Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (40)

38

Телевизионните канали започнаха да се състезават в опитите си да очернят доктор Кен Лайтнър, предполагаемият любовник на Дженифър Уит, но без съществен успех.

Макар и да бе сряда вечер, Харди се обади на Франи и й се извини, че няма да се прибере у дома веднага. Каза й да включи телевизора, за да разбере защо. Самият той трябваше да свърши много неща.

След като излезе от съда, отиде в кабинета си и включи телевизора. Няколко от сътрудниците на Фримън се суетяха насам-натам из заседателната зала и се мъчеха да измислят начин да спасят положението. Никой не излезе с добра идея, макар и всички да бяха съгласни, че само кучка може да излъже адвоката си или да не му каже нещо толкова важно.

Самият Фримън, след като в продължение на един час бе слушал Дженифър на четири очи категорично да отрича всякаква връзка с Кен Лайтнър — независимо от факта, че бе прекарала с него седмица в една хотелска стая в Коста Рика — заяви, че отива да вечеря сам във френския ресторант под апартамента си. Смяташе да изпие бутилка хубаво вино, после още една.

След като Теръл отприщи бента в съдебната зала, пороят заля Фримън. Пауъл накара свидетеля да разкрие някои подробности за екстрадирането на Дженифър Уит и, по-точно, по какъв начин са я открили. След това призова Лайтнър и той потвърди казаното. Всичко, с изключение на това, че бил любовник на Дженифър.

Но съдебните заседатели щяха да направят своите изводи, а те едва ли биха се различавали съществено от изводите на Харди, Фримън и всеки друг от присъстващите — а именно, че е невъзможно хетеросексуален мъж в разцвета на силите си да прекара цяла седмица в хотелска стая с красавица като Дженифър Уит, без да почувства физическата тръпка нито веднъж. Или пък че тази връзка не съществува от доста по-рано. Може би, както със зъболекаря?

След като бе избягала от затвора, Теръл бе предположил, че Дженифър ще трябва да се свърже с някого и бе преценил, че най-вероятно това ще е доктор Лайтнър. Обвиняемата нямаше приятели и не поддържаше близки отношения с родителите и брат си — просто това бе единственият й избор. Понеже делото беше твърде сериозно, понеже Пауъл, кандидатът имаше сериозни шансове за успех, понеже бягството на арестантката бе вбесило прокуратурата, Теръл бе успял по някакъв начин да изиска от телефонната компания списък на разговорите, които Лайтнър е водил. Разговорите с Коста Рика се бяха оказали добро начало. Теръл тъкмо смятал да разпита Лайтнър за тях, когато, най-неочаквано, докторът заминал за Коста Рика, където прекарал седмица — заслужен отдих. Теръл го последвал и открил достатъчно, за да се върне и започне процедурата по екстрадирането.

Харди беше готов да се обзаложи, че по-голямата част от парите за тази операция са дошли от предизборните фондове на Дийн Пауъл. Едва ли полицията на Сан Франциско би платила пътуването и престоя на Теръл в Коста Рика, за да разследва някаква си непотвърдена любовна авантюра.

Харди също така си даваше сметка, че се е оставил театралниченето и безкрайната самоувереност на Дейвид Фримън да го заблуждават прекалено дълго, въпреки че не харесваше стила му. Е, предчувствието му бе станало реалност и сега вероятността да загубят делото беше огромна. И Теръл не беше открил само, че Лайтнър е бил в Коста Рика, а и че е спал в една стая с Дженифър! Съдебните заседатели нямаше да погледнат с добри очи на факта, че през цялото време на сцената е имало и друг мъж. Сега към парите се прибавяше и личен мотив за убийството на Лари Уит — любовната й връзка. А и е мамела съпруга си!

Харди си даваше сметка какво ще е мнението на съдебните заседатели за Дженифър отсега нататък — своенравна жена, която прави каквото поиска и взема каквото поиска, а всичко останало да върви по дяволите, човек, който без никакви угризения би извършил престъплението, в което я обвиняваха.

