Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (37)

35

Харди реши да се отбие на „Олимпия Уей“ и да прекара около час със записките си в колата, с надеждата призрачната бегачка да се появи отново. Ако тази жена минаваше оттук сравнително редовно, би могла да е от полза. Следващата седмица идваше ред на защитата да представи аргументите си и всички „други идиоти“ щяха да са добре дошли.

Не че тази жена можеше да се причисли към възможните извършители. Нямаше никакъв шанс за това. Но Фримън би могъл да я използва, за да обори показанията на Антъни Алварес — съседът от отсрещната страна на улицата. Може би онази сутрин той беше видял тъкмо призрачната бегачка, а не Дженифър? Тогава твърдението, че обвиняемата е била в къщата по времето на убийството, щеше да се разклати сериозно. Струваше си да я открие.

Отпи малко кафе от термоса и, сгънат зад волана на хондата, малко след изгрев слънце, си даде сметка, че щеше да е по-добре, ако бе използвал времето — докато вниманието на всички беше насочено към обвинението за смъртта на Нед Холис, — за да подготви разпитите на Том Дистефано и семейство Роумън, щом като Фримън щеше да ги призове в съда.

С Том не беше разговарял от онази вечер преди два месеца, когато го заплашиха пред дома му, а Глицки не бе проявил кой знае каква готовност да провери какво са правели Памела и Сесил Роумън на 28 декември миналата година. Глицки му беше приятел, но преди всичко беше ченге, при това много заето. Когато първото обвинение отпадна, Харди си даде сметка, че разполага с ужасно малко време и че трябва много бързо да се сдобие с още информация — иначе нещата, които бе научил досега, едва ли щяха да влязат в работа.

Трябваше да пришпори Ейб, да го накара да се заеме със семейство Роумън, но си даваше сметка, че той може и да му откаже. В записките си попадна и на името Джоди Бакмън и си спомни, че адвокатът от „Крейн и Крейн“ в Лос Анджелес така и не му се бе обадил. С всичко това трябваше да приключи, преди защитата да получи думата в съда.

Предния ден, понеделник, след почивката заседанието не беше възобновено. На Вилърс изглежда наистина й бе дошло до гуша от изпълненията на Фримън и след неколкократните предупреждения, надлежно отразени в протокола, го бе глобила петстотин долара — на четири очи — за незачитане на съда. Фримън познаваше правилата на играта не по-зле от всеки друг и ако не се съобразяваше с тях, поведението му щеше да му излезе солено. След това съдията изпрати един пристав да предаде на съдебните заседатели, че са свободни и пътьом той се отби да съобщи новината на Харди и Дженифър. Харди веднага си тръгна.

Беше паркирал на ъгъла, така че да наблюдава мястото, където бе видял жената първия път. Зачете се в един от протоколите от разпитите на Флорънс Барбието и за малко да не я забележи.

Хвърли документите на съседната седалка и запали двигателя тъкмо навреме. Бягаше по същия маршрут, просто летеше. Харди я задмина леко, спря и излезе усмихнат.

— Здравейте.

Днес беше със зелени шорти, памучна фланелка, зелена лента на главата. Флаконът сълзлив газ отново се появи в ръката й. Спря задъхана, затвори очи за миг, пак ги отвори.

— Слушайте, какъв ви е проблемът? Защо не ме оставите на мира?

Наистина съжаляваше, че пречи на тази жена да спортува, но пък нямаше и никакво намерение да я изпусне повторно. Беше приготвил визитната си картичка и й я подаде над покрива на колата.

— Просто вземете това, както си бягате и ми се обадете в удобно за вас време, може ли? Може да се окаже много важно. Може би от това зависи животът на една жена.

Тя остана на мястото си, сякаш не го бе чула.

— Наистина ли сте адвокат?

— Да, адвокат съм.

— Последния път нямахте вид на такъв.

Харди се усмихна. Както казват, дрехите правят човека. Сега беше с костюм, на път за съда, адвокат от главата до петите.

— Бях се маскирал.

Тя все още беше задъхана, но не чак толкова, колкото в началото. Харди си помисли, че дори и да можеше да бяга толкова бързо, ако беше изминал само разстоянието от парка дотук, щяха да са му нужни поне десет минути, докато възстанови дишането си. Тя вече разговаряше, все едно досега се бе разхождала. Впечатляващо.

