Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (24)

22

В сряда, малко след обяд, нещо издрънча в решетките на помещението за свиждане и падна на пода зад Дженифър. Франи се стресна и едва не скочи от стола. После се успокои и се усмихна.

— Неприятен звук. Стресна ме.

— Вече не обръщам внимание. Свикнах — отвърна Дженифър и погледна ръцете си. — Понякога Лари чупеше разни неща в яда си… Щом чуех шума, разбирах, че краят идва скоро.

— Как така?

— Напрежението… очакването да избухне, да излезе от кожата си. След това чувствах едва ли не облекчение.

Франи опря длан на плексигласовата преграда. Дженифър залепи своята от другата страна. Това беше някакъв знак за близост, опит за докосване. Срещаха се за трети път. Франи се втренчи в ръката си, в сватбения си пръстен. Лицето й пребледня.

— Какво ти е? — попита Дженифър.

— Не, нищо ми няма… Понякога само…

— Какво?

— Извинявай. Момент на слабост. Няма ми нищо. — После се усмихна уморено. — Не знам какво ми става.

— Изглеждаш тъжна.

Франи кимна.

— Май е така. Като че ли изведнъж всичко… — Направи пауза, за да потърси точната дума. — Сякаш изведнъж всичко замря.

— Може би е от раждането. Понякога тези състояния продължават по половин година след това. Когато се роди Мат… — Дженифър млъкна, изненадана заради името, появило се така неочаквано. Пое въздух, продължи: — След като родих Мат, най-напред изпаднах в някаква еуфория, после се появи черна дупка, която не искаше да си отиде…

Франи сви рамене.

— Може би си права. Не знам. На мен ми се струва, че не е това. — Свали ръката си в скута. — Исках да ти кажа… Знаеш ли, че и моят първи съпруг беше убит?

Франи разказа за двайсет и петгодишния Еди Кокрън — неин мъж и приятел на Харди. Харди бе помогнал да се открие убиеца, после двамата се сближиха… ожениха се. Спомена и за някои лоши моменти от съвместния им живот. Може би резултат от чувството за вина. От неподходящото време. Но тъгата сякаш не отслабваше с времето.

— Всичко стана някак си набързо.

Дженифър слушаше съсредоточено. Очите й блестяха. И другите имаха проблеми, страдаха. Все пак това беше някаква утеха — не беше чак толкова сама.

— В началото беше Еди, после само Дизмъс и аз. Роди се Ребека. После, без изобщо да се замислям за всичките тези промени, отново забременях и дойде Винсънт. Сега… Сега се замислям за миналото и имам чувството, че съм като човек, който бяга като обезумял, който иска да се спаси от нещо. Разбираш ли?

Дженифър кимна.

— Да. Понякога е най-добре просто да продължиш да бягаш, да не спираш, за да мислиш. Ако се замислиш…

Франи облегна лакти на плота пред себе си.

— Днес, докато хранех Винсънт, изведнъж се разплаках. Стана ми тъжно, не знам защо. Всичко в живота ми е наред, нали? Щастлива съм, с Дизмъс всичко е наред. Обичам децата си. Просто не разбирам.

— Може би ти липсва Еди.

— Донякъде. Но вече се примирих с това, че го няма. Свикнах. Няма как да се върне. Не е това. Имам чувството, че всичко е някак хаотично, объркано… Изведнъж се оказвам с две деца, омъжена… и дори не съм си дала сметка как съм стигнала дотук.

Дженифър драсна с нокът по грапавата повърхност на плота пред себе си.

— Да не си даваш сметка как си стигнала донякъде…

Франи се усмихна.

— Така е. Нямам никакво право да се оплаквам точно на теб.

— Все едно е — отвърна Дженифър. — Няма да съм тук вечно. Каквото и да стане, няма да съм тук.

— Не знам как издържаш.

Дженифър преглътна и също се усмихна.

— Нямам голям избор. Той… държи се добре с теб, нали? Не те удря?

Франи не разбра веднага за кого става дума.

— Кой?

— Мъжът ти.

— Дизмъс? Не… искам да кажа, държи се с мен много добре. Никога не ме е удрял. Обича ме.

Дженифър я изгледа учудено, сякаш не разбираше какво общо има едното с другото.

— А как беше с Еди?

— Да ме е удрял? Не, никога.

Дженифър се облегна назад и прокара пръсти през косата си.

