Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (26)

24

— Познавах това момиче в училище — каза Моузес. — Рейчъл Манинг. Заедно учехме математика и реших, че няма да е зле да излезем някой път на танци или нещо такова. Съгласи се.

Висяха на дългата опашка за бира на стадиона за бейзбол и вече бяха пропуснали половината игра в очакване да си купят поредните бири за някакви си смешни четири долара, преди да затворят. На някой бейзболен шеф му беше хрумнало, че трябва да прекратяват продажбата на бира доста преди края на срещите, за да няма пияни шофьори след това.

Франи се бе съгласила да кара, а Моузес вече бе изпил седем и му личеше.

— Та, слушай! — продължи той гласовито. — Разчу се и типовете ме наобиколиха. Взеха да пъхат презервативи в джобовете ми, да ме тупат по гърба… взеха да разправят, че са чукали Рейчъл в колата си, в леглото на родителите й, зад ученическия клуб, под проклетото бюро на директора в неделя и къде ли не.

Мъжът зад тях потупа Моузес по гърба.

— Аз съм го правил под сергиите на стадиона тук, по време на бейзболен мач. Най-добрият секс в живота ми.

Харди и Моузес се съгласиха, че трябва да е било страхотно и се преместиха крачка напред. Харди му направи знак да говори по-тихо.

— Както и да е, реших, че се майтапят, защото Рейчъл Манинг не беше пачавра. Не се чукаше с футболния отбор. Беше готина — готини дрехи, готино семейство, чиста коса.

— Косата е важно нещо. — Харди се приближи до гишето. Трибуните изведнъж заехтяха от викове. Поредният интересен момент, който пропускаха. — И аз си падам по хубавите коси.

— Както и да е. Излязохме, а аз бях леко нервен, защото мислех… знаеш какво… Та още не съм изкарал колата на улицата и тя ми слага ръка, Бог ми е свидетел.

— Хубаво беше в училище. Мога да го изкарам още веднъж.

— Оказа се страхотна вечер. Май не се стигна до танци. Ако се е стигнало, не помня.

Взеха бирите си и тръгнаха назад към трибуната.

— Историята е вълнуваща, Моузес. Само че не долових каква е поуката. Нали говорехме за Дженифър Уит?

— Разбира се, че говорехме за Дженифър Уит. Ти си адвокат, а тя е твоя клиентка, така че за какво друго можем да говорим, говорим, говорим, говорим? Но — Моузес глътна наведнъж една трета от съдържанието на чашата, — ще го повторя, но, има някои хора, за които предварително не можеш да кажеш нищо и, жалко е, но е факт, повечето жени са такива. Такава е връзката между Рейчъл и тайнствената госпожа Уит. Ако я беше видял тогава, щеше да се обзаложиш на всичко, че това момиче е заклета девственица.

— Може и да е била.

Моузес се засмя.

— Поне на следващата сутрин определено не беше. Знам го от сигурно място.

— Кое? — попита Сюзън, дочула последното изречение от мястото си.

Моузес се намести и отговори без да му мигне окото:

— Стана дума за Дженифър Уит и за това, как лъжат някои жени.

Франи пое бирата си и неволно разля малко върху краката на Моузес.

— О, съжалявам, скъпи братко. — Почисти разляната бира демонстративно и добави: — Доколкото ми е известно, мъжете също лъжат.

— Така е, всеки лъже в един или друг момент, но говорех за друго… а в скромния си житейски път съм се сблъсквал с това явление по-често при жените, отколкото при мъжете. Имам предвид някои несъвместими личностни характеристики… Все едно двама души живеят в един, а околните въобще не могат да се досетят.

Франи се наведе към Сюзън.

— Още не си се омъжила. Имаш време да се отървеш.

Моузес беше защитил докторат по философия, но обичаше да казва, че го е надраснал. Но не беше надраснал любовта си към приказването. Думите му се лееха като река и, понякога, Харди имаше чувството, че дори ги е обмислил, преди да ги произнесе, но явно сегашният случай не беше такъв.

— Франи, нямам предвид теб и Сюзън. Всичко това отдавна е описано в литературата. Не е нужно да се обиждаш. Просто исках да кажа, че жените умеят да крият по-добре от мъжете. Още от малки се учат на това. Да бъдем честни, жените лъжат по-добре. Та това е комплимент!

