Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (47)

45

И двамата бяха в болницата „Шрайнърс“ — Фил в операционната на интензивното отделение, а Нанси в отделна стая, под охрана. Харди отиде там преди шест, преди да изгрее слънцето, преди всякакви други адвокати или репортери.

— Тя ще се оправи. За него не знам.

Инспекторът, Шон Маниън, бе прекарал безсънна нощ. Работеше в участъка до „Шамрок“ и се познаваше с Харди. Двамата се разбираха. Намираха се в коридора пред стаята на Нанси. Бяха й дали успокоителни и известно време нямаше да е в състояние да разговаря с никого.

— Какво се е случило?

Маниън беше здрав и набит, малко по-нисък от Харди, със сипаничаво лице, цепната брадичка и монашески бретон. Говореше бързо, вечно прегърбен, с ръце в джобовете и дъвка в устата.

— Този тип за пореден път се опитал да я пребие и на нея й се е видяло прекалено, предполагам. Грабнала някакъв нож и го наръгала. Четири пъти, ако не греша. Не. Пет.

— Зле ли е?

— Три от раните са по ръцете, но има и две в корема. Възможно е да е улучила и сърцето. Последния път, когато проверих, още не бяха сигурни. Тя ни се обади. Веднага.

— Ще я обвините ли?

Маниън продължи да дъвче замислено.

— Не знам. Питай в прокуратурата, но се съмнявам. В какво?

— Опит за убийство, например.

Маниън изсумтя.

— Не може. Било е самозащита. Трябва да видиш как изглежда тя самата. Кучият син направо трябва да умре. Ако оживее и някой бъде прибран на топло, ще е той.

— Шон, ти ли се обади на Дейвид Фримън?

— На кого?

— Няма значение. Може би го е направила тя, преди да стигнете до тях. — Харди махна с ръка към стаята. — В безсъзнание ли е?

Маниън кимна.

— Спи. Ела пак към обяд, ако искаш да говориш с нея.

— Не мога. Имам дело — отвърна Харди.

— Късметлия. — Инспекторът разпери ръце. — Е, все едно. Довечера още ще е тук, сигурен съм. В това състояние няма да отиде никъде.

— Толкова ли е зле?

Маниън кимна.

— Доста зле. Но все пак е жива. Имала е късмет.

 

 

Харди знаеше, че той е причината. Ако не му бе хрумнала тази идея, ако не бе отишъл при Нанси с призовката, ако не се бе опитал да я убеди да свидетелства… Фил явно бе разбрал и сега двамата бяха в болницата.

През нощта не беше спал и би трябвало да се чувства уморен, но когато влезе в малката стаичка за разпити на седмия етаж малко след осем часа, все още чувстваше притока на адреналин в организма си. Все едно, че беше изпил литър еспресо.

Дженифър все още не се бе облякла за съда. Доведоха я с червените затворнически дрехи.

— Е, какъв е днешният ти съвет? — попита тя. Държеше се, сякаш бе загубила надеждата си в него.

Каза й.

Стоеше в обичайната си поза — с кръстосани на гърдите ръце, облегната на вратата. Преди Харди да успее да довърши, тя се отпусна на стола, потресена.

— Дженифър?

— Да. Какво означава това?

— Според мен означава, че майка ти е искала да даде показания в твоя полза и баща ти е решил да я набие заради това.

— Но защо е рискувала? Тя го познава много добре!?

— Може би, защото те обича?

Дженифър се втренчи в него. Устните й помръдваха. След миг раменете й се разтресоха.

Харлън Пул, много нещастен, отново зае свидетелската банка. През двете седмици след първото му явяване в съда сякаш бе загубил двайсетина килограма от теглото си. Този път нямаше да прибягва до предположения и догадки.

Дийн Пауъл стана и се приготви. Изборите наближаваха и кандидатът навлизаше в ритъм.

— Доктор Пул, казахте ни, че след смъртта на първия съпруг на подсъдимата, сте решили да скъсате с нея, така ли е?