— Аз съм била причината. Винаги съм смятала, че аз съм причината.

— Какво? За какво?

Дженифър се наклони напред, прегърбена, после вдигна ръка и долепи дланта си до плексигласа. Франи също вдигна своята. Имаше чувството, че усеща топлината на кожата й.

— Да ме бият.

 

 

На третия етаж Дийн Пауъл слушаше свой колега, който анализираше възможните алтернативи при поредното дело за побой.

Хората, които работеха в съдебната система, разговаряха на свой собствен език. Сан Франциско с право се славеше като най-съобразяващия се в политическо отношение град — всеки служител на местната власт можеше да бъде най-малкото уволнен, ако си позволеше да употреби и една дума, която не е официално одобрена — или е официално отхвърлена — от една или друга организация или група.

Полицията и прокуратурата бяха особено деликатни в това отношение и затова служителите им си бяха изработили най-сложния шифър. Посетителите можеха да прекарат цял ден из коридорите и в кабинетите и да останат със съвършено различно от действителността мнение за нещата, които са чули.

Дийн Пауъл, който се бе кандидатирал за поста главен прокурор, не биваше да прекалява с жаргона, но пък не се нуждаеше и от преводач.

— Ако питаш мен — продължаваше Тони Фини, — тук имаме класически пример за КТ. И двамата са канадци. Финансов спор. Професионалистка. Имам чувството, че и този път ще мине странично.

Фини искаше да научи мнението на по-опитния си колега по въпроса дали изобщо си струва да се връчва обвинителен акт на господин Дънкан Дънлап, който бе нанесъл побой на приятелката си Бина Луис — „професионалистка“.

„КТ“ означаваше „кучката си го е търсела“ — така наричаха случаите, при които побойникът, най-често шумно, заявяваше в полицията, че жертвата сама е предизвикала последствията. В сегашния случай Дънлап смятал, че Луис крие пари от него и че дори си търсела друг сводник. Според Фини тя щеше да „мине странично“ — да откаже да даде показания или дори да се отрече от вече дадените. Нарече ги „канадци“, тоест чернокожи, за да не се обиди някой, ако случайно го чуе.

Бина Луис беше обещала да свидетелства против Дънлап и при трите предишни случая, когато я бе пребивал, но и при трите после се беше отказала, защото той искрено се бил разкаял и само трябвало да му се помогне, защото я обичал.

Пауъл сложи длани на тила си.

— И се питаш защо продължаваме да го правим, така ли?

Фини не отговори. Седна срещу Пауъл, изпълнен с надежда, че няма да бъде забравен, ако Пауъл бъде избран.

— Много ли е пострадала този път? — Фини отвори папката и започна да вади снимки, но Пауъл го спря с жест. — Кажи го с думи. Зле ли е?

Снимките бяха направени в болницата, малко преди раните да бъдат превързани. Лявото око на Бина беше отекло, носът изглеждаше счупен, косата над едното ухо червенееше от кръв. Освен това в медицинското свидетелство беше отразено, че едната ръка е изкълчена.

— Ти какво мислиш?

Ако жертвата се съгласеше да свидетелства срещу Дънлап, щяха да предявят обвинението и да има дело. Ако обаче решеше да се откаже, което в подобни случаи ставаше често, всичко щеше да отиде по дяволите.

— Проблемът е, че има много „ако“. Когато са направили тези снимки — Фини посочи папката, — госпожица Луис е заявила, че веднага щом излезе от болницата, ще подаде оплакване и ще даде писмени показания, защото й било дошло до гуша.

— Да не би след това той да е отишъл да я види?

— Сигурно щеше да отиде, но все още е арестуван. Веднага, щом излезе под гаранция, ще купи цветя и бонбони, ще й се извини и така нататък… Тя няма да знае дали да му вярва, ала толкова се страхува от него, че…

— Добри разсъждения.

— Но — Фини вдигна пръст, — заяви, че ако й връчим призовка, ще свидетелства.

— И ме питаш как бих постъпил аз в този случай?

— Знам как би постъпил, Дийн. Просто се питам как би си го обяснил. Имаме трети побой, свидетелка, която заявява, че ще даде показания… Как мога да се откажа?

— Няма да се отказваш, Тони. Завеждаш дело, коткаш я и накрая гледаш да не се разочароваш прекалено, когато не се яви на делото.

