Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (21)

19

До петък Харди имаше чувството, че е проверил всичко възможно, но не бе открил нищо съществено. Когато съобщи на Фримън за разликата в часовниците на банката и полицията, той прие новината с обичайната си скептичност, макар и неохотно да се съгласи, че след време този факт може да се окаже полезен за тях.

Отношението на Фримън накара Харди да реши, че се поставяш в по-неизгодна позиция, ако смяташ клиента си за виновен. Самият той се опитваше да бъде обективен. Беше се уверил в правотата на Лайтнър за предаваната от поколение на поколение склонност към насилие в семейството от няколко публикувани и непубликувани източника. Майката на Дженифър бе търпяла побоищата вкъщи многократно, може би без да се оплаква пред децата си. Дъщеря й постепенно бе приела, че именно това трябва да очаква от семейния живот, че ако не е така, значи нещо не е както трябва, значи отношенията не са достатъчно интимни.

Излиза, че Лари редовно е биел жена си, мислеше Харди. Несъмнено така бе постъпвал с нея и първият й съпруг, Нед. Според теорията на Лайтнър, тя трудно би се омъжила за човек, който не се е държал поне донякъде грубо с нея, още докато я е ухажвал — не би го възприела като достоен за съпруг материал.

Независимо дали щеше да се докаже в съда или не, твърдението на Теръл, че Дженифър е инжектирала първия си мъж с атропин звучеше твърде правдоподобно, а ако е убила Нед, вероятно беше убила и Лари, нали?

Ако Дженифър наистина беше убила и двамата, едва ли някой щеше да отрече, че е имала сериозни основания да го направи, но пък и защитата би имала сериозни проблеми в съда, както винаги при предумишлено убийство. Клиентката им продължаваше да отрича, че е била малтретирана — единственият й шанс за смекчаване на вината. Дейвид Фримън беше бесен, въпреки клетвената й декларация.

Фримън се опасяваше, че ще загуби и че обжалването няма да даде резултат. Ръцете му бяха вързани — не можеше да се позове на побоищата, защото това означаваше да признае вината на клиентката си, независимо от собственото й упорито отричане.

Харди най-накрая бе открил брат й Том на един строеж. През деня не успя да се добере до него, но след работно време се върна, обул мръсни дънки и с кашонче бира в ръка, така че поговориха в продължение на двайсетина минути.

Том потвърди думите на майка си — Дженифър и Лари бяха престанали да посещават родителите й няколко месеца след сватбата си. По онова време той бил на седемнайсет. Личеше си, че това бе оскърбило някогашното момче, а сегашният мъж прикриваше раната с ругатни.

За последен път Том бе виждал семейство Уит на Коледа. Досега никой не беше споменал този факт и Харди попита защо.

Том сви рамене пренебрежително. Кой го е грижа? Отбил се при родителите си следобеда, изпил една-две бири и майка му започнала да се жалва за Джени и за внука, когото дори не била виждала. Купила на Мат подарък, а той нямало да дойде да си го получи.

Том се ядосал, яхнал велосипеда и подкарал към къщата на сестра си, готов да срита някого по задника, но когато пристигнал, си дал сметка, че няма да има голяма полза от това. Нищо нямало да се промени. Оставил своя подарък за племенника си — топка за бейзбол и бухалка — пожелал весела Коледа на Дженифър, казал й, че трябва да се отбие с Мат покрай баба му, така че малкият да получи подаръка си, и си тръгнал.

Те, разбира се, не отишли, което не изненадало никого.

Това обаче, помисли си Харди, би могло да е катализаторът, за който говореше Глицки. Том едва ли би хукнал да убива мъжа на сестра си без причина, но при подобно презрително пренебрежение…

 

 

Уолтър Теръл беше с тях, докато преглеждаха веществените доказателства и сравняваха компютърната разпечатка с описа им.

Окървавената риза на Лари. Останалите дрехи. Нещата от джобовете му — гребенче, швейцарско джобно ножче, ключове, няколко монети, включително и четвърт долар, намазан с лак за нокти.

— Лари висял ли е по баровете? — Харди все още не беше установил подобно нещо.

Теръл поклати глава.

— Няма такива признаци.