Пул потвърди. Вече се бе изпотил.

— Можете ли да ни кажете какво точно се случи между вас и Дженифър?

— Ние… аз просто се опитах да се отдръпна.

— Но тя работеше при вас и се виждахте всеки ден, нали?

Пул кимна.

— Работеше в приемната ми.

— Но въпреки това се наложи да се отдръпнете от нея?

— Аз… престанахме с интимните отношения.

Пул подръпваше яката на ризата си и сякаш искаше да погледне във всички посоки едновременно.

— Не можех да… с нея… — каза го едва чуто. — Може да ви се стори странно, но се страхувах от нея.

Харди стана и възрази, но възражението му бе отхвърлено. Не биваше да се повтаря. Рискуваше да го предупредят за неуважение на съда, но имаше и нещо по-опасно — рискът да загуби уважението на съдебните заседатели. С първото можеше да се справи някак, но второто щеше да обрече Дженифър на гибел. Седна.

Пауъл от своя страна нямаше намерение да рискува преразглеждане на делото и затова не попита доктор Пул защо се е страхувал, но и не се налагаше — съдебните заседатели несъмнено си спомняха Нед Холис. Бе тръгнал в достатъчно добра за обвинението посока и само трябваше да продължи.

— Какво се случи после?

— Опитах се да обясня на Дженифър, че нищо не се получава, че вече нещата не са същите, но тя… тя… — Вдигна очи към нея.

— Не бързайте с отговора си — успокои го Пауъл.

Пул се замисли как да се изрази.

— В края на краищата реших, че най-лесно ще скъсам с нея като я уволня. Така и направих.

Залата зашумя. Няколко души от съдебните заседатели се наклониха напред. Харди също. Това бе още нещо, което чуваше за първи път.

— И какво стана тогава?

— Ами… тя полудя.

— В какъв смисъл? Заплаши ли ви? Посегна ли ви по някакъв начин?

— И двете. — Пул млъкна и преглътна няколко пъти. — Не знам какво да кажа, господине, извинете ме.

Пауъл бе добре подготвен.

— Нападна ли ви физически?

— Да.

— С някакво оръжие ли?

— Да… с някои предмети от кабинета…

— Остри предмети ли? Медицински инструменти?

— Да.

— Нарани ли ви?

— Одра ме по ръцете и лицето. Доста дълбоко. — Пул поклати глава и добави: — Беше като луда.

Харди стана отново.

— Ваша светлост, свидетелят квалифицира клиентката ми като „луда“ вече втори път.

Вилърс се обърна невъзмутимо към съдебните заседатели и каза:

— Игнорирайте квалификацията. — Усмихна се ледено на Харди и каза: — Зачита се, господин Харди.

Пауъл продължи незабавно:

— Одрала е ръцете и лицето ви?

Харди пак стана:

— Свидетелят отговори, ваша светлост.

Пауъл се обърна към съдебните заседатели с безпомощно разперени ръце.

— Оставете господин Пауъл да разпита свидетеля, господин Харди.

Съдебните заседатели чуха за трети път, че Дженифър е одрала лицето и ръцете на доктор Пул. Пауъл попита:

— Освен това споменахте, че обвиняемата ви е заплашила. Каква заплаха използва тя?

Пул преглътна и отговори дрезгаво:

— Каза, че ако не я взема обратно на работа, ще ме убие.

— Ще ви убие — повтори Пауъл замислено.

— Да, господине.

— А смятахте ли, че ще го направи?

Харди не искаше да го прави, но нямаше начин — Пауъл се заяждаше с него. Не се наложи. Прокурорът се усмихна благородно и каза:

— Оттеглям въпроса. Свидетелят е ваш.

Едва сега почувства колко му пречи умората. Пауъл бе влязъл в ритъм, а той бе загубил своя. Все едно — нямаше какво да прави, освен да се бори.