 

 

Кабинетът на Дейвид Фримън беше на втория етаж на старинната сграда и гледаше към улицата. До него се стигаше по разкошно украсено стълбище. На приземния етаж имаше уютна приемна, заседателна зала и библиотека, която гледаше към вътрешния двор. При ремонта преди четири години Фримън бе направил основен ремонт и бе сложил много стъкло, така че се създаваше впечатление за просторност.

В горния край на стълбището, пред леговището на Фримън, беше приемната на Филис Уелс, чиято основна задача беше да държи кресльовците настрана. Кресльовци наричаха сътрудниците на адвоката.

Филис работеше при Фримън от трийсет и две години и през това време бе видяла много сътрудници да идват и да си отиват — идваха като ентусиазирани млади юристи, надяващи се да се уловят за пешовете на великия Дейвид Фримън и с негова помощ да стигнат до славата, да си изградят репутация в града и извън него, след шест-седем години да станат негови съдружници. Повечето не се задържаха и две.

Досега никой не бе станал съдружник. Работеха по дванайсет часа денем, нощем и през почивните дни, набираха професионален опит и си отиваха или за да открият собствени фирми, или за да напуснат правото окончателно.

Причината? Дейвид Фримън не искаше да има съдружници. Неслучайно беше нарекъл фирмата си „Дейвид Фримън и сътрудници“. Това положение нямаше да се промени.

Не обичаше да поверява работата си на други. Филис знаеше, че не е само това — просто беше неспособен да го прави. Затова, според нея, ситуацията с Дизмъс Харди беше малко необикновена — Харди се бе заел с неща, които Фримън винаги бе вършил сам. Шефът й дори изглеждаше доволен от резултатите. Това бе толкова необичайно за него, че Филис се тревожеше. Чудеше се дали не е болен. Дали би й го казал, ако е.

Не че тя имаше нещо против Харди — беше симпатичен човек. Малко грубоват, хубав, не прекалено слаб. Понякога може би избързваше с шегите, но пък през фирмата бяха минали и твърде много напълно лишени от чувство за хумор негови колеги. Беше й приятно, че край нея има някой, който не се взема чак толкова насериозно.

Фримън й бе наредил да пуска Харди при него винаги, когато той поиска. Разбира се, формално Дизмъс не беше „сътрудник“, дори не и консултант. Просто държеше кабинет под наем. Влизаше и излизаше когато си поиска и изглежда й имаше доверие. Естествено, можеше да й се довери, въпреки че в началото, когато Дейвид бе предложил да я използва като своя секретарка, тя не бе останала очарована. Но и този проблем се бе загладил. Кабинетът на Харди беше на четвъртия етаж и бе свързан с нея с интерком, но той рядко го използваше.

Във всеки случай за нея беше недопустимо да му даде каквато и да било информация, преди да се посъветва с Дейвид. Сега шефът й — за нея Фримън винаги щеше да си остане „шефът“ — беше в съда, а Дизмъс Харди искаше да знае кой е насочил Дженифър Уит към тяхната фирма. Филис бе смятала, че вече знае. Е, не било кой знае какво — Харди бе тръгнал нагоре по стълбата, после се бе сетил и се бе върнал при нея.

Дженифър Уит беше клиентка на Дейвид — тук нямаше никакво съмнение, — макар че тя си спомняше как в началото шефът й бе наредил да изпрати в затвора при нея Харди. Така или иначе, след трийсет и две години във фирмата Филис бе научила, че в тяхната работа информацията е най-ценната монета и че с нея може да разполага само този, който трябва.

— Мина ми през ум — обясни Харди, — че научих какво ли не за тази жена, а дори не знам как е дошла при нас. Първия път, когато отидох при нея, ме взе за Дейвид… значи не е познавала и него, нали?

Филис се усмихна и намести очилата си.

— Не попита ли нея?

Той се облегна на бюрото й.

— Доколкото си спомням, спомена нещо за адвокатите на мъжа си, но нямам представа кои са те.

— Не иска да ти каже, така ли?

— Ще ми каже, ако отида до съдебната палата, платя четири долара за паркинг, вляза в най-бавния асансьор в Америка и се оставя надзирателките да ме опипат, за да ме пуснат. После трябва да изчакам петнайсет минути, за да я доведат и чак тогава да я попитам. — Надяваше се да я очарова и донякъде успя. Но Филис не му каза нищо. Усмихна се и добави: — Филис, ти саботираш дейността ми, убеден съм в това.

