Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (52)

50

Харди се събуди плувнал в пот, задъхан, зелената стая го поглъщаше, газът с дъх на бадеми изгаряше трахеята, дробовете му, раздуваше ги до пръсване, караше го да агонизира — събуди го писъкът в съня му. Ако беше в реалността, този писък нямаше да се чуе, щеше да бъде задушен, преди да се роди.

Всичко беше наред. Беше в спалнята, Франи спеше до него. Часовникът край леглото показваше три и нещо — беше спал почти два часа.

Стана и отиде до банята, за да наплиска лицето си с вода. Потеше се — косата му беше залепнала за главата. Изпи таблетка аспирин и дръпна кожата около очите си — тъмните кръгове отдолу не изчезнаха.

Седна във всекидневната, без да се облича. Беше студено — по-студено от всякога. След малко чу стъпки, дойде Франи.

— Лош сън? — Седна на коленете му и го прегърна. — Лепкав си.

Не беше в състояние да говори. Тя приглади косата му, притисна се към гърдите му.

— Ще донеса одеяло.

Когато се върна, Харди трепереше. Не можеше да спре. Франи го зави с одеялото и отиде да вземе още едно. Когато се върна, той се беше отвил и дишаше тежко. Франи го уви отново с двете одеяла и пипна челото му — гореше.

Събуди се отново. До сутринта изглежда оставаше още много време. Все още беше на креслото. Вслуша се в тъмнината, за да чуе нещо отвъд обичайните звуци на заспалата къща — дишането на Франи край него, бълбукащият аквариум в спалнята им.

Нещо — струваше му се, че е звук — се бе промъкнало в съзнанието му.

Полазиха го студени тръпки и изведнъж го обзе страх. Какво щеше да стане, ако някой е разбрал какво е научил?

Не си спомняше кога си е легнал. Не си спомняше как се е оказал в креслото, защо Франи е до него. Махна одеялата и си помисли, че може да се е върнал и да е припаднал.

Ами неговите пистолети?

Пистолетите му, от времето, когато беше ченге, бяха заключени в сейфа. Когато преместиха Ребека в бившия му кабинет, извадиха сейфа и го сложиха на най-високия рафт в шкафа зад кухнята. Стана с усилие и отиде да провери. Запали всички лампи по пътя си.

Сейфът не беше пипан.

Отвори го. Пистолетите бяха там. Изглежда губеше допир с реалността. Никой нямаше намерение да го закача. Не тук. Не и в неговия дом.

После му хрумна, че Лари Уит може би си е мислил същото. И Симпсън Крейн… Застреляни със собственото им оръжие. У дома им.

Нелепо.

Взе едрокалибрения пистолет и отиде да провери — стаята на Винсънт, на Ребека, спалнята. Мина през кухнята, трапезарията, всекидневната, върна се в дългия коридор. Нищо. Изглежда полудяваше.

Погледна зареденото оръжие в ръката си и му мина през ум, че точно така стават нещастията. Полутъмна къща, някой — жена ти или детето — се появява неочаквано, ти го вземаш за крадец, за някой, който те заплашва…

Върна се при сейфа и заключи проклетата играчка. Изведнъж се сети. Краката му омекнаха. Беше твърде кошмарно дори да си го помисли. Трябваше да седне.

Лари в края на краищата е ударил Мат. Не само веднъж. Може би Мат се е появил по време на скандала и е взел страната на майка си, може би е настоял баща му да я остави на мира, може би Лари в яда си го е ударил с дръжката на пистолета… после си е дал сметка какво е направил, разбрал е, че не може да го скрие и че няма връщане назад… Мат — със счупена челюст, осакатен завинаги, живо доказателство за това, какъв всъщност е баща му. Край на кариерата, на педантично подредения, организиран живот, в който всичко е под пълен контрол… И в този момент идва единственото възможно решение… Мат лежи на пода край вратата на банята, Дженифър го моли да престане. Единственото решение — да се унищожат доказателствата. Куршумът ще заличи всякакви следи, няма да се разбере, че е осакатил сина си. Никой не би могъл да твърди това.

И няма да остане нищо. Никакъв смисъл да продължава да живее. Насочва дулото към себе си.

Само че преди това се обръща към Дженифър и казва: „Ти си виновна за всичко“. И тя, в този момент му вярва, защото е такава, каквато е.

Харди, седнал на пода, стигна до края. Разбира се, че не би могло да се е случило така. Изхвърленият в контейнера пистолет изключваше такава възможност.

Освен ако… ако Дженифър сама не е изхвърлила оръжието, защото се е самообвинявала за скандала, защото наистина е била убедена, че тя е виновна за всичко. Така Лари няма да е засегнат. Безценната репутация на доктор Лари Уит ще бъде спасена. И тя, Дженифър, ще си получи каквото заслужава за това, че е предизвикала скандала, за това, че е такава, каквато е.

