Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (17)

15

На 7 юни — най-щастливия ден от годината — Харди се събуди на канапето във всекидневната със схванат гръб. Погледна часовника си и видя, че още няма шест. Къщата беше тиха, едва осветена.

Отвори пътната врата и взе неделния вестник, после се върна в кухнята както беше по чорапи, сложи малко бекон в чугунения тиган, който имаше още от студентските си години и го постави на печката.

Движеше се пестеливо и докато отваряше шкафовете и се суетеше около кафеварката, болката постепенно го отпусна. Беконът зацвърча, замириса приятно.

Седна на масата и си наля кафе.

През четирите месеца, когато не се знаеше къде е Дженифър, той бе работил в кантората на Фримън и не можеше да твърди, че това бяха най-добрите времена в живота му. Дейвид и сътрудниците му бяха прехвърлили няколко елементарни дела. От няколко се бе отказал. Две — оспорван бракоразводен процес и кражба от магазин — се влачеха като костенурки и имаше всички изгледи да се гледат до края на столетието.

Най-лошо от всичко беше скуката, досадата на рутинната работа. Имаше чувството, че все още е в прокуратурата, където се бе занимавал с дребни прегрешения, които трябваше да се прокарат през бюрократичната машина — само дето сега нерядко се оказваше, от негова гледна точка, на страната на виновните.

Другият проблем, и той никак не беше дребен, се състоеше в това, че съдът го бе одобрил и вече влизаше в списъка на адвокатите, подлежащи на служебно назначение. Лио Чоморо, съдията по делото на бившия му тъст Анди Фаулър, го бе нарочил като един от тримата защитници по дело за тежко убийство.

Лошото дойде, когато Харди прочете материалите и реши, че предпочита да гори в ада, вместо шест месеца да убеждава съдебните заседатели, че Лиън Ричмън не е седял в колата си с другите двама обвиняеми и не е изстрелял заедно с тях десетина ловни патрона в Деймън Лапиер, който по една случайност водел незаконно съжителство с бившата му приятелка.

Освен факта, че Лиън вече имаше присъда за убийство по непредпазливост и веднъж беше оправдаван по обвинение в предумишлено убийство, в багажника на колата му били намерени две рязани ловни пушки и една с цяла цев. Под седалката имало гилзи. Лиън се похвалил на приятелите си, че повече няма да видят Деймън, а четирима от посетителите на „Удшак“ го видели с другите двама обвиняеми да излизат от кръчмата, заедно с жертвата, която далеч не горяла от ентусиазъм да ги последва.

С една дума, Лиън беше виновен и Харди нямаше намерение да му помогне да отърве кожата. Точка.

Чоморо не се зарадва. Попита Харди дали в края на краищата иска или не иска да е в списъка на служебните защитници. Ако не иска, защо тогава губел времето на всички?

Харди без малко да заяви, че не обича да защитава доказани престъпници, но се въздържа в последния момент. Подобно изказване моментално би му създало слава на легендарен глупак. Вместо това, промърмори някакво оправдание в смисъл, че е ангажиран с други дела и всичко се размина. Но Харди си даваше сметка, че съвсем скоро пак ще изпадне в подобна ситуация и пак ще реагира по същия начин. Тази мисъл не беше утешителна.

Ребека застана до него и прекъсна мислите му.

— Здрасти, тате. Защо си станал толкова рано?

Той прегърна осиновената си дъщеря — от първия мъж на Франи, Еди Кокрън. Еди бе умрял в деня, когато Франи бе разбрала, че е бременна.

Харди я притегли към себе си. Не смяташе, че нещата биха изглеждали по-различно, ако имаше кръвна връзка с Ребека. Тя беше негова дъщеря. Вдигна я на коленете си и детето се задържа там около шест секунди, след което се измъкна от ръцете му и слезе.

— А ти защо си станала толкова рано? — попита той.

Въпросът беше сериозен и Ребека внимателно обмисли отговора си.

— Знаеш, че винаги ставам рано.

— И затова стана рано и днес?

Ребека кимна.

— Мама още спи — прошепна тя. Очевидно това бе поверителна информация.

— Ами тогава да я оставим да си поспи. Ще постоим малко само двамата. Искаш ли бекон?

— Може ли сироп?

— Добре, да бъде сироп.

Харди се наведе и я целуна по косата.

