Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (25)

23

— Моли.

Петък сутринта, във всекидневната на Фримън. Харди седеше на едно от кожените кресла, а домакинът, по хавлия, отбелязваше нещо с молив в бележника си на масата.

— През декември Моли не е била там. Дори не е чула, че е умрял. Иначе трябва да е по-добра актриса и от клиентката ни.

— Как го прие?

— Мисля, че бих се почувствал потиснат, ако някой приеме така топло вестта за смъртта ми.

Фримън повдигна вежди въпросително.

Харди продължи:

— Мрази го и в червата, въпреки че е минало толкова много време. И тя е яла пердах от него.

— Но не е биел Дженифър.

Харди не се разсмя.

— Нали това е защитата ни? Не я е биел. Така твърди тя.

Харди най-накрая бе разговарял с първата съпруга на Лари Уит, Моли. Беше консултант по професионално ориентиране и живееше във Фарго, Северна Дакота. Не се бе омъжила повторно и не беше виждала Лари от пет години. Не знаеше и за смъртта му.

— Може би трябва да проверим дали е била там за коледните празници. Но се обзалагам, че е била — при тази реакция, когато й казах за убийството…

Фримън остави молива и се загледа през прозореца.

— Хайде да помислим малко, Диз. Що за птица е бил този тип?

Харди се облегна назад и кръстоса крака. Не бързаше.

— По всичко личи, че е бил образцов гражданин, съвършен професионалист, грижовен баща и съпруг. По една случайност е биел жените си.

— Вярваш ли, че го е правил?

— Ти не вярваш ли?

— Не мога да разбера защо Дженифър се опъва и не го признае. Макар и да не е изрично посочено в закона, така би имала сериозен шанс съдебните заседатели да я оправдаят и никакъв шанс да получи смъртно наказание. Пауъл не би си и помислил да го иска.

Фримън имаше предвид факта, че законодателният орган на Калифорния, Калифорнийското събрание, наскоро бе отхвърлило законопроект, според който малтретирането на съпругата официално трябваше да се приеме за смекчаващо вината обстоятелство при убийство. Така или иначе, съдилищата негласно се съобразяваха с подобни факти и вече имаше установени прецеденти.

— Просто не мога да разбера защо упорства.

Харди би могъл да изложи всички разсъждения на доктор Кен Лайтнър, но в края на краищата всичко опираше до факта, че да признае за побоищата беше равносилно да признае, че е виновна, а Дженифър отричаше да е извършила убийствата.

— Но така има голяма вероятност да я оправдаят, по дяволите! — Фримън стана, протегна се и пак седна. — Сигурен ли си, че я е биел?

— Да. Напълно. Бил е тиранична натура. Биел я е и за най-малкото неподчинение.

— А тя не е била в състояние да си отиде? Трябвало е да стои при него и да търпи?

— Така е, Дейвид. Тъжно, но е факт. Опитвала е. Той я намира, взима детето. Заплашва, че ще я убие, ако опита пак.

— И тя го убива, за да го изпревари. С първия съпруг не е имала проблеми, би трябвало да няма и с този.

Харди въздъхна.

— Тя отрича.

— Да… — Моливът забарабани по масата. — Трябва да кажа, че през цялата си практика не съм имал по-ясно дело. Бих искал да видя как играе покер… дали блъфира?

— Може би е вулкан?

— Какво искаш да кажеш?

Харди се изненада. Нима Дейвид Фримън не беше гледал Стар Трек? Не знаеше, че вулканите никога не блъфират. Огледа се и си даде сметка, че вероятно е така. Нямаше телевизор.

— Все едно, Дейвид, това е дълга история. Искаш ли да продължаваме?

Барабаненето спря.

— Естествено.

* * *

След като излезе от жилището на Фримън, Харди тръгна пеша по улицата и влезе в някакъв ресторант да обядва. Искаше да е сам, за да има време да помисли.

В полицията не беше подавано оплакване за колата на доктор Лари Уит и това не бе изненадало Ейб Глицки ни най-малко — според него, населението започвало да разбира, че в Сан Франциско вече няма престъпления, които не са свързани с насилие. Случвали се лоши неща, несъмнено — като това с колата на доктор Уит, — но ако нямало физически пострадали хора, полицията не се занимавала. Да се наруши порядъка, за да се разследва някой, отмъкнал радиокасетофон за петстотин долара от някоя кола, било все едно да се разследва паднала шишарка, която ти е счупила предното стъкло. Нямали достатъчно хора за такива неща и те не били работа на полицията.

Поръча си сьомга и чаша бяло вино.

Безпокоеше се за Франи.