— Мисля, че е крайно време да му спра бирата — заяви Сюзън и взе чашата на Моузес. — Все още те обичам, но наближаваш границата на допустимото. Жените лъжели по-добре!? Това било комплимент!

— Кой води в резултата? — намеси се Харди с надеждата да сложи край, но Франи не искаше и да чуе.

— А какво ще кажеш за мъжете, които най-редовно пребиват жените си, Моузес? Личи ли си какви са, като ги погледнеш? Смяташ ли, че това не е чудовищна лъжа?

Моузес се замисли за миг и отговори:

— Мисля, че си личи, ако ги опознаеш по-добре.

— Аха — намеси се Харди, — омъжваш се за такъв и като те пребие, започва да ти личи.

— Не е смешно — укори го Франи. — Не се шегувай с тези неща, Диз.

— Не се шегувам. На твоя страна съм, какъв ти е проблемът?

— Моят проблем? Това не е мой проблем! Брат ми току-що заяви, че всички жени са лъжкини и не мога да се съглася, че това е мой проблем!

— Не съм казал „всички жени“, казах…

— Знам какво каза! Аз пък казах, че това не е мой… гаден проблем!

Изведнъж Франи скочи на крака и се измъкна в прохода между седалките, като едва не падна върху Моузес и Сюзън. Харди я проследи безпомощно с очи. Сюзън стана и я последва.

— Ей, какво толкова казах? — учуди се Моузес.

Харди не отговори.

 

 

Когато най-накрая намериха място за паркиране на близката пресечка и изтощени взеха спящите деца на ръце, за да ги занесат до вкъщи, вече минаваше шест.

Фил и Том Дистефано ги очакваха на стъпалата пред входа по дънки и памучни фланелки.

Харди изруга под нос. Отвори портата и мина пред Франи.

— Моментът не е подходящ, господа — каза той. Ребека се размърда в ръцете му и той я улови по добре.

— Криеш някакви бебета и мацка, така ли? — Фил беше пиян. Много пиян. Погледът му беше разфокусиран и му беше трудно да пази равновесие.

— Не крия никого — отвърна Харди тихо. — Как разбрахте къде живея?

— Можеш сам да се досетиш, задник такъв! — Том явно беше разговарял с баща си, защото отношението му изглеждаше променено. При срещата им край строежа, беше навъсен, но не враждебно настроен. Сега дори стойката му бе красноречива. Беше готов да се бие, препречил пътя.

Харди ги изгледа с уморена, изтормозена усмивка.

— Хайде, време да е да си вървите. Извън границите на имота ми. Отместете се, за да минем.

Никой от двамата не помръдна.

— Идвал си вкъщи да тормозиш жена ми. Мислиш си, че ще ти се размине хей така? — изръмжа Фил.

— Остави детето, задник. — Този „задник“, който повтаряше като някаква мантра, започваше да му лази по нервите. Обърна се назад към Франи, стиснала Винсънт в ръце. Беше почти готов да ги върне назад към колата и да се обади в полицията от първия уличен автомат. Почти готов.

— Трябва да си голям смелчага, щом се криеш зад детето — каза Фил.

— Махайте се оттук! — извика Франи, която се бе отърсила от първоначалното стъписване. Направи крачка встрани, за да заобиколи Харди, но той протегна ръка и я спря.

— Прибираме се — каза той. — Върви след мен.

Опита се да размърда Ребека, да я събуди, за да я остави на земята, но тя спеше дълбоко.

— Особено силни думи в устата на човек, който пребива жена си. Това не го може всеки. Иска се кураж. Истински мъж.

— Остави детето и ще ти покажа аз истински мъж.

— Заедно с Том, нали? Двамата срещу един. Това ли ти е смелостта?

— А каква е твоята, задник? — намеси се Том.

Харди се обърна към него.

— Разбери сам. — Изгледа го, размисли, реши да не предприема нищо и мина напред. — Разкарайте се оттук моментално или ще съжалявате, че сте се родили.

— Колко е лош!

Харди кимна.

— Не ме предизвиквайте.

