Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (44)

42

Харди усети, че Уолтър Теръл вече не му е приятел. Обади му се по телефона в службата малко преди девет, за да поговори с него. Каза му името си и че иска да му зададе един-два въпроса, а Теръл отговори:

— Върви да задаваш тъпите си въпроси на някой, който го е еня. — И затвори.

Харди дълго задържа слушалката. Добре, помисли си той, разбрах намека. Теръл беше първата индикация, но докато прелистваше протоколите от разпитите и полицейските доклади на бюрото си, си даде сметка, че вече никой не би му обърнал внимание, да не говорим да проведе с него обстоен разговор.

Том и Фил Дистефано… пълен абсурд. Нанси… примряла от страх и с основание. Семейство Роумън… би могъл да се заеме със Сесил, но дори и да разполагаше с по-сериозни улики — а не разполагаше, — нямаше как да го накара да проговори. За Сам — хомосексуалистът от клиниката — не си струваше дори да се замисля.

Харди слезе долу, погледа мача по телевизията, изпи чаша кафе, поговори с Филис. Дейвид Фримън тази сутрин беше в кабинета си, но при него бе влязъл клиент и секретарката не искаше да го безпокои. Не че Харди имаше нужда от него. Май пак някакво дело за убийство. Беше работил у дома, защото Филис вече преписваше първите страници на обжалването.

Вечно въртящите се колела на правосъдието го притиснаха и той се качи в кабинета си. Стреличките зачаткаха по мишената. Часовникът тиктакаше.

* * *

Оставаше само Али Сингх — администраторът от „Йерба Буена“. Харди реши да го покани на обяд в някой ресторант, за да поговорят на спокойствие, да се опита да открие още подробности за работата на Лари Уит. Може би е отнел пациентите на някой друг лекар? Просто му се струваше невероятно човек като Лари да е бил харесван от колегите си. Беше труден за понасяне, а на всяко работно място и без друго възникваха търкания. Струваше си да опита. Не че имаше друг избор.

Оказа се, че Сингх вече не работи там.

— Можете ли да ми дадете новия му номер?

Деловият глас отвърна, че не било позволено да дава такава информация. Харди го очакваше.

— Много е важно.

Гласът каза, че съжалявал, но не можел да направи нищо. Съдба.

— Добре тогава, ще ви оставя името и телефонния си номер. Моля ви да му се обадите и да го помолите той да се свърже с мен.

— Предполагам, че ще мога да го направя — отговори гласът. — Ще попитам.

 

 

Помощникът на главния прокурор и кандидат за поста му Дийн Пауъл и самият главен прокурор Крис Лок отидоха да обядват заедно в ресторанта на последния етаж на „Банк ъв Америка“, петдесет и два етажа над града. Пауъл бе помолил за това.

Поръчаха си специалитета на заведението. Пауъл реши, че трябва да има и бутилка вино, но Лок не искаше и да чуе, докато не я донесоха — след това се остави да го убедят, че една чашка няма да му се отрази зле. Не се чукнаха.

До изборите оставаха само две седмици и Пауъл водеше пред другите кандидати с четири процента, според последните социологически проучвания. След като поговориха малко за тях, Пауъл разказа за посещението на Харди — това, за което бе обещал да не споменава пред никого.

Когато свърши, Лок попита:

— От колко време е при Фримън, че да опитва с тези номера? Разбира се, той е способен да го измисли и сам.

Пауъл кимна.

— Ходът е прозрачен — продължи Пауъл. — Твърди, че клиентката му не искала въпроса да се повдига в съда, но това било самата истина, а аз съм кретен, ако не му повярвам.

— Все пак, Дийн, тези приказки витаят във въздуха от самото начало.

— Разбира се. Няма съмнение, че тази жена е отнесла някой и друг пердах. Само че черно на бяло го няма никъде.

— Има го, Дийн. Регистрирано е най-малкото веднъж.

— Но не и с втория съпруг. Не с Лари.

Донякъде раздразнен или може би само изгубил търпение, Лок го прекъсна:

— Знам кой е Лари Уит. А какво смята да прави Харди?

— Тъкмо за това става дума… Дженифър му била забранила да говори за побоищата в съда.