Напоследък с нея ставаше нещо, но тя не искаше да му каже. Може би заради Дженифър. Не би трябвало да очаква, че тревогите й ще се разсеят само от онази среща в затвора. А изглеждаше, че тя я е потиснала още повече.

Не обичаше да я вижда нещастна. Може би отделяше прекалено много време на работата си. Изглежда го обземаше цинизмът на Дейвид, който сякаш въобще не се интересуваше от това, дали Дженифър е виновна или не — целта му беше единствено да я отърве. Казваше, че така си вадел хляба. Наистина ли беше толкова студен човек? Зад така наречения професионализъм не се криеше нещо по-дълбоко? Харди не бе в състояние да отговори на този въпрос, не познаваше Дейвид толкова добре. Може би така искаше самият той. В този случай нищо не беше само черно или само бяло — нито Дженифър, нито Дейвид. Това го изтощаваше.

Нима си губеше времето, като търсеше други възможни извършители, докато в действителност Фримън не вярваше, че има такива? Защо тогава беше необходимо да измъчва Франи така? От друга страна…

Дойде келнерът и го попита дали храната му харесва. Не беше я докоснал. Предложи му да поръча нещо друго, ако желае…

Реши поне за днес да не търси „други извършители“. Най-важното за съда беше да се докаже, че Дженифър наистина е била малтретирана. След това можеше да се спори върху степента на вината й. Ако самата тя се съгласи, разбира се.

Все едно, с поведението си Фримън не би могъл да разклати вярата му в обективната истина, във фактите. Нещо се беше случило в определено време и по определен начин и ако държеше на правосъдието, трябваше да установи именно това.

Разполагаше с уверенията на Кен Лайтнър. Беше видял синините по тялото на госпожа Дистефано. Първата съпруга на Лари Уит, Моли, бе казала, че я е малтретирал. Дори и самата Дженифър бе заявила, че понякога „са се карали“.

Това бяха амуниции, но не и заредено оръжие.

 

 

Доктор Сол Хефлър фигурираше във формуляра, който Лайтнър „случайно“ бе забравил на пейката в съда. Докторът държеше частен кабинет в едноетажна постройка на половината път между къщата на Харди и центъра. След цяла седмица игра на криеница, адвокатът най-накрая реши, че е време да сложи край на това, дори и да се наложи да поседи известно време в чакалнята.

Боговете му се усмихнаха и намери място за паркиране непосредствено пред входа. Харди го прие като добро предзнаменование.

Сестрата вътре — блажено свободна от бюрократични занимания — го уведоми, че докторът ще може да му отдели известно време след около час.

Харди отиде до съседната пряка и изпи чаша еспресо с лед, за да се отърси от налегналата го след виното дрямка. След това купи на Франи обеци от някакъв уличен търговец.

Обичаше този квартал, въпреки всичките му превъплъщения — най-напред руска колония с пирожки и антикварни магазини, после свърталище на хипита с дъх на тамян и кафе, а сега — ориенталски базар с окачени по витрините пушени патици и миризма на готвено месо, сурова риба и боклук. Тръгна да се разхожда на яркото слънце и да разглежда магазините. В една витрина видя яркозелено детско кимоно. Купи го за Ребека. За Винсънт избра малка копринена ризка.

Трябваше да оправи нещата с Франи. Да промени положението. Не знаеше как точно, но нямаше никакво намерение да допусне нищо — нито Дейвид, нито Дженифър със страховете и проблемите й — да се вмъкне помежду им и да ги раздели.

Три минути след като отново влезе в чакалнята, сестрата му каза, че докторът го очаква.

 

 

В малкия, но добре осветен кабинет на доктор Хефлър, висяха три дипломи и около шестстотин мухи за риболов. Беше прехвърлил петдесетте, с посивяла коса и гладко лице (индианец?), с жилаво слабо тяло. Усмихваше се непринудено.

Харди обясни за какво е дошъл. Каза, че работата му е да осигури защитата на Дженифър и че всякаква информация от миналото й би могла да се окаже от полза. Показа му подписана от нея декларация, че е съгласна да се разгласяват данни от медицинските й документи. Харди я бе уверил, че това му е необходимо във връзка с премеждията й в Коста Рика. Доктор Хефлър отвърна, че ще му помогне с радост. Какво точно искал да научи? Харди му каза.

— Преди четири години? Или пет? Не я помня много добре. Ще помоля Джоуни да вземе папката. Имаме добър архив. Ще отнеме само две минутки.

Докато чакаха, заговориха за риболов. Оказа се, че на следващия ден докторът заминавал за Аляска, за да налови малко от едрата тамошна сьомга. Харди се улови за стомаха.

— Докторе, не споменавайте за сьомга пред мен. Мисля, че наистина прекалявам с нея.