Тръгна напред, Франи го последва. Фил и Том направиха крачка назад, в тревата. Харди пусна Франи пред себе си, за да я предпази отзад. Храбреци като тези като нищо можеха да хвърлят и камък.

Ръцете й трепереха и не успя да отключи вратата, така че той я отмести и завъртя ключа. Преди да влезе се обърна.

— Когато погледна през прозореца, по добре да не ви виждам. Отидете да се наспите, преди да сте загазили сериозно.

Фил вдигна пръст и изръмжа:

— Ако още веднъж се приближиш до жена ми…

 

 

Франи се почувства зле — след цял ден на слънце, след кавгата на стадиона и неприятностите пред дома им. Харди я накара да вземе хладен душ и се зае с децата. Сложи ги да спят, после целуна за лека нощ и жена си. Навън все още беше светло.

Седна на един стол, пусна си класическа музика и се зачете в „Кратка история на времето“, препоръчана му от Моузес и Ейб независимо един от друг. Черни дупки, големият взрив, може би дори Бог.

Но не можа да се съсредоточи.

Не беше в състояние да се освободи от мисълта за конфликта. Все още беше бесен, а нямаше къде да отиде. Как бяха разбрали къде живее? Беше дал на Нанси домашния си телефон — грешка. Мина му през ума, че е достатъчно да познаваш някой от телефонната компания, за да научиш всичко дори и за незаписан в указателя номер, а тя беше най-големият работодател в щата. Глупаво.

Започна да обмисля варианти, сред които и няколко незаконни. Да отиде до къщата на Фил с пистолет, за да му обясни по-убедително, че не желае повече да му се мярка пред очите? Да отиде без пистолет? Да се обади в полицията и да съобщи за побоя над Нанси? Да се оплаче от заплахите тази вечер? Спомни си думите на Глицки, че полицията в Сан Франциско вече не се занимава с такива неща.

Зачуди се как ли ще постъпи Фил с жена си, когато се върне вкъщи, без да е изпуснал парата. Какво ще стане, след като Том си отиде?

Вдигна телефона и набра номера на близкия участък. Може би тази вечер нямаха толкова работа, може би някой младок ще реши, че си струва да се докара пред шефа си, като свърши нещо извънредно. Нищо не губеше, само би могъл да помогне.

— Ало? Не, няма да ви дам името си — каза Харди. — И не е нищо спешно. Имам опасения и няма да е зле, ако има как да изпратите кола…

 

 

В „Шамрок“ не беше мъртвило, но все пак животът течеше бавно. Неделя вечер. Зад бара беше новият — заместникът на Харди. Музиката свиреше непрекъснато, не много силно — обикновената смесица от стар рок и ирландски балади.

На втората бира Харди стана и отиде пред мишената, за да премери сили с един от местните типове, на име Рони. Рони беше пианист в някакъв оркестър и имаше почивен ден. Освен това илюстрираше детски книжки и явно беше талантлив. Определено беше и достоен съперник пред мишената. Притежаваше и големи запаси сиво вещество.

— Работата е там — заяви той, — че ми е трудно да си представя как може брат и баща да оставят дъщеря си и сестра си, особено дъщеря си, да бъде екзекутирана за престъпление, което са извършили те.

— Екзекуцията още е далече. Ако се отърве, ще си остане само с неприятните моменти, които преживява сега.

— Доста неприятни са наистина. Да те съдят за убийство…

— Опитай да живееш с тях. Да видим кое ще предпочетеш… Може би просто не са имали късмет. Не са предполагали, че ще я арестуват и сега чакат да видят какво ще стане. — Харди отпи глътка бира и въздъхна.

— Знаеш ли, хрумна ми нещо — поклати глава Рони. — Възможно е да са се опитвали да убият и нея… цялото семейство… и по една случайност тя не си е била у дома. — Харди замръзна с вдигната нагоре ръка, стиснал стреличката. Рони беше умен. — Знаеш ли кой наследява всичко, ако от семейството не остане нито един жив? Мъжът й има ли други роднини? Които да са наследници?

— Не знам — поклати глава Харди. — Но това е дяволски хубав въпрос.

Запрати стреличката и тя се заби в очертанията на центъра.

— Добър изстрел — каза Рони.

— Не беше лош — съгласи се Харди.