— Обясни ли защо?

Пауъл сви рамене.

— Било все едно да признае, че е убила мъжа си, а тя не го била направила.

— Постила си за обжалването. — Лок изпи виното си и Пауъл му наля още половин чаша. Областният прокурор не възрази.

— И аз мисля така. Тя не е глупава и знае какво прави.

— Струва ми се, че не е убила мъжа си за това, че я е биел.

— Така е. Направила го е заради парите. Два пъти. — Пауъл се загледа през прозореца към блещукащия град и отпи вино. — Просто исках да го знаеш. Да те предупредя, че можеш да очакваш посещение от господин Харди, за да те помоли да проявиш състраданието, с което основателно се славиш.

Лок, който не понасяше Харди от край време, се усмихна и попи устните си със салфетката.

— Ако е неофициално и не е включено в протокола, значи не съществува, Дийн. Това е моят принцип. Винаги е бил.

Пауъл беше удовлетворен.

— Да, знам.

Лок вдигна чашата си и Пауъл му наля последните капки вино.

 

 

Най-накрая Харди бе открил две неща, за които все още не се бе замислял и те му дадоха известна надежда.

Не че съдържанието на пакета, доставен от „Федерал Експрес“ малко преди убийството и неговия подател бяха от голямо значение. Но все пак… Дори и това „все пак“ му се струваше невероятно оптимистично.

Другото, което му хрумна, бяха колегите на Фил Дистефано. Глицки му бе разказал за посещението си в работилницата и Харди се замисли дали някой от хората там не си докарва допълнителни доходи като платен убиец. Това, разбира се, беше прекалено… Фактът, че онези хора са обикновени работници, не означаваше, че са убийци. Освен това водопроводчиците не бяха сред финансово притеснените обществени кръгове. Но с какво друго можеше да се заеме? Според Франи — а той вече също бе убеден в правотата на думите й, — беше пропуснал нещо.

Телефонът иззвъня и го стресна. Тъкмо разсъждаваше как да подходи към колегите на Фил: „Здрасти, струва ми се, че някой от вас убива хора в извънработно време. Чували ли сте нещо такова?“ Боже.

— Ало?

— Господин Харди ли е? — приятният глас на Али Сингх. Не че щеше да помогне кой знае колко.

— Малко късно е, но ако все още не сте обядвали, бих искал да се видим в някой ресторант. Ще хапнем и ще поговорим.

 

 

„Еднорогът“ доста се различаваше от ресторанта на петдесет и втория етаж на „Банк ъв Америка“. Това беше едно от тези заведения в Сан Франциско, които сякаш винаги са празни, но някак си съумяват да съществуват по двайсет-трийсет години и повече. Един плакат до входа обявяваше, че в сряда ще се състои поетична вечер, че през другите дни има музика, „микрофонът е ваш“ и така нататък. Прозорците бяха големи, но завесите бяха спуснати, така че вътре цареше приятен полумрак. Носеше се лек аромат на къри и свиреше цитра. На бара играеха шах брадат мъж по фланелка и дългокоса млада жена с черни дрехи.

Сингх махна с ръка от масата в дъното. Харди видя фигурата, макар и очите му все още да не бяха свикнали с мрака и се запъти нататък. Блъсна се в една маса и едва не настъпи някаква котка, която изсъска и скочи върху перваза на прозореца.

Харди стигна до масата и Сингх стисна вяло ръката му. Администраторът изглеждаше някак си смален и измъчен, макар и да се усмихваше. Когато Харди му благодари, че се е съгласил да се срещнат, Сингх отвърна:

— О, не, удоволствието е изцяло мое. Радвам се, че дойдохте. Тук няма много… — Замълча и посочи с ръка празното заведение.

— Този ресторант ваш ли е? — попита Харди. — Собствен?

Сингх се засмя.

— О, не, не. Тук е евтино. Понякога стоя по цял ден. По-добре е, отколкото да си у дома. Човек трябва да ходи някъде… както ходи на работа.

Мъжът, който играеше шах на бара, си сложи престилка и се приближи до масата им с менюто. Сингх попита Харди дали може да си поръча зеленчуково къри за 4,95 — най-скъпото ястие в менюто. Харди го увери, че всичко е наред и че след като го е поканил, ще плати сметката.