Жената погледна картичката му още веднъж, после часовника си.

— Съжалявам, че ви задържам, но ако имате време да отговорите на един въпрос, може би ще изясним всичко още сега.

Тя погледна часовника си още веднъж, въздъхна.

— Е?

— Често ли бягате по тази улица?

— Почти всеки ден. Един и същи маршрут.

— Но не по едно и също време, нали?

Жената поклати глава.

— Зависи кога ще се събудя, как ще тръгнат нещата. Защо? Да не би да сте ме чакали тук някъде?

— Два-три дни. Рано. Значи понякога излизате по-късно?

— Понякога, да. — Отново го изгледа подигравателно. — Станаха повече въпроси.

— Да, така е. Съжалявам. Спомняте ли си някоя сутрин да сте чули нещо като изстрели от тази къща там? — посочи я. — И да сте спрели пред нея за малко? Това е важният въпрос.

Тя се замисли. Вече дишаше напълно нормално. Прокара длан по челото си, намръщи се.

— Кога трябва да е станало това?

— Зимата, веднага след Коледа.

След още една секунда кимна.

— Да… спомням си. Чу се някакъв гърмеж, после още един, веднага след това. Изстрели ли са били? Аз си помислих, че е от ауспух на кола.

— Но спряхте, нали?

— За секунда. Имам си разписание. Не обичам да прекъсвам. Не видях нищо, нито пък чух нещо повече.

Харди остана където беше, до вратата откъм страната на шофьора.

— Имате ли нещо против да ми дадете името си?

Още миг колебание, но се разсея. Дори му се усмихна.

— Лайза Дженингс. Всичко това е сериозно, нали?

— По-сериозно не може да бъде.

 

 

Харди мина през прохода между седалките и с ъгълчето на окото си зърна Теръл и Лайтнър, седнали един до друг на първия ред. Мина през вратичката на преградата и се отправи към масата на защитата. Минаваше единайсет и Дийн Пауъл разпитваше дребничка филипинка — Флорънс Барбието, съседката на семейство Уит.

Харди седна до Дженифър, докосна я по ръката и прошепна:

— Десетка! Жената, която е била пред къщата ви онази сутрин… открих я.

— Къде?

Не успя да отговори. Вилърс прекъсна разпита на Пауъл, като удари с чукчето и впери гневен поглед в Харди. Нямаше нужда да се изразява по-ясно. Той седна смирено и направи жест на разкаяние. Не му се щеше да плати петстотин долара глоба, а това, което имаше да каже на Фримън и Дженифър, в края на краищата можеше да почака.

Пауъл отново насочи вниманието си към свидетелката. Явно я разпитваше отскоро, защото все още бяха в началото на събитията от 28 декември.

— Госпожа Барбието, да повторим. Значи ги чухте да се карат?

— О, да. Къщите ни не са много далече. Крещяха си един на друг, а момчето плачеше.

— Успяхте ли да различите отделни думи?

Госпожа Барбието опря пръст до устните си.

— Не — отговори тя след малко. — Онази сутрин не успях.

Излизаше, че друг път е можела, но Пауъл беше достатъчно умен, за да не продължава в тази посока. Фримън веднага щеше да възрази и с право — това беше сутринта, която интересуваше всички.

— Добре. Разкажете ни какво стана, преди да чуете изстрелите.

— Ами… бях в кухнята и режех пилето, за да сготвя адобо. Кухнята е откъм къщата на семейство Уит, има прозорец. Режех на плота. Прозорецът е над мивката. Има още един прозорец, леко встрани и го отворих съвсем малко, заради оцета.

— Оцета?

— Слага се в адобото.

Пауъл кимна, сякаш имаше представа за какво му говори тази жена.

— Разбирам. Значи е било възможно да чуете какво става у съседите?

— Чух. Но после престанаха.

— Искате да кажете, че престанаха да крещят ли?

— Да.

— И колко време у семейство Уит беше сравнително спокойно?

— Не много. Към минута. Първо си изпих кафето, изплакнах чашката и я сложих в миялната машина, после извадих пилето и тъкмо започнах да го режа, когато чух някой да вика „Не!“ и после онези ужасни гърмежи. Заприличаха ми на изстрели. Мислех си за ужасните караници сутринта, а и предишния ден, после чух гърмежите и отидох до прозореца.