— Този четвърт долар е от някой бар. — Теръл и Фримън го изгледаха с недоумение. — За мюзикбокса — обясни Харди. — Боядисваш своите монети, за да не ти добавят към сметката за музиката.

Фримън не беше впечатлен.

— Значи е отишъл да пийне едно за Коледа. Може би. И при мен са попадали такива монети. Това е без значение.

Но имаше твърде малко неща, за които да се улови, така че Харди бе готов да се вкопчи във всичко.

— Два дни преди да бъде убит, всичко е от значение.

Фримън не отговори. Премести монетите встрани и придърпа един плик, който беше пълен като че ли с боклук.

— Какво е това? — Експертите бяха почистили стаята основно и бяха прибрали всичко, което им се бе сторило интересно — включително и съдържанието на кошчето за боклук — използвани салфетки, опаковки от подаръци, пликове. — Веществени доказателства ли са?

Теръл бутна към него още един плик и отговори отегчено.

— Знаеш какви са процедурите. Прибрали сме всичко това, за да го използваш, ако искаш. Ти ще решиш дали ти трябва или не.

Фримън придърпа плика към себе си и извади отвътре пистолета. Свери номера с този от описа, помириса цевта. След това се вгледа в доклада за отпечатъците от пръсти и вдигна въпросително поглед.

— По оръжието няма нейни отпечатъци?

— Пълнителят. — Теръл не изглеждаше ни най-малко изненадан. Бутна към тях още един плик. — Избърсала е пистолета.

— Някой го е избърсал. — Фримън го изгледа лошо.

Теръл сви рамене.

— Щом казваш… — Петък следобед, ставаше късно, помещението в сутерена на съда беше задушно.

Фримън изсипа новия плик. Очакваше отвътре да изпадне пълнителят, но пред очите им се появи още един пистолет.

— Какво, по дяволите, е това? Има ли го в описа?

Теръл поклати глава.

— Плик трийсет и седми. „Съдържание на контейнера за боклук.“ Искаш ли да видиш опаковките от яйца, който намерихме вътре?

— Добре, добре — отвърна Фримън. — Защо това е тук?

Теръл разпери ръце.

— Беше в контейнера. Сега е тук. Откъде да знам как е попаднало там?

— Но това е пистолет!

Теръл протегна ръка и го взе.

— Успокой се — каза той навъсено.

— Достатъчно спокоен съм. — Фримън се отпусна на облегалката. — Добре, синко, спокоен съм.

— Играчка е — обясни Теръл. — Прилича на истински, но е от пластмаса. Това е. Доколкото мога да преценя, няма нищо общо с веществените доказателства по делото.

— Тогава защо е сред тях? — Фримън умееше да се прави на глупак при нужда. Отговорът беше повече от очевиден.

— Защото беше в същия контейнер, в който и истинският. В началото си помислих, че може би си струва да го задържа.

— Същия контейнер ли?

Теръл кимна.

— И двата изпаднали на асфалта. Типът, който ги намерил, ни се обади, когато видял истинския.

— Боклукчията?

— Да.

— Каква е връзката? — попита Фримън. Той все още се опитваше да схване.

— Няма връзка. Тъкмо това се опитвам да ти кажа. Имах една теория и реших, че трябва да я проверя. Човек никога не знае какво ще се окаже съществено.

Харди знаеше, че това е методът на Теръл.

— И каква беше теорията ти?

— Ами… престъпникът влиза с този пистолет… той прилича на истински, нали? Може би се е занимавал с обири и с него е плашел хората. Влиза в спалнята, вижда истинския патлак, Лари и момчето го изненадват, той се паникьосва и… Бам! Това си мислех, преди да се сетя за Дженифър.

— А взеха ли отпечатъци от него?

— Разбира се. Но няма нищо. Реших, че трябва да има някаква връзка, но сгреших. Освен това онзи тип ми каза, че в боклука от всички играчки най-често се срещат пистолетите.

— В боклука?

— Така каза. Някои родители не искат децата им да си играят с пистолети и когато някой роднина им подари за Коледа или рождения ден, го изхвърлят. На второ място били куклите Барби. Можеш ли да повярваш? Кой би изхвърлил чисто нова кукла Барби?

— Можем ли да го задържим за делото? — Фримън се наведе напред, видимо заинтригуван.

Теръл сви рамене.

