ръцете и говореха само за свои лични неща — не споменаха делото нито веднъж.

След като излязоха от затвора и качи Нанси на такси, защото тя не искаше и да чуе да я закара той, дойде направо тук. Фримън, разбира се, и тази вечер бе останал да работи до късно — по ново дело за убийство и обжалването на Дженифър.

Сега слушаше по-младия си колега, който в безсилието си бе съборил всички папки от бюрото на пода и просто бълнуваше от умора.

— Знаеш ли с колко души разговарях през тези шест месеца? И какъв е резултатът? Налице са майката на Дженифър и онзи психар, само че съдебните заседатели не му вярват, това е. Това е, с което разполагам, за да спася живота на тази жена!

— Изпускаш самата Дженифър. — Фримън го биваше да забелязва дребните подробности.

— Прекрасна идея. — Харди се заразхожда напред-назад върху изпопадалите папки. — Да призова Дженифър, за да каже на съдебните заседатели: „Ако смятате да ме екзекутирате, можете да вървите да се шибате“. Ще омекнат веднага.

Фримън заобиколи бюрото и се настани на стола на Харди.

— Само това ли е?

Харди спря на място.

— Опитвам се да ти го кажа, Дейвид… Дженифър е напълно изолирана от света. Като че ли не го знаеш! Твърде красива е, за да й повярват другите жени, не прилича на почитателка на платоничната любов. Ако не се брои сина й, никой не може да каже, че обича децата. След като Нед е убил котката й, не е взела друга. Съдебните заседатели обичат хората, които обичат котки. Защо не си е взела друга? Истината е, че не съм в състояние да открия абсолютно никой, който да каже и една добра дума за Дженифър Уит. — Наведе се и започна да събира падналите папки. — Дейвид, наистина смятам, че съм прав. Симпсън Крейн е открил, че някой крои нещо мръсно.

— И смяташ, че заради същото са видели сметката и на Лари.

— Това е мотив.

— Както и абортът. Забрави ли, че вече разсъждавахме надълго и нашироко върху всичко това? А братът на Дженифър не е ли мразил Лари? А, от друга страна, профсъюзните машинации, не са ли също толкова добър мотив за премахването на Крейн, колкото и твоята идея? Не е ли по-вероятно да са го пречукали заради тях?

— Не знам. Трябва да разбера точно до какво се е добрал Рестофър в Лос Анджелес.

— Едва ли има значение, но е било достатъчно, за да поддържа интереса му през предварителното разследване, нали?

Беше съвсем ясно какво иска да каже Фримън, но Харди не бе в настроение да се вслушва. Даваше си сметка, че всяко събитие в живота би могло да се дължи на безкраен брой възможности, дори и на правдоподобни сценарии, но ако критерий беше само въображението. Съдебните дела никога не биха свършвали, ако беше позволено да се обсъжда какво би могло да се случи, без да е подкрепено от доказателства. Затова и съдилищата не търпяха догадки, измислици, недоказани теории.

При едно дело се налага да има факти, които могат да се видят, помиришат, докоснат. Някой трябва да се закълне в тях. Защото в реалността едно или друго събитие протича само по един-единствен начин. Работата на съда е не толкова да се грижи за справедливостта, колкото да се увери, че предлаганата версия е истинска, че е в синхрон с доказателствата.

Харди коленичи на пода и продължи да събира папките.

— Какво да правя, Дейвид?

— Преди малко не се пошегувах. На твое място бих изчакал малко, докато майката на Дженифър се възстанови, но бих разпитал и Дженифър.

— Но ти не го направи през първата фаза!

— Положението тогава беше по-различно. При мен ножът не беше опрял до кокала, а при теб е. Това е единственият ти шанс, последната ти карта. Съдебните заседатели трябва да получат възможност да видят що за човек е тя, да надзърнат в душата й…

— Пауъл ще я лапне на един залък.

— Възможно е. Възможно е сама да си подпише смъртната присъда. Има риск. — Фримън се усмихна. — Но пък и животът е риск, момчето ми. Ти на какво мнение си?