— Доктор Пул — започна Харди, — кога Дженифър Уит се нахвърли върху вас? След като скъсахте с нея или след като я уволнихте?

— Ами… то стана по едно и също време.

— Така. Колко време преди това бяхте в интимни отношения с госпожа Уит?

— Около шест месеца, струва ми се.

— Не помните точно, така ли?

— Не, не помня.

Най-добрият отговор, който може да ти даде враждебно настроен свидетел. Реши да опита пак.

— Добре. Ще ни кажете ли какви оръжия използва тя срещу вас? Нещо остро, както споменахте преди малко?

— Ами… инструменти от кабинета ми.

— Да, казахте ни вече, но кои точно?

Пул се намръщи.

— Не помня. Замеряше ме с много неща.

— О, значи ви е замеряла! Значи скъсахте отношенията си с жена, която е работила при вас и от която сте се възползвали благодарение на положението си в продължение на шест месеца и…

— Възразявам — извика Пауъл.

— Не беше така…

Харди повиши глас възмутено и това не беше театър.

— … и я уволнихте в същия момент, а тя е започнала да ви замеря с предмети в гнева си. За такова нападение ли говорите?

Вилърс удари с чукчето.

— Ваша светлост, издевателство над свидетеля — обади се Пауъл.

— Приема се. Господин Харди, в този водопад от думи беше ли скрит някакъв въпрос?

Харди пое дъх и се обърна към съдебните заседатели с лека усмивка.

— Докторе, в състояние ли сте да ни назовете поне един от инструментите, които Дженифър е хвърлила по вас?

— Добре, да… искам да кажа, не. Но не стана така. Тя обърна кабинета ми наопаки. Поряза ме.

— Добре, да караме поред. Най-напред обърна кабинета ви наопаки, така ли?

— Напълно.

— Причини ли големи щети?

— За осем хиляди долара. Наложи се да не приемам пациенти цяла седмица.

— Осем хиляди долара. Би трябвало да сте съобщили за такава загуба в полицията.

Пул мълчеше.

— Доктор Пул, съобщихте ли за инцидента в полицията?

— Не исках да…

— Извинете ме, докторе, но въпросът ми изисква отговор с „да“ или „не“. Съобщихте ли в полицията?

Пул преглътна веднъж, после още веднъж.

— Не.

— Значи никъде не е документирано, че се е случило точно това, което казвате вие? Да или не?

— Не, не е документирано.

— Добре. Да се върнем на порязването. Тя го направи с някой от вашите инструменти, така ли?

— Не. Бяха няколко драскотини.

— О…!? — Харди погледна съдебните заседатели многозначително. — Значи не са били порязвания, а драскотини?

— Нахвърли се върху мен и изподра лицето и ръцете ми с нокти. Тези драскотини имах предвид.

— Добре, изяснихме въпроса. Казахте, че са били сериозни, нали? Консултирахте ли се с лекар за тях?

— Не, не исках да…

— Благодаря ви. Имате ли все още белези от това нападение?

Вдигна ръце към лицето си, сякаш там бе останал някакъв спомен.

— Минаха близо десет години.

— Това означава ли „не“?

— Да. Означава „не“.

— Благодаря ви. И един последен въпрос, докторе. Да се върнем на заплахата, за която споменахте преди малко. Спомняте ли си точните думи, които използва Дженифър?

— Не. Не помня точните думи. — Дишаше тежко. Изведнъж скочи на крака и посочи с пръст Дженифър. — Но тя каза, че ще ме убие!

Вилърс му направи забележка да се овладее и да седне.

— Опита ли се наистина да ви убие? Да ви е преследвала, да ви се е обаждала по телефона или да ви е тормозила по някакъв друг начин?

— Не. Нямаше нищо такова. След това не съм я виждал никога… докато не попаднах в тази зала.

— Не сте я виждали никога след това. С други думи, независимо какво ви е казала, когато е била разстроена и разочарована, само миг след като е била изоставена от вас и уволнена, тя е изчезнала от живота ви. Това ли е истината?