Даваше си сметка, че независимо от това, дали Фримън ще опита да смекчи последствията от последните разкрития или не, ще се наложи да отклонят вниманието на съдебните заседатели като представят „другите идиоти“ — хората, които са имали правдоподобен мотив, възможност и средствата да убият Лари Уит.

Харди седеше зад бюрото, на което беше разпръснал папките с материали по делото. Застави се — все отнякъде трябваше да започне — да намери телефонния номер на Джоди Бакмън, адвокатът на медицинския център „Йерба Буена“ в Лос Анджелес.

Беше осем и половина вечерта и не се изненада, когато му отговори някакъв автомат, чийто монотонен, металически глас го попита дали знае името и вътрешния номер на търсения от него човек. Харди набра първите четири букви — БАКМ.

Телефонът иззвъня веднъж.

— Джоди Бакмън. — Младежки глас, не дразнещ, дързък и енергичен.

— Господин Бакмън, името ми е Дизмъс Харди. Аз съм адвокат от Сан Франциско и ви оставих съобщение преди няколко седмици. Обаждам ви се, защото не ме потърсихте. — Със закъснение, добави мислено.

Последва пауза.

— Не съм ви потърсил?

Харди се усмихна. Големите фирми така смилаха служителите си, че за да видят какво има долу, гледаха нагоре.

— Може и да сте, но никой не ми е предал.

— Съжалявам. Тук беше малка лудница. Може би сте разбрали.

Поговориха още малко за тежестите на професията и накрая Харди успя да каже защо се обажда — във връзка с медицинския център „Йерба Буена“, защото Крейн го е препратил към него.

— Да, аз ги представям. Ако мога да ви помогна с нещо… но споменахте, че става дума за убийство?

Харди обясни.

— Уит? Уит? Не мога да кажа, че си спомням такъв човек, но пък стоя буден от четири дни и понякога забравям и собственото си име. — Засмя се уморено. — Така е, когато се занимаваш със сделки на кредит.

— Със сделки на кредит? — попита Харди невинно.

— Да, да. В кой век живеете, господин Харди? Дали ще се окажем в миналото или в бъдещето, зависи от политиката, която следваме или от парите, с които разполагаме.

— Едно и също е, нали?

— Не съвсем. Та за този Уит…

— Сигурен съм, че се е обаждал във вашата фирма миналия декември. Нямам представа с кого точно е разговарял.

— Вероятно с мен — призна Бакмън. — Но не си спомням. Ще помоля секретарката да погледне и ще ви се обадя, става ли?

— Разбира се. Благодаря ви.

— Дреболия. Всичко е наред.

* * *

— Най-после отново си самият себе си — каза Харди на приятеля си Ейб Глицки, който отвори вратата и застана на прага с клоунски костюм — големи шляпащи обувки, розов грим и малък червен нос. — Ще се опитам да позная…

Глицки го прекъсна:

— Джейкъб има рожден ден.

Обърна се и тръгна навътре, а Харди го последва. Дойде Фло, лепна му една целувка на бузата и го попита дали иска торта или сладолед. Около петнайсетина десетгодишни деца се тълпяха в кухнята, без да страдат от никаква нерешителност.

— Ейб изглежда добре.

Фло го изгледа.

— И ти ще го правиш. Само почакай.

Може би беше права. Все пак, в момента не беше в състояние да си се представи в ролята на клоун.

— Скоро ли ще свърши?

— Десетина минути — отвърна Фло. — Може би малко повече. Трябва да си изиграе ролята.

— Бих го гледал с удоволствие.

Фло сложи ръка на рамото му.

— Ще го смутиш и ще излезе сковано. По-добре изчакай в стаята на момчетата.