— До онзи, който беше отворен ли?

— Да, онзи, дето е малко по-встрани. Когато отидох до него, чух още един гърмеж. Беше силен, като че ли ме удари.

Пауъл кимна, после се обърна и погледна към масата на защитата. Дженифър седеше, стиснала ръце пред себе си. Вдигна очи и срещна погледа му.

— И какво направихте после?

— Ами… там до прозореца има стол. Седнах и се опитах да се съсредоточа. Не знаех какво да мисля.

— Какво се виждаше от онзи стол?

— Малко от плета, част от тяхната къща… отзад.

— Извинете ме, гърба на къщата или задния край на страничната стена?

— Отстрани. Задния край. Само че нищо не стана повече. Минута две не видях нищо, само седях и се чудех какво да правя. После си помислих да изляза навън или да извикам мъжа си… не знам. — Госпожа Барбието преживяваше момента отново — мачкаше плата на роклята си, помръдваше неспокойно. — Реших да отида да видя. Да помогна, ако нещо не е наред. Беше много тихо. Даже по-тихо, отколкото преди да се скарат. — Госпожа Барбието си пое дъх. — Отидох и позвъних на вратата. Почаках малко и пак позвъних. Никой не отвори, а знаех, че вътре трябва да има човек, защото само преди минута чух гърмежите. Но никой не отвори.

Клатеше глава и поглеждаше крадешком към Дженифър — явно се страхуваше да я погледне открито. Може би, помисли си Харди, в очите на съдебните заседатели ще изглежда, че се страхува от самата нея?

Пауъл продължи с най-безобидния въпрос, който може да се зададе в съда:

— И какво направихте после?

— Изчаках още минута, после пробвах вратата, но беше заключено. Уплаших се, изтичах вкъщи и се обадих на полицията.

— И какво направихте после?

— Останах до предния прозорец, докато не дойде патрулната кола. След няма две минути. Боях се да стоя навън.

Пауъл продължи да я разпитва за действията и впечатленията й от следващите два часа — връщането на Дженифър, пристигането на оперативната група от отдел „Убийства“. Разказът беше доста праволинеен и едва ли щеше да навреди особено на Дженифър — някой в края на краищата беше влязъл в къщата и бе стрелял, но нищо от показанията на госпожа Барбието не уличаваше непременно Дженифър. Имаше възможност да се твърди, че не е била тя. Но тогава кой? Другият „идиот“?

Пауъл обяви, че предава свидетелката на защитата, но Фримън не помръдна от мястото си. Вместо това вдигна очи към съдията.

— Имам нужда от минутка, ваша светлост, ако съдът позволи.

Остана неподвижен, скръстил ръце пред себе си. Не гледаше записките си. След десетина секунди пълна тишина залата зашумоля — хората започнаха да кашлят, да се наместват на столовете си. Фримън сякаш бе някъде другаде. Харди го погледна учудено, Дженифър — също. Секундите течаха.

След половин минута Пауъл стана.

— Ваша светлост…

Вилърс бе на същото мнение. Посочи чукчето.

— Господин Фримън, имате ли намерение да разпитате госпожа Барбието или не? Ако имате, моля ви не се бавете.

Тези реплики отнеха още десетина секунди и Фримън, най-накрая, се раздвижи. Изправи се съвсем бавно, измъкна се от стола, взе жълтия си бележник. Все още не беше отворил уста. Въздъхна, направи крачка напред, погледна си часовника и неочаквано извика:

— Сега!

Половината съдебни заседатели подскочиха, свидетелката също.

Фримън се заразхожда пред съдията, огледа залата. После застана пред госпожа Барбието и й се усмихна благо.

— Госпожо Барбието, извинете ме, ако съм ви стреснал с тази малка демонстрация. Простете ми. Направих я, защото в показанията ви се натъкваме на сериозни проблеми с оценката на времето и реших, че ще е полезно да покажем точно колко трае една минута.

Пак излизаше от правилата. Това не бе разпит на свидетел и Вилърс понечи да му направи забележка, но той я изпревари:

— Казахте ни, че крясъците от къщата на семейство Уит са престанали, цитирам, една минута, край на цитата, преди да чуете как някой вика: „Не!“ и изстрелите. Прав ли съм?