 

 

Франи и Харди седяха върху едно поръсено с трохи одеяло на сянка под надстройката на къщата си, която бяха добавили, когато разбраха, че Винсънт е на път. Дворът беше тесен и дълъг и от двете страни имаше четириетажни сгради, но на изток се виждаше градът. Не беше лош за шестте пъти годишно, когато бе достатъчно топло, за да се използва.

Ребека си играеше на пясъка, а Винсънт спеше в свалената специално за случая люлка.

Цяла сутрин и докато обядваха с децата не стана дума за снощната караница и сега, в топлия следобед, сянката й тегнеше помежду им. Харди се бе вторачил в далечината, Франи се зае да събере трохите.

Най-накрая тя сложи ръка на коляното му и каза:

— Просто не беше честно спрямо Моузес.

Той улови ръката й.

— Знаеш, че те обичам.

— Знам.

— Наистина нямах представа за плановете на Моузес и Сюзън. Той все повтаряше, че е най-обикновен обяд.

Франи замълча и след малко отбеляза:

— Искаше да ни изненада. Струва ми се, че се обиди.

— Ще му се обадя и ще му кажа, че е успял да ме изненада. Наистина ли ще се оженят?

— През септември.

— Значи ще имат деца и така нататък.

— Аха. — Тя се приближи до него. — Просто се разстроих.

Харди въздъхна.

— А какво можех да направя при това положение? Разбира се, не ми е безразлично какво правят близките ни, но понякога…

— Не, не започвай пак, моля те. Това каза и снощи. Не е нужно да зарязваш всичко и да хукваш всеки път, когато те повикат.

— Не правя това. Поне през последните четири месеца. От делото на Анди Фаулър.

— Но сега имаш ново дело за убийство и всичко започва отначало.

Харди замълча. Не искаше пак да се скарат. Конфликтите с Франи го караха да се чувства физически болен.

— Делата за убийство са сериозно нещо, Франи. Това не е само работа или кариера. В края на краищата става дума за човешки живот. Опознаваш клиента си и когато ти каже, че има нужда от помощта ти, какво можеш да направиш? Какво според теб трябва да направя?

Франи събра още няколко трохи от одеялото.

— Мислиш ли, че наистина си живея живота като гледам децата и не работя?

— Това ли е отговорът на въпроса „Какво според теб трябва да направя“?

Франи приглади одеялото.

— Не. Това е съвсем различен въпрос.

— Добре, най-напред ще ти отговоря аз. Краткият отговор е „не“. — Тя се прилепи към него. — Дългият е, че смятаме за по-добре, след като можем да си го позволим, децата да растат поне с единия си родител. Това си ти, докато го желаеш.

— Желая го.

— Знаеш, че когато ти омръзне, ще измислим нещо друго. — Стисна ръката й. — Може и аз да оставам у дома… — Франи го изгледа. — Слушай, това не е изключено. Работата е там, че има неща, които трябва да се свършат, когато се налага, а не когато е удобно. Вчера беше точно такъв момент. Мислиш ли, че предпочитам да прекарам събота следобед в затвора, вместо да се изтягам лениво на терасата на Моузес и да похапвам ребърца?

— Не.

— Точно така. Не предпочитам.

— Но ще продължиш да се занимаваш с това дело… с Дженифър Уит, нали? Въпреки че тя избяга. Въпреки че може и да е извършила убийство.

— Заплашва я смъртна присъда, Фран. Не мога да я обвиня, че е избягала, макар и да не мисля, че е постъпила умно. Съдът понякога греши, а в този случай една грешка ще е непоправима. Може и да е замесена… да, замесена е по някакъв начин, но така или иначе става дума за жив човек, не за някакво си дело.

— Вероятно тъкмо това ме тревожи, Дизмъс. Че е жив човек и вероятно е убила двама съпрузи. Плюс детето си. Ами ако намери някаква причина да убие и теб…

Харди я прегърна.

— Клиентите не убиват адвокатите си, Франи.

Този отговор не беше особено умен. Миналата седмица някакъв разочарован от адвоката си луд бе нахълтал в кантората му посред бял ден и бе започнал да стреля.

Франи го изгледа.

— Правилно ли чух? Че клиентите не убивали адвокатите си?

— Поне не често.

Ребека изведнъж стана и започна да тъпче с крака замъка, който бе построила. През отворения прозорец на съседната къща долиташе музика — певицата обясняваше на квартала, че умира от любов.

Харди каза на жена си, че изпитва същото.