И тримата синове на Глицки спяха в една стая, при това не голяма. Двамата по-големи спяха на двуетажното легло, а малкият — на кушетка край отсрещната стена. Харди седна на него и се заслуша в смеховете откъм кухнята, предизвикани от инспектора в отдел „Убийства“ Глицки. Реши да се възползва и положи глава на възглавницата — само за малко.

 

 

— Съжалявам, че те будя, но малкият иска да си ляга.

Харди си погледна часовника. Беше спал близо час. Глицки, вече с нормални дрехи, му подаде чаша кафе.

— Сънувах, че си в клоунски костюм. Истински кошмар.

Глицки поклати глава и се обърна. Харди го последва в кухнята и седна на масата. Ейб наля гореща вода в една чаша и спусна вътре сребърна цедка с чай. Чуваше се как Фло подготвя момчетата за сън — миене на зъби, обличане на пижами и така нататък.

— Добре, стига празни приказки — каза Харди. — Научи ли нещо за Роумън?

Глицки извади цедката от чашата, спусна я пак, вгледа се в парата.

— Какво беше това? Нещо около Римската империя ли? Никога не съм бил добър по латински.

Харди отпи от кафето.

— Не е смешно, Ейб. Говоря ти за семейство Роумън, чиято дъщеря е покойна пациентка на доктор Лари Уит. Господин Роумън обвинява доктор Уит, че е убил дъщеря му, като й е направил аборт.

Чаят на Глицки стана черен като кафето на Харди, но Ейб продължаваше да топи и вади цедката.

— А, за това ли? Нищо не съм научил. Ако бях, предполагам, че щях да ти кажа. — Най-накрая той извади цедката и отпи предпазливо. — Смяташ ли, че ще опреш до него?

— Искам да знам дали господин Роумън, а и жена му, имат алиби.

Глицки кимна.

— Зле ли вървят нещата?

Харди му разказа какво се бе случило следобед, за показанията на Теръл и за това, колко важно е за защитата да открие поне един човек, който също е имал мотив и възможност да убие Лари Уит. От разкритието, че Дженифър и Лайтнър са били любовници, следваше, че Дженифър е имала и силен личен мотив да се отърве от мъжа си.

— Струва ми се, че човекът, когото търсиш, е самият Лайтнър. Той спи с дамата и би могъл да…

— И двамата отричат, че са били любовници.

Глицки го изгледа.

— Несъмнено.

Харди сви рамене.

— Това не е от голямо значение. Съдебните заседатели ще повярват, че са били.

— Значи и той има мотив.

— Само дето онази сутрин е бил на работа. В кабинета си. Пред очите на секретарката и помощниците си. Теръл е проверил.

Глицки отпи малко чай и впери разфокусиран поглед някъде над главата на Харди.

— Питам се, защо ли съм се заел да ти помогна да отклониш вниманието от заподозряна в убийство, която според мен е виновна. Ще ми обясниш ли? Все пак, аз съм ченге и съм от другата страна на барикадата, не забравяй.

— Бих могъл да ти кажа, че е в името на справедливостта, но ще вземеш да се закашляш или нещо такова.

— Нещо такова.

— Добре, няма да го кажа. Остава, защото сме добри приятели и някой ден и аз ще направя нещо подобно за теб.

— Не. Не става.

Харди стана, за да си налее още малко кафе.

— Ето какво… може да наденем примката на истинския убиец.

— Само дето вече знаем, че той е в съда.

— Добре де, представи си, че не е тя? Слушай, Ейб, семейство Роумън имат сериозна причина да мразят Лари Уит. Моля те само да разбереш дали на двайсет и осми декември са били на Хавай или някъде другаде, за да не се занимавам с тях повече.

— Само това, а? Да разбера какво е правил някой на еди-кой си ден преди десет месеца? Ти нали говори с тях? Защо не ги попита?

— Не се отвори подходяща възможност.

— Значи да отида и да разбера, така ли? Прекрасна идея. Като стана дума за добри идеи, защо не ми отрежеш малко торта, а? Ето я там.