Госпожа Барбието гледаше Фримън, като че ли беше обладан от зли духове. Може би до известна степен имаше право. Кимна утвърдително.

Вилърс я погледна.

— Моля ви, отговаряйте с думи. Трябва да се запише в протокола.

— Извинете — отвърна госпожа Барбието. — Какъв беше въпросът?

Фримън го повтори и този път тя потвърди, че е минала около минута.

— Искам да изясним нещата докрай, така че да повторим. Значи, докато пиехте кафето си, чухте съседите да се карат, така ли беше?

— Да.

— И престанаха точно, когато изпихте кафето си?

— Може би не.

— Може би не?

— През това време. Докато бях там. Да.

— Преди около минута ли?

— Да, около.

— Добре. И през тази минута вие изпихте кафето… къде бяхте, когато го пиехте, между другото?

— До прозореца. Отзад.

— Добре, до задния прозорец. И занесохте чашата си до мивката отред, нали?

— Да.

— И после какво?

— Изплакнах я.

— Със сапун?

Пауъл стана, за да възрази, но Вилърс го спря. Може би наистина смяташе Фримън за магаре, но пък и си даваше сметка за какво става дума в случая.

— Не, само я изплакнах с вода и я сложих в машината.

Фримън, но не иронично, а съчувствено.

— Имате предвид автоматичната съдомиялна машина, нали?

Не беше чак толкова лош. Госпожа Барбието се усмихна.

— Да, нея имам предвид.

— Добре. — Фримън изимитира мълчаливо действията й дотук и попита. — И какво направихте после?

Пауъл се изправи и възрази, че свидетелката вече е отговорила на тези въпроси. Вилърс отхвърли възражението.

— За пилето ли ме питате?

— Ако сте се заели с него след това, да.

Тя замълча и лицето й помръкна.

— Заех се с нещата в кухнята, с това се заех.

— А излизахте ли оттам през това време?

Мълчеше.

— Госпожа Барбието, излизахте ли от кухнята през това време?

Свидетелката погледна умолително към съдията.

— Да отида до тоалетната.

— Господин Фримън — намеси се Вилърс, — ще приключите ли скоро? Свидетелката желае да отиде до тоалетната.

— Не, не! — госпожа Барбието се почувства ужасно неудобно. — Исках да кажа тогава. Излизах от кухнята, за да отида до тоалетната.

Фримън остана неподвижен.

— Ходили сте до тоалетната, преди да нарежете пилето? Спомняте ли си колко време бяхте вътре?

Свидетелката започна да нервничи. Неудобство заради съдържанието на разговора? Криеше нещо?

— Не много. Около минутка. Не знам точно.

Залата зашумя. Фримън постигна каквото целеше и не настоя повече, за да не настрои свидетелката против себе си.

— Добре, в такъв случай да продължим нататък. Казахте ни, че сте започнали да режете пилето. Къде беше то преди това?

И продължи да я разпитва за всяко нейно движение — пилето било опаковано и се намирало в хладилника, тя прекосила кухнята, извадила го и го оставила на мивката, махнала мократа опаковка и я хвърлила, измила пилето със студена вода и го подсушила. Най-напред отрязала крилцата, после едната кълка. Тъкмо се канела да се заеме с другата и чула вика и изстрелите.

— Добре, госпожа Барбието — приключи Фримън добродушно, — ето защо направихме малката демонстрация в началото. Една минута, трябва да знаете, не означава малък период от време. Една минута е период от време с точна продължителност — шейсет секунди. Според показанията ви, чули сте първия изстрел една минута след като караницата между Дженифър Уит и съпруга й е свършила.

— Не, повече време беше.

— Възможно е да е било много повече, нали? Например десет минути?

— Не знам. Не съм гледала часовника. Стори ми се, че не мина много.

Но достатъчно, помисли си Харди, за да може Дженифър да излезе от къщата и да се появи „другият идиот“ и да извърши убийствата.

Фримън направи кратка пауза, за да могат съдебните заседатели да асимилират чутото, погледна бележника си и каза:

— Ваша светлост, дванайсет и половина е. Имам да задам още много въпроси на свидетелката, но сега моментът е удобен, за да прекъсна за обедната почивка. Ако обвинението не възразява.

Не възразяваше.