Келнерът си тръгна и Харди попита Сингх защо е загубил работата си. Той се усмихна тъжно.

— Виждате ли, новият климат… — Той отново замлъкна по средата на изречението. — Не, не е това. Мисля, че е заради алчността.

— Алчност?

— Не е почтено, не е както трябва. Може би това е само бизнес, но аз… работих в „Йерба Буена“ седем години и мислех, че…

— Какво се случи?

— Реорганизацията. Парите. — Сингх отпи глътка вода от чашата си. Без лед. — Не знаех, че ще стане така. Аз съм си виновен. Трябваше да го предвидя. За да печели една организация, трябва да се освободи от излишните тлъстини. Е, не смятах, че съм излишна тлъстина… бях полезен. Вършех някаква работа там. Сега вече разбирам.

Харди бе прочел циркулярната оферта няколко пъти и познаваше фактите — медицинският център „Йерба Буена“ трябваше да се превърне в печелившо, самофинансиращо се здравно заведение и трябваше да привлече капитал, за да може да е конкурентноспособно в привличането на пациенти. Но от друга страна, капиталът би дошъл, само ако се очакват печалби.

— Значи ви уволниха.

Сингх сви рамене.

— Сигурно са намерили някой, който да върши работата ми срещу по-малко пари. Може би не толкова добре, но… Пък и аз бях администратор, не лекар, така че… — Заключението беше очевидно. — Все едно. С какво мога да ви помогна? Не дойдохте тук, за да разговаряме за мен, нали?

Харди се отпусна назад.

— Нямам нищо против да чуя какво е станало с вас, господин Сингх. Исках да се срещнем във връзка с Лари Уит. Може би сте разбрали, че жена му беше призната за виновна от съда?

— Не, не съм. Не следя новините, откакто… жена му, казвате?

— Тя е моя клиентка. Има реална опасност да я осъдят на смърт и аз се опитвам да я спася.

— Аз съм против смъртното наказание. За мен то също е убийство, само че го извършва държавата.

— В такъв случай може би ще искате да ми помогнете.

— Стига да мога. Но, както вече казах, доктор Уит беше уважаван лекар.

Сервираха обяда. Сингх започна да се храни лакомо веднага, щом оставиха чинията пред него.

— Споменахте, че с доктор Уит сте имали някои разногласия около разходите.

— Вижте, бордът на директорите решаваше всичко, аз само изпълнявах решенията. Докторът го знаеше и не е имало конфликти на лична основа. Струва ми се, че искаше да упражнява по-голям контрол, да се чува гласът му. — Сингх престана да се храни за миг и се усмихна. — Понятие нямам какво би направил сега.

— Кога сега?

— Когато няма Али Сингх, с когото да спори. След продажбата.

— След като „Йерба Буена“ започна да се самофинансира?

— Не. — Сингх поклати глава. — Започна да се самофинансира миналата пролет. Имах предвид продажбата на акциите. Изкупуването им. Самият той не купи никакви акции… почти никой не купи. Но доктор Уит щеше да оспорва. Нямаше да остави нещата така.

Харди престана да се преструва, че се храни.

— Боя се, че не ви разбирам. Нали говорехме за това, че „Йерба Буена“ е започнала да се самофинансира?

— Да, така и стана. — Харди чакаше. — После… това е друго нещо… по-късно, това лято, центърът беше купен.

— Кой го купи?

Сингх приключи с кърито и бутна чинията си настрана.

— Хората, които ме уволниха. Застрахователната компания „Пакрим“. Платиха четирийсет милиона в брой.

Харди също бутна чинията си.

— Четирийсет милиона.

— Когато трябваше да се плати таксата по пререгистрацията — продължи Сингх, — а тя се определя според стойността на предприятието, въпросната стойност беше малко повече от половин милион. Предложението за четирийсет милиона изненада всички. Никой не беше предполагал, че „Йерба Буена“ може да струва толкова.

Но някой все пак е предполагал, помисли си Харди. Няма предприятие, което за по-малко от шест месеца да поскъпне от половин на четирийсет милиона.