 

 

Оказа се, че я е изпратила някоя си Дона Белоуз от „Голдбърг, Мюлен и Роук“. Харди й се обади от кабинета си, два етажа над Филис.

Беше средата на седмицата, следобед и се свърза веднага. Представи се и моментално долови хладината в добре овладяния, гърлен глас.

— Може би не ви е станало ясно в началото, господин Харди, но нашата фирма не се занимава с криминални дела. Освен това лично аз не бих искала да имам нищо общо с госпожа Уит, така че не съм склонна да ви помогна. Съжалявам.

— Познавате ли я лично? — Трябваше да говори, защото иначе щеше да му затвори телефона. Искаше да научи нещо.

— Не я познавам и не искам да я познавам. Съжалявам, но трябва да ме извините…

— Моля ви… само един въпрос. Можете ли да ми кажете нещо за „Крейн и Крейн“? Някаква връзка с доктор Уит?

Тишина. Обмисляне на решение. Харди знаеше, че той и госпожа Белоуз не са противници в истинския смисъл на думата. Може би тя искаше да остане лоялна към клиента си Лари Уит, но добрите адвокати освен това се стремяха и да спазват професионалната етика помежду си. Разчиташе на това. Чу я да въздиша, да събира сили за неприятния разговор.

— Добре, господин Харди. Съжалявам. Лари Уит ми допадаше. Четох вестниците и съм убедена, че жена му го е убила. Него и сина си.

— Само заради прочетеното във вестниците?

— Да. И заради други неща.

— Какви други неща?

Още една пауза, преценка, отказ?

— Да се върнем на въпроса, съгласен ли сте?

Не биваше да настоява повече, ако искаше да научи за „Крейн и Крейн“. Целия предишен ден бе гонил химери в търсенето си на друг възможен убиец — родителите на Мелиса Роумън, първата жена на Уит, Моли, някой си доктор Хефлър, записан във формуляра на Лайтнър. Все още не беше разговарял с никого от тях. Сега на телефона беше Дона Белоуз и от нея трябваше да научи това, което тя бе готова да му съобщи.

— „Крейн и Крейн“. Някаква връзка с Лари?

— Името ми се струва познато. Чувала съм го някъде, това е всичко.

— Това е юридическа фирма от Лос Анджелес.

— Възможно. Казахте, че Лари и…?

— Не знам. Обаждал се е на тази фирма няколко дни преди да умре.

— Преди да го убият. Той не умря просто така… беше убит. — Чу дишането й. — Аз бях финансов съветник на Лари. Струва ми се, че спомена за Крейн по някакъв повод. Преди около шест месеца. Така или иначе, едва ли е нещо важно. Не си спомням, но мога да проверя.

— Нали нямате нищо против да го направите?

— Честно казано, имам, господин Харди. Не обичам клиентите ми да загиват от пистолетни изстрели. И не желая да помагам на убийците им да отърват кожата. Но ще проверя. Обещах и ще го направя.

Харди й благодари.

— Ще ви се обадя. — И затвори.

 

 

„Тяхната вечер“ беше свободно мероприятие. Традиционният и свещен ритуал в сряда ги бе отвеждал — преди да се родят децата — чак до Лос Анджелес, Рино и Санта Фе. Вечерите нерядко продължаваха по няколко дни — тогава Харди се обаждаше на Моузес да му намери заместник в бара, а в това време той и Франи играеха в някое казино, разхождаха се из художествените галерии или се качваха на ферибота за Санта Каталина — романтичния остров.

И тази вечер бяха на ферибота — пресичаха залива на път за Сосалито. Около Алкатрас се появиха вълни, духаше вятър, слънцето се загуби в облака мъгла, обвил моста „Голдън Гейт“. Беше хладно.

— Ах, лято, лято — въздъхна Франи и вдигна очи към Харди. Стояха край парапета на горната палуба. Обливаха ги ситни водни капчици. — Средата на юли е най-доброто време да се отървеш от зимната депресия. — Тя се улови с две ръце за парапета и се облегна. — Може би е точно това… зимна депресия. — Погледна мъжа си и направи опит да се усмихне, но безуспешно. Харди я прегърна, зави я със сакото си и тя се притисна към него.

— Добре ли си?