Останките от тортата на Джейкъб бяха до мивката. Харди напълни с лъжицата една пластмасова чинийка и му я подаде.

— Виждаш ли какъв приятел съм аз?

Глицки гребна малко крем с пръст и го облиза.

— Добре.

Харди не можа да разбере какво точно иска да му каже.

 

 

Фримън не изпи две бутилки вино във френския ресторант. Вместо това, след като пресуши първата, реши да отиде при Дженифър и да разнищи докрай историята с любовната връзка.

Но не стигна до ареста, защото, когато пристигна, на широките стъпала пред съдебната палата срещна доктор Кен Лайтнър. Без миг колебание, Фримън скочи от таксито, като удари главата си във вратата и извика:

— Доктор Лайтнър, почакайте за секунда, моля.

Бръкна в джоба си, за да намери пари, хвърли на шофьора шепа монети и банкноти и тръгна към психиатъра.

— Господин Фримън, съжалявам, но е късно, а съм много уморен. За каквото и да става дума, ще трябва да почака.

— Няма да трябва нищо такова, господине. Искам да ми кажете истината и то веднага.

Лайтнър махна с ръка назад към сградата.

— Казах я там вътре, днес следобед.

Фримън не му обърна внимание.

— Може би предпочитате да стигнем до дъното на нещата утре при кръстосания разпит? Какво, между другото, правите тук? Бяхте на свиждане с клиентката ми ли?

— На свиждане с пациентката ми, господин Фримън. Моята пациентка.

— И любовница?

Лайтнър отговори внимателно:

— Отрекох това под клетва пред съда. Ще трябва да приемете този факт.

— Не го приемам — отсече Фримън. — Не го приемам и не го вярвам, а в такъв случай вие сте най-сериозният кандидат за заподозрян в убийствата.

— Аз!? Може би се шегувате.

Фримън заби показалец в ребрата му.

— Аха. Вие. И не се шегувам. Ако с Дженифър сте били в интимни отношения, мотивът ви да се отървете от мъжа й е не по-слаб от нейния. — Естествено, даваше си сметка, че говори без доказателства, но реши да опита. — Очаквам с нетърпение да застана пред вас утре в съда, така че ако сега сте уморен… — Фримън се обърна и тръгна към входа.

— Добре, само минута.

Фримън се обърна.

— Минута няма да е достатъчна, докторе. Или имате време, или не. Ако нямате, много добре. И аз не съм останал без работа.

Бяха на около десет метра един от друг. Фримън гледаше навъсено, като боксьор.

— Добре — съгласи се Лайтнър накрая. — Но не тук.

— Знам едно подходящо място. — И го поведе към бара на Лу Гърка. По това време там нямаше много посетители. Лу бършеше масите, телевизорът бе изключен. Няколко души пиеха бира на бара, двама влюбени се бяха увили един в друг в едно от сепаретата. Фримън поведе Лайтнър към едно свободно сепаре. Появи се Лу, но го отпратиха.

— Господин Фримън, единствената ми грижа е Дженифър. — Навън не беше кой знае колко топло, в бара също, но по челото на психиатъра имаше капчици пот. Изглежда не ги забелязваше.

— Добре, докторе, в такъв случай гоним една и съща цел. — Той чукна по масата и се провикна: — Хей, Лу, размислих. Я дай две студени. — Скръсти ръце на гърдите си и пак се обърна към доктор Лайтнър. — Е, слушам ви.

Той почеса брадичката си.

— Сложно е. Тя мисли, че е влюбена. В мен. Това се случва сравнително често. Пренасяне на чувствата, подсилено от ситуацията у дома й.

— Пренасяне? Там, където спите с нея?

Лайтнър поклати глава.

— Господин Фримън, слушайте, аз не съм психотерапевт, който спи с пациентките си. Не ме интересува дали ми вярвате или не. Това наистина би й навредило. Тя няма нужда от това и дори и да си мисли, че има…

— Но си мисли, че има, така ли?