Така или иначе, циркулярната оферта описваше финансовото бъдеще на организацията с доста мрачни краски. Не се предвиждаше външна разпродажба на акции, не се очертаваха потенциални купувачи. Всичко това се посочваше в офертата. Членовете на колектива не бивало да очакват никакви главозамайващи печалби. Човек можеше да си помисли, че не си струва дори да губи време, за да купи петцентовите акции — те едва ли някога биха стрували повече от това.

Започна да се досеща.

— Ако бях член на „Йерба Буена“ щях да купя акции — продължи Сингх. — Малко от членовете купиха, но аз щях. И сега всичко щеше да е доста по-различно.

— А членовете, които купиха — попита Харди, — какво стана с тях?

Сингх знаеше цифрите.

— На лекарите, членове на „Йерба Буена“, предложиха четирийсет и девет процента. Това прави сто и четирийсет хиляди акции по пет цента едната. Количеството, което имаше право да купи всеки, зависеше от стажа в организацията, но не биваше да превишава триста шейсет и осем, тоест осемнайсет долара и четирийсет цента.

Харди помнеше цифрата. По-малко от двайсет долара.

— Все още ми е трудно да повярвам, че това стана… Знаете ли колко струва една петцентова акция сега?

— Бих могъл да изчисля.

— Не е нужно. — Сингх пак се усмихна. — Вече го направих. Сто четирийсет и два долара и осемдесет и шест цента. За акция.

Харди подсвирна.

— Петдесет и две хиляди, петстотин седемдесет и два долара и четирийсет и осем цента — добави Сингх.

— Какво е това?

— Сумата, с която разполага всеки, който е купил триста шейсет и осем акции за осемнайсет долара и четирийсет цента.

 

 

— Интересно, ако е вярно, но какво от това?

Фримън беше на своя територия. За разлика от скромния му апартамент, кабинетът му беше обзаведен пищно — огромен персийски килим покриваше тъмния паркет на пода, в зареденото барче се виждаха чаши от оловен кристал, на стените висяха скъпи картини, рафтовете, пълни с книги, две кожени канапета, кресла. На прозорците имаше завеси, а не щори. Огромното бюро беше от безупречно полиран махагон.

Шест часът. Харди се бе настанил в едно от креслата. След разговора с Али Сингх се бе опитал да се свърже отново с Дона Белоуз, но безуспешно. Беше оставил съобщение и за Джоди Пакмън от „Крейн и Крейн“. После отново прочете циркулярната оферта. След наученото от Али Сингх, тя не изглеждаше по-различно.

— Какво от това? — учуди се Харди. — Как какво?

Фримън изсумтя, подаде му бутилка бира и продължи да търси нещо в барчето.

— Това са ужасно много пари — продължи да упорства Харди. — Ужасно много!

Фримън най-накрая измъкна бутилка червено вино.

— Съгласен съм. — Започна да я отваря. — Но пак те питам, какво от това? Шайка лекари са спечелили много пари. Случва се всеки ден.

— Не е шайка. Броят се на пръсти. Според администратора Сингх, не са били повече от петнайсет-двайсет.

Фримън извади тапата, помириса я и я остави върху барчето. После взе една кристална чаша, изля вътре четвърт от бутилката и я вдигна към прозореца, за да види цвета, бистротата.

Харди кръстоса крака.

— Дейвид, ако те отегчавам, кажи ми, става ли?

Фримън отпи от виното.

— Не ме отегчаваш. Ни най-малко. — Отпи пак, задържа го в устата си, преглътна, въздъхна. — Това бордо осемдесет и втора година наистина е фантастично. Защо не го опиташ?

Приближи се до съседното кресло, остави чашата върху мраморната масичка и седна. Харди упорито продължаваше да пие бира.

— Дизмъс — каза Фримън след малко, — наистина се опитвам да сглобя някакъв аргумент от всичко това, но не го виждам.

Харди се отпусна назад и се помъчи да организира мислите си. Това би било добра тренировка, преди да излезе пред Вилърс. Може би в края на краищата нещата не бяха чак толкова ясни, колкото му се струваше.

— Добре. Да проявим благородство и да кажем, че петдесет души от „Йерба Буена“ са купили акции. В центъра са членували около четиристотин.