Сестрата влезе, остави папката и излезе. Хефлър я отвори, прелисти няколко страници и лицето му помръкна.

— Ще ми се да вярвам на хората. Питам се, наистина ли ги познавам?

— Има ли нещо?

— Не знам какво разбирате под „нещо“. Може би е трябвало да забележа. Да се усъмня. Не знам.

Харди чакаше. Хефлър продължи да чете известно време, после затвори папката.

— Била е моя пациентка седем месеца. Никой не я е изпратил при мен. Заявила е, че току-що се е преместила тук от Флорида. Първия път беше паднала по стълбата на новата си къща.

— Първия път?

Докторът кимна и пак отвори папката.

— Три месеца след това си чупи ръката, докато кара ски. Мислела, че е само навехната, иначе щяла да отиде да я гипсират веднага, а не като се прибере у дома. — Хефлър прелисти още една страница и пак зачете. — Това… трябвало е да обърна по-сериозно внимание.

— Какво е то?

— Три месеца след ръката… доста регулярно, нали?… Три месеца след ръката идва след домакинска злополука… Чистела някакъв шкаф, един от рафтовете се откъртил и паднал върху гърба й заедно с всичко върху него. В урината има кръв. Отоци и наранявания по целия гръб, в областта на бъбреците. — Докторът затвори папката отново и вдигна поглед. — Не е възможно да не съм я разпитал. Просто няма как.

— И тя, естествено, не е признала.

— Намери друг лекар. — Пое дълбоко дъх, въздъхна. — Готов съм за отпуската си.

— Често ли се сблъсквате с такива неща?

— Често? Случва се. Идват хора с наранявания. Няма как да ходя в полицията всеки път, когато дойде човек със счупена ръка или насинено око. Няма да ми остане време за работа. — Пак взе папката, разлисти я нетърпеливо. — Ето още нещо… — Най-отзад имаше жълто листче от бележник с име и адрес. — Не знам защо това е тук.

Позвъни на сестрата и тя дойде.

— А, това ли? Такива бележки оставям, когато ми поискат данни от здравните картони.

Хефлър се наклони напред, намръщен.

— Може би това е следващият лекар, при когото е отишла.

Джоуни беше също толкова весела и оживена, колкото и доктор Хефлър в началото.

— Може би. Предполагам, че е така.

 

 

— Заявих, че няма да я лекувам, ако не позволи да уведомя полицията. Имаше нужда от помощ. Разбрах го още като я видях.

Намираше се в кабинета на доктор Хелена Замора. Краят на работното време наближаваше. Енергичната лекарка го покани любезно, но го уведоми, че след четирийсет и пет минути има среща, така че не може да му отдели повече от десет. Разказа й набързо какво беше научил от доктор Хефлър и какво се опитва да разбере.

— Дойде при мен с голяма синина под едната гърда и ми пробута някаква небивалица… че се спънала и се ударила в топката на парапета или нещо подобно. Усъмних се, поисках предишния й здравен картон, после й се обадих и повече не я видях.

Тя вдигна очилата над челото си.

— Обикновена, често срещана история. Твърде често срещана. Това ще ви свърши ли работа?

Харди кимна утвърдително и й благодари.

Доктор Замора свали очилата си.

— Най-накрая е убила животното, което се е държало така с нея, нали?

— Такива са обвиненията.

— Браво на нея.

 

 

Обади се на Дженифър в затвора от една телефонна кабина. Легенда е, че арестантите имат право само на един телефонен разговор. Поне в Сан Франциско по стените са монтирани монетни автомати и всеки може да ги използва. Преди време дори бяха разкрили мащабна мошеническа акция, чиито следи водеха към телефонните апарати на двата етажа на затвора.

— Дженифър? Обажда се Харди. Някога живяла ли си във Флорида? — Въздълга пауза. — Отговори ми. Искам да знам дали си живяла във Флорида, това е всичко.

— Не съм, защо?

— Нищо специално. Просто проверявам нещо. Ще поговорим по-късно.

 

 

Този петък бе хванал Дженифър в пет лъжи — падането по стълбите, счупената ръка, докато карала ски, падането на рафта, спъването край парапета, Флорида… Поне четири от тях бе изрекла, за да прикрие съпруга си. Нездраво желание, да, но пък съдебните заседатели…

* * *

Франи беше върху него и се поклащаше като спокоен океан. Беше я прегърнал. Завивките се търкаляха на пода. Беше си сложила новите обеци и той захапа едната.

— Внимавай.

— Ти внимавай.

— Аз внимавам.

— Не толкова бързо. Така ще забавиш темпото.

Тя впи зъби в рамото му.

— Ще забързам още повече, преди да свърша.

— Обещания, обещания.

— Тогава ме пусни и ще видиш.