Лу се върна с бирите, остави ги на масата и се отдалечи. Фримън обгърна с длан едната и я придърпа към себе си. Отпи, продължи да слуша. Лайтнър не обърна внимание на бутилката, мислеше.

— Седмицата не беше лека — каза той. — Там, в Коста Рика имам предвид.

Фримън пак надигна бирата.

— Значи не сте спали с нея. А защо не ни казахте за чувствата й?

Лайтнър поклати глава, сякаш поучаваше дете.

— Това би било доста глупаво.

— Защо?

— Защото съдебните заседатели щяха да разберат, че не е обичала съпруга си и щяха да мислят, че е търсила начин да прекрати брака си. Мислите ли, че това би й помогнало?

Фримън сви рамене.

— Докторе, сега всичко излезе наяве. Какво ще кажете?

— Излезе. Случайно. Има известна разлика. — Лайтнър говореше почти шепнешком. — Слушайте, мислите ли, че бих излъгал, ако смятах, че така ще помогна на Дженифър? Аз съм човек, в края на краищата. Съдбата на Дженифър не ми е безразлична. Аз също я обичам в известен смисъл. В практиката често се случва… Но терапевтът си дава сметка за чувствата си, овладява ги навреме. — Изглежда най-после забеляза бирата. Дръпна я към себе си. — Не разбирате ли? Тя разбира какво става, но от друга страна и е уверена, че няма да се възползвам от чувствата й по нечестен начин. Затова ми има доверие.

— Била е в една стая с вас.

— Беше уплашена. Искаше да е с мен. Може би съм допуснал грешка. Както вече казах, аз също съм човек, пък било то и психотерапевт. — Усмихна се и отпи от бирата си. — Това е всичко, господин Фримън. Можете да ми вярвате или да не ми вярвате. Не можех да й откажа. Човек сам си налага ограничения. Бяхме в една стая, но нищо повече.

Фримън въздъхна. Това не звучеше чак толкова невероятно.

— Така или иначе, можехте да ми го кажете по-рано.

— Не исках да се разчуе, не разбирате ли? Безпокоях се, да не навредя на Дженифър в това дело. Подобна интимна връзка би означавала още по-сериозен мотив да убие мъжа си… освен парите. Нали е така? Веднага щяха да погледнат на нея като на невярна съпруга.

— Това вече е факт. След показанията на Теръл.

Най-накрая Лайтнър изглежда изгуби търпение, защото удари с ръка по масата.

— На Теръл, не моите! Това не се случи по моя вина. Ако смятате, че ще помогнете на Дженифър, като ме изправите на свидетелската банка и ме накарате да повторя всичко това, много хубаво. Ще го повторя и ще наблюдавам реакцията на съдебните заседатели, когато се убедят, че Дженифър е имала и личен мотив да убие мъжа си, а защо не и детето си? За да избяга и започне нов живот с психотерапевта си. — Лайтнър направи гримаса. — Ако наистина смятате, че това ще й помогне… Но не ми се вярва. Най-доброто, което можете да направите, господин Фримън, е да забравите за връзката ми с Дженифър.

Фримън отпи от бирата и кимна.

— По този начин се измъквате и вие.

Лайтнър поклати глава отново, сякаш съжаляваше за това, което се канеше да каже:

— Господин Фримън, онази сутрин бях в кабинета си. Имам свидетели за това. Боя се, че вниманието ще се насочи към Дженифър, към нейния предполагаем мотив или мотиви, към факта, че не е обичала мъжа си, че е искала да сложи край на кошмарния си брак. Боже мой! Вие сте адвокатът! Мислите ли, че исках всичко това да се случи? Как бих могъл да ви го обясня?

Фримън завъртя празната бутилка между пръстите си. Очите му бяха тъжни, помръкнали.

— Току-що ми го обяснихте — отвърна той.