Фримън слушаше с чашата в ръка.

— Е?

— Според мен, една година по-късно тази циркулярна оферта прилича на чиста измама.

— Преди една година още не беше започнал първото си дело — отвърна Фримън. — Още не работеше тук. Нямаше две деца. Не познаваше Дженифър Уит. Лари и Мат бяха живи. — Разклати виното и добави: — За една година могат да се случат много неща. Да настъпят промени.

— Мисля, че Лари се е свързал с адвокатката си и след това с фирмата в Лос Анджелес, защото е подозирал нещо нередно. Искал е да го предотврати, да посочи с пръст, когото трябва.

— Кого?

— Бордът на директорите, адвокатите… не знам. Който е замислил цялата шашма.

Рунтавите вежди на Фримън се повдигнаха.

— Сега пък стана шашма.

— Само ако е шашма, може да помогне на Дженифър.

— Дизмъс, не си мисли, че нещата стоят така, само защото искаш да стоят така.

— Струва ми се, че не го правя.

Фримън поклати глава.

— Искаш да е шашма, защото ако е, ще имаш шанс да помогнеш на Дженифър да се отърве. Ако го докажеш. Само че не виждам как ще го направиш. На този етап можеш само да се надяваш да заменят смъртното наказание. Тя е призната за виновна. Невъзможно е да предизвикаш преразглеждане на делото.

— Мога да накарам Вилърс…

— Говориш за съдия Джоан Вилърс от Върховния съд, предполагам? Дръж се сериозно. Няма да я накараш абсолютно нищо… По-скоро ще убедиш някое парче бетон.

— Нека убедя теб, тогава.

Фримън се облегна.

— Слушах те. Спомена нещо за някакви си петдесет доктори, които купили акции. Продължавай.

— Причината останалите триста и петдесет да не купят е самата оферта, която е написана така, че да я хвърлиш в кошчето, още щом я видиш. Освен това са я разпратили по празниците, така че да е съвсем сигурно, че почти никой няма да й обърне внимание.

— Дотук ми е ясно. Лари купил ли е акции или не?

— Лари е надушил нещо непочтено.

— И после?

— После е заплашил, че ще провали шашмата. Затова се е обадил в Лос Анджелес.

Фримън опря пръсти в слепоочията си и въздъхна.

— Опасявах се, че си намислил тъкмо това.

Но Харди не беше склонен да се остави Фримън да го разубеди — през последните няколко седмици го бе правил достатъчно пъти.

— Дейвид, съдружникът от фирмата в Лос Анджелес, която се е занимавала с това, е бил застрелян само месец след Лари Уит.

Фримън напълни чашата си.

— Това вече го спомена. Извинявай, но не виждам как подобно нещо ще намали присъдата на Дженифър, дори и да накараш Вилърс да те изслуша, което няма да стане. Искаш да ми кажеш, че е имало някакъв си мистериозен наемен убиец, за чието съществуване защитата, тоест ние, не си направи труда да спомене досега нито веднъж, понеже няма никакво доказателство?

— Това не означава, че не съществува.

— Мислиш ли, че съществува? Според теб Дженифър казва истината, така ли?

Харди отговори, че не е напълно убеден, но че съдебните заседатели можели и да повярват.

— Ще ги оставя да решат сами.

— Вилърс няма да ти позволи да развиеш теорията си. Дори и да ти позволи, Пауъл ще възрази и ще спечели, ако не представиш доказателства. С такива не разполагаш.

— И това означава, че Дженифър ще умре — отбеляза Харди.

Фримън шумно отпи от чашата си.

— Това се предполагаше от самото начало — промърмори той.

 

 

Но Харди не смяташе да се вслушва в съветите на Дейвид, дори и да са разумни. Оставаха му четири дни. Ако намереше доказателствата, за които говореше Фримън, можеше да накара Вилърс поне да го изслуша.

В края на краищата на карта бе поставен човешки живот. Нещата бяха сериозни, не ставаше дума за някакви теоретически спорове или политика. Трябваше да открие нещо реално.

Тогава, разбира се, възникваше въпросът дали такова реално нещо съществува, но Харди нямаше друг избор — трябваше да приеме, че съществува. Някъде.