Франи се замисли дали трябва да му каже, колко трябва да му каже. Имаше чувството, че го лъже, че го мами. Сега обаче не й се говореше за това. Моментът не беше подходящ. Щеше да се превърне в тема на вечерта, в дискусия, а сега точно тя нямаше нужда от това. Нямаше нужда да обсъжда всичко с Дизмъс. Обичаше го, но имаше свой собствен живот, свои собствени чувства.

На Франи й се струваше, че срещите с Дженифър по някакъв начин изваждат много неща на повърхността и това не бе лошо. Ако човек разбере с какво си има работа, му е по-лесно да се справи. Анализирането на собствените й чувства не би могло да заплаши отношенията между нея и Дизмъс или децата. Обичаше ги — мъжа и децата си. Не беше това.

Безпокоеше я онова, което бе започнала да казва на Дженифър — бяха се случили толкова неща, без да ги забележи, без да ги осъзнае. Имаше чувството, че не знае коя е, че не е наясно в какво се е превърнала Франсин Роуз Макгайър Кокрън (понастоящем Харди), че няма представа как е станало това. Не беше наясно със самата себе си.

Дали не беше само някакъв придатък към мъжа, с когото живееше, бащата на децата й? Всъщност с Дизмъс не се чувстваше по този начин. Нито пък с Еди. С Еди беше приключение. Малко преди да умре, искаше да се запише да учи. Пестяха пари за всичко. Откриваха нови места, откриваха себе си.

После изведнъж, без никакво предупреждение, Еди си отиде. Появи се Дизмъс. Не зае опразненото място на Еди, но все пак беше близо. Сега, две години по-късно — или пет минути? — тя беше домакиня и майка, без финансови проблеми, Дизмъс вече бе открил най-добрите заведения, бе взел повечето решения.

Като това например, да живеят в неговата къща — макар че се бе съветвал с нея. Беше много по-разумно, разбира се. Тя я обичаше. Но не в това бе проблемът — макар и да бе променила всичко по свой вкус, къщата си оставаше негова къща, къща на Дизмъс, не тяхна къща.

Всичките им приятели също така, а и жените им, бяха приятели на Харди. Ейб, Фло, Пико. Анджела. Дори Моузес — собственият й брат, беше приятел на Харди дълго преди тя да се появи на хоризонта. Не че не й харесваха тези хора — харесваха й и ги обичаше, но в живота й бяха влезли благодарение на Дизмъс.

А нейните собствени приятели? Хората, които срещаха с Еди? Нима те нямаха значение? Защо вече не бяха част от живота й? Заради децата? Заради Дизмъс? Заради самата нея?

Знаеше, че мъжът й не би одобрил посещенията й при Дженифър. Идеята й първоначално беше само да види що за човек е тя, за да се успокои.

Сега на повърхността излизаше нещо друго и то бе важно, нещо, на което не беше обръщала внимание от доста време. Може би като разговаряше с Дженифър, Франи щеше да й помогне, щеше да намери начин да я накара да види как би могла да се спаси. Струваше си, дори и Дизмъс да не знаеше за намеренията й.

Беше сигурна, че и той има някои тайни от нея. Не е нужно да съобщаваш на партньора си всяка своя мисъл, дума или постъпка.

А срещите с Дженифър бяха полезни за нея. Тя се превръщаше в нещо като нейна доверена приятелка и не беше необходимо Дизмъс да знае. Франи имаше право на свои собствени приятели, имаше право сама да взема решенията в живота си. Щеше да му каже по-късно. Може би след като измъкнеха Дженифър от тази каша. След процеса.

Беше независимо човешко същество, но някак си бе допуснала ежедневието да я завладее, да вземе връх. Започваше дори да се пита дали Дизмъс ще продължи да я обича, дали изобщо я обича. И беше уверена, че заслужава да бъде обичана. Казваше си, ако не обичаш себе си, как би могла да обичаш някой друг? Как някой друг би могъл да обича теб?

Фериботът навлезе в пристанището на Сосалито. Тук нямаше вълни.

Дизмъс я прегърна.

— Хей? Къде си?

Всъщност всичко това нямаше нищо общо с любовта им. Тя го обичаше — лицето му, тялото му, начинът, по който вършеше всичко. Просто трябваше да отделя малко повече внимание на самата себе си.

— Тук съм. — Целуна го по бузата.