— Ако ти трябва, няма проблем. Ето, отбележи го в списъка.

Подаде играчката на Фримън, той я огледа и я подаде на Харди.

— Какво ще кажеш?

— Играчка пистолет, намерена на боклука.

Фримън се замисли за секунда и попита:

— Да си намерил още нещо в този боклук, което според теб няма връзка с делото, Уоли? — Фримън затършува из пликовете. — Боклук, играчки… — Поклати глава и добави: — А сега може ли да видим пълнителя?

 

 

След това Харди се отби в отдел „Убийства“ и накара Глицки да наминат към Лу Гърка. Фримън отиде някъде — в понеделник щяха да уточняват графика за делото в съда и вероятно се бе впуснал в някакви задкулисни машинации в тази връзка.

Седнаха в заведението и Харди се опита да убеди Глицки, че непременно трябва да прекара отпуската си в Хавай, а Глицки отговори, че явно не е наясно с положението на полицая напоследък, ако си мисли, че може да си позволи да прекара две седмици с трите си деца и жена си в някой къмпинг в Америка, да не говорим за друго. Завърши с предположението, че ще прекарат уикенда в Санта Круз, а през остатъка от отпуската вероятно ще боядисат апартамента.

— Ако останат пари за боя.

— Натясно ли си?

Глицки лапна парченце лед от чая.

— Бях натясно, преди петте процента доброволно самопожертвувание.

— Доброволно?

— Както всички, които получават повече от петдесет хилядарки годишно. Сега, след някакви си деветнайсет години служба, когато най-накрая достигнах тази височина, ме кастрят, че съм се качил там. — Ейб остави запотената си чаша на масата и се загледа през прозореца. — Онзи ден казах на Фло, че ще поискам да работя по два часа безплатно всяка седмица. Тя одобри идеята, защото и без това не ни трябват никакви пари, за да живеем. Знаеш ли какво направих? Отидох при шефа Франк Батист и поисках да ми намали заплатата с две хиляди долара, за да спестя малко пари на градската управа.

— И как реагира той?

— Каза, че нямало да го направи… Било кофти жест. Обясних му, че изкарвам петдесет и две хиляди. Като махнеш петте процента, стават четирийсет и девет хиляди и четиристотин. Ако махнат две хиляди и един долар, ще вземам четирийсет и девет хиляди деветстотин деветдесет и девет. Петстотин долара повече.

— На твое място бих настоял.

Глицки поклати глава.

— Не, не би настоял. Знаеш ли защо? Защото разликата е петдесет долара в повече на месец, а като се извадят данъците, остават някъде към трийсет и пет… два хамбургера седмично. Срещу това ще си спечелиш репутация на опърничав заядливец. След деветнайсет години служба! А знаеш ли какво се случва с опърничавите заядливци? Ще ти подскажа. Осемдесет и пет души отказаха да дават петте процента доброволно и ги изхвърлиха от работа.

— Осемдесет и пет? — Харди не би могъл да допусне подобно нещо. Как беше възможно да се уволняват полицаи? И без това бяха твърде малко. — Осемдесет и пет?

— Аха. За какво са й на градската управа ченгета?

— Или здравни работници. — Харди спомена за демонстрацията пред клиниката.

— Е, да. Но кметът все още има шофьор. Не би искал кметът на твоя град сам да кара колата си, нали? Какво ще кажат хората? Какво ще си помислят?

Харди отпи глътка бира.

— Е, поне е наясно с приоритетите си. На негово място и аз бих направил така… Ще си задържа шофьора и ще разкарам полицаите.

— Е, аз пък ще се погрижа сам за осигуряването си — поклати глава Глицки и се вгледа в нещо зад гърба на Харди. — Пристига първият кандидат.

Теръл мина зад гърба му и седна срещу Харди.

— Кандидат за какво?

— „Глицки. Охрана на дома.“ Въоръжена намеса три минути след сигнала.

Теръл отпи от бутилката бира, която донесе.

— Ще стреляме по хората? Без да им четем правата? Хващаме ги и ги пращаме по дяволите?

— Аха. И при това ще ни плащат.

Теръл вдигна глава.

— Идеята ми допада. Хващам се. — Отпи още една глътка и се вгледа в Харди. — Шефът ти може да е голям адвокат, само че… ф-ю-ю! Затова е голям, защото е ей така. — Обърна се към Глицки и добави: — Фримън.