— Да.

— Благодаря ви. Нямам повече въпроси.

 

 

Харди спечели рунда по точки, но се опасяваше, че победата му може да се окаже пирова. На съдебните заседатели им бе припомнен Нед Холис и независимо от всички инструкции да не се влияят от неговия случай, Харди не вярваше, че жив човек, който е сигурен, че Дженифър е убила Лари и Мат, няма да реши, че е убила и първия си съпруг.

Харди се безпокоеше и от отношението на Вилърс. Освен това, макар и много добре да бе показал какъв е бил мотивът за избухването на Дженифър, тя все едно бе избухнала пред Пул и се бе нахвърлила върху него. Пул можеше да бъде възприет като използвач, лигльо и подлец, но и мнението за Дженифър също пропадаше надолу — крайно неустойчива личност, представляваща опасност за околните. Нима не беше вероятно отново да прибегне към насилие?

 

 

По време на първата фаза Пауъл почти не използва снимките по делото, но по време на обедната почивка в знак на уважение изпрати младия си помощник Джъстин Морхаус при Харди, за да му съобщи, че следобедът смята да ги вкара в играта — за цветните от дома на семейство Уит щеше да дава показания специалист от криминологичния екип, а за черно-белите от моргата — доктор Страут.

Преживяването нямаше да е приятно, но пък от гледна точка на Пауъл беше нужно. Смяташе да докаже, че убийството е извършено хладнокръвно и преднамерено. Желаеше да подчертае каква ужасна смърт е сполетяла Мат, и Харди, който беше виждал снимките, знаеше, че ще постигнат тази цел много ефективно.

Джъстин беше атлетичен младеж, който следваше Пауъл като сянка през цялото време, без да обели дума и вършеше досадната работа, както повечето млади юристи. Имаше свежо, открито лице. Докато предаваше на Харди посланието, умишлено се накланяше назад, за да избегне позата, която някои върли прокурори приемаха за свой символ.

— Дженифър ще понесе това много тежко — отбеляза Харди. — Не би ли могъл да го подшушнеш на Дийн?

— Кое? — учуди се Джъстин.

— Снимките на мъртвия си син.

Младият прокурор запристъпва от крак на крак, сякаш му се ходеше до тоалетната.

— Тогава не е трябвало да го убива — отвърна той. Каза го някак си неохотно, сякаш не желаеше да изглежда безсърдечен, но от друга страна пък и не можеше да не изрази искрените си убеждения. Харди възприе това като знак.

За много хора в залата — а Харди смяташе, че за повечето — Дженифър беше двоен убиец, непокаяла се грешница, която може да нанесе нов удар, ако бъде предизвикана. Дори и Джъстин Морхаус — иначе приятен младеж — не изпитваше никакви угризения, че могат да я изпратят в газовата камера. Дори — макар че едва ли би го признал — нямаше нищо против да я погледа как се мъчи преди това, па било и само заради снимките.

Харди се опасяваше, че Джъстин би могъл много точно да отразява настроенията на съдебните заседатели и ако наистина беше така, Дженифър бе обречена. Защото, ако въпреки кръстосания му разпит, Морхаус бе останал с такива убеждения, можеше и да не си прави труд да го провежда.

 

 

Веднага след като залата беше призована към тишина след обедната почивка, Харди се изправи и поиска разрешение от Вилърс да се приближи до нея.

— Ваша светлост — каза той след това, — на днешното заседание господин Пауъл възнамерява да разпита свидетели във връзка със снимките по делото. Като вземем предвид емоционалното състояние на клиентката ми и възможната реакция, която вероятно снимките ще предизвикат у нея, моля да позволите тя да не присъства в залата, докато траят разпитите.

Вилърс смъкна полукръглите си очила малко надолу и го изгледа над тях.

— Господин Харди, в нашата страна подсъдимите нямат право да напускат залата, когато им скимне. Ще присъства.