— Как? — попита Глицки.

— Как? — повтори Харди тихо. — Пред инспектор Глицки можеш да говориш спокойно.

— Прибрах едно нещо, което можеше и да се окаже полезно за разследването, а той ми се разфуча. Казах му, ако иска, да го използва, ако не иска — не. Хрумна ми, че може да свърши работа, какво от това? Не свърши и толкова!

Заведението се пълнеше, стана шумно. Харди си проби път до бара, за да вземе по още едно питие. Когато се върна, чу нещо познато.

— … онова с Крейн си струваше да се разрови, но и оттам не излезе нищо.

— Какво? — намеси се Харди и остави двете бири за Теръл и чая с лед за Глицки.

— Разказвах му за онзи от Лос Анджелес, на когото си се обадил от къщата на Уит.

— Крейн. Онзи, когото са пречукали.

— Да, Крейн. Говорех му как понякога теориите се оказват полезни, а друг път — не.

— По-често не. — Ейб не спореше, просто съобщаваше факт. Веднага лапна новата бучка лед.

Харди имаше чувството, че ще полудее, но предпочете да не сменя темата. Ако Теръл бе открил някаква връзка със Симпсън Крейн, трябваше да разбере каква е тя. Но не беше в състояние и да се сдържи.

— Защо ти е било да ровиш? Нали си арестувал заподозряната?

Теръл не се обиди, а се усмихна пленително.

— Ей, аз обичам работата си. Ти каза, че е… съвпадение. Трябва да се провери, какво ще загубиш? При убийство няма излишни доказателства.

Тук всички бяха съгласни. Харди отпи бавно от бирата си. Не желаеше да личи, че е заинтригуван.

— И какво откри?

— Това, което ми каза ти. Няма връзка с Уит.

— Би трябвало да има някаква. Телефонният номер беше на бюрото му.

— Да, това да. Но имах предвид самото убийство. Знаят кой го е извършил или поне така си мислят.

— Е, кой е?

— Някакъв местен главорез. От Лос Анджелес. — Теръл се впусна да разказва. Държеше по бутилка бира във всяка ръка и отпиваше ту от едната, ту от другата. — Крейн е бил един от най-големите антипрофсъюзни дейци на деветдесетте години. Измъквал е някъде към половин милион годишно и винаги е прецаквал дребните хорица. Опитвали са да се организират, а той се е грижел като ги уволнят, да няма последствия за работодателя. Давал им е време да размислят. Те са се страхували от него и са отстъпвали. Казват, че президентът искал да го направи държавен секретар по въпросите на труда, но той отказал, защото не можели да му платят достатъчно.

— Да не би да работи и в Сан Франциско? — попита Глицки с усмивка. — Имам чувството, че и тук пипа някой такъв.

Теръл поклати глава.

— Сигурно е, че не е той.

— Защо са го очистили?

— Ликвидирал е няколко профсъюза… на месарите, на портиерите… дребни риби. Напоследък се е заел с машинистите.

— И това не се е харесало на някоя голяма клечка?

— Така ми се струва. — Теръл вдигна двете празни бутилки. — Не бяха ли по половин литър? — Надигна се и добави: — Така или иначе, свършили са работата чисто. Наели са професионалист. Никакви следи, никакви уличаващи документи. Аз черпя този път.

Тръгна към бара.

— За мен не — провикна се Глицки след него. Все още смучеше бучката лед. — Хитър си. Пускаш го по следата и той души вместо теб, без дори да си дава сметка.

Харди не се усмихна.

— Нали го чу? Обича работата си. — Отпи бира и продължи: — Все пак не ти ли се струва интересно? Две убийства и двама наемни убийци?

Глицки поклати глава.

— Според мен са три убийства и един наемен убиец. Лари Уит, хлапето и онзи тип Крейн.

— Ако държим на точността, убийствата са били четири. И жената на Крейн е сред жертвите.

Ейб не обърна особено внимание на последната реплика.

— Можеш ли да свържеш някой наемен убиец с Лари Уит?

Без отговор.

Глицки се измъкна от стола си, тупна Харди леко по рамото и му пожела приятно прекарване на почивните дни.