Законът наистина беше такъв, но стриктното му спазване в случай като този намирисваше на изтънчена жестокост. Но нямаше аргументи.

— Тя може да припадне, ваша светлост. Преживяването ще е много тежко за нея.

Но реалността надмина и най-лошите му очаквания — някакъв емоционален изблик, дори гневен, би придал на Дженифър човешки облик в очите на съдебните заседатели. Вместо това тя изпадна в нещо като вцепенение и през цялото време, докато показваха на съдебните заседатели и на нея как е изглеждал синът й след като е бил застрелян — снимките бяха увеличени достатъчно, за да могат да се закрепят на статива до свидетелската банка — остана неподвижна, стиснала ръката на Харди, без да каже дума.

Половината от съдебните заседатели се просълзиха, а на някои направо им прилоша. Дженифър стоеше с каменно лице, уловила ръката на адвоката си, втренчена право напред.

Като безчувствена жена.

* * *

Макар и да не можеше да стои на краката си от умора, след заседанието Харди се отби в болницата. Над съдебната палата все още грееше слабото слънце, но само след пет минути навлезе в гъста мъгла и се наложи да кара бавно. Мъглата в Сан Франциско, помисли си Харди, не е като другаде. Пристига на огромни облаци откъм океана и поглъща всичко със скорост една пресечка за минута. Температурите паднаха с пет градуса след около километър разстояние, чистачките на колите работеха, вятърът бръснеше. Хората изведнъж решаваха да скочат от моста „Голдън Гейт“.

Мина покрай „Шамрок“ и се замисли дали да не се отбие, за да изпие едно, но си спомни, че предния ден го бе направил и от това животът му не бе станал по-добър.

 

Пред стаята на Нанси Дистефано нямаше охрана. Беше време за свиждане и Харди успя да влезе направо.

Майката на Дженифър седеше в леглото със затворени очи. Носът й беше превързан, цялото й лице бе отекло и насинено.

Харди се прокашля и тя се раздвижи.

— Лошият вятър духа — обади се Нанси.

— Да.

Тя се надигна и се обърна към него. Болеше я, защото направи гримаса.

— Казах на Фил, че ще се явя в съда и че си идвал.

Харди кимна.

— Да, предположих го.

— Как е той?

— Състоянието му е критично. — Беше се отбил при сестрата на входа и тя му каза.

Нанси въздъхна — облекчение? Разочарование? Но дъхът й изведнъж секна — изглежда имаше счупени ребра.

— Не помня. Какво съм направила?

— Някой се е опитвал да ви нарани и си е получил заслуженото.

— Не знам… страх ме е.

— От него ли?

— От това, което направих. Какво ще стане сега?

— Полицаите идваха ли?

Тя кимна. И най-малкото движение й причиняваше болка.

— Да. Разказах им какво стана. Но след това какво?

— Какво имате предвид?

Тя се засмя сухо и извика от болка.

— Боли, когато се смееш. Искам да кажа, след като наръгаш мъжа си с нож. След като бракът ти свърши. Не знам какво ще правя сега. Какво ще стане.

Харди не можеше да й отговори и смяташе, че е най-добре сама да реши. Според него беше поставила добро начало.

— Какво казаха полицаите? — попита той. — Ще ви обвинят ли?

— Не. Поне засега. — Тя погледна надолу към краката си. — Според тях, Фил е щял да ме убие. Според мен, той просто не си даваше сметка… — Млъкна. — Не, няма да постъпя така и този път. Стига. Той знаеше какво прави. Помолих го да престане, но не ме послуша…

— Това ли казахте на полицаите?

— Това е, което се случи. — Вдигна очи към него и попита: — Кога искате да свидетелствам?

— Кога ще ви изпишат от болницата?

Нанси Дистефано поклати дръзко глава. Напомняше му за Дженифър.

— След това… ще започна отначало… Кажете ми, кога Дженифър ще има нужда от мен. Ще дойда, дори и да се наложи да пълзя по корем.