Прекалено объркано. Едва ли е било така.

Но някои факти сочеха тъкмо в такава посока — например, категоричното й отричане, че е убила мъжа си и сина си. И — от мисълта го побиваха тръпки — особеностите на характера й напълно отговаряха на такъв тип поведение. Самоомраза, чувство за вина, нуждата да бъде наказана. Защото първата й реакция е било гузното чувство за радост от факта, че Лари е мъртъв. Мразела го е, ненавиждала е всичко, което е правел. Макар че едва е понесла смъртта на Мат физически, това не е намалило — поне в първия момент — радостта. Че Лари вече го няма. Че най-накрая се е освободила от него.

И след като е могла да изпитва подобна радост веднага след смъртта на сина си, може би е решила, че наистина няма душа и че напълно заслужава наказанието, което обществото иска да й наложи. Дори е готова да помогне. Направи тъкмо това. Сама срещу себе си.

Харди се облегна на стената. Имаше треска. Не се е случило това. Не е възможно. Имаше и други възможности, много по реални, трябваше да проучи тях. Изглежда бълнуваше.

* * *

— Не можеш да го направиш днес.

Температурата му беше 40 градуса. Струваше му се, че е на сто години. Пиеше трета чаша кафе, беше се насилил да хапне малко.

— Срещата е в девет. Трябва да отида. Остават три дни.

Три дни, докато съдия Вилърс, тринайсетият съдебен заседател, се произнесе окончателно по присъдата — вторник, 9:30. Харди бе дал ход на процедурата за отсрочване и все още се надяваше смъртната присъда да бъде заменена с доживотен затвор. Трябваше да убеди Вилърс да го направи, да открие нещо приемливо.

След решението на съдебните заседатели бе прекарал с Дженифър половината нощ, за да обсъдят възможностите. Не й беше разкрил последния си коз — на своя глава беше решил все пак да заговори за побоищата. Вече нямаше никаква друга надежда. Беше споменал за разкритията си около медицинския център и тя бе дала съгласието си да направи всичко, което трябва, за да намери нужните доказателства. Сега поне изглежда й се искаше да живее.

Първата му стъпка — в осем вечерта в петък — беше да се обади на председателя на медицинския център доктор Кларънс Стоун, който живееше в Сан Франциско. Успя да го убеди да се срещнат най-късно в неделя сутринта в девет. Трябваше да отиде, въпреки грипа.

Децата си играеха в стаята си.

— Слушай, болен си — каза Франи. — Напоследък работиш денонощно. Не си се прибирал у дома от месец. Трябва да се погрижиш за себе си.

Опита се да й се усмихне.

— Това и смятам. Много скоро. Обещавам.

Винсънт изпищя и Франи се спусна към детската стая, за да види какво става. Харди се надигна бавно и като се подпираше, за да не залита, тръгна след Франи. Оказа се, че Винсънт е прещипал пръста си и Ребека е надала съчувствен писък. Харди я взе на ръце, за да я укроти, без да забравя да извърне глава, за да не я зарази.

След минута се върнаха в кухнята с децата. Франи взе бучка лед от хладилника, за да я сложи на прещипания пръст.

— Не можеш ли да обжалваш както всички останали? — попита тя.

— Какво да жалваш? — попита на свой ред Ребека и запя: — Нани-банани, нани-банани.

Винсънт проточи врат над рамото на майка си, за да види къде са бананите и също се присъедини към песента. Ставаше все по-шумно. Децата умееха да се правят на палячовци.

Харди имаше чувството, че главата му ще полети нагоре без тялото. Сега, разбира се, малките искаха банани, но той бе готов да се обзаложи, че не са останали.

— След като се чувстваш достатъчно добре, за да излизаш навън — каза Франи, — защо не ги заведеш до магазина, за да купите? — Харди си даваше сметка, че жена му донякъде има право да се държи така, но точно в момента не беше готов да се съобрази с проблемите й. — И двамата. Майка им има нужда от почивка.

Кларънс Стоун живееше в голяма къща край брега на малко повече от километър, но на Харди му се стори, че е в друга галактика. Когато мина по алеята и спря пред входа, се почувства напълно изтощен и му трябваше цяла минута, за да събере сили колкото да натисне звънеца.

Отвори му прислужник. Минаха по дълъг коридор, постлан с дебела пътека, която заглушаваше стъпките им. Прислужникът го въведе в нещо като кабинет с много книги по стените, където, зад бюро по-голямо от това на Фримън, седеше възрастен човек с къси бели мустаци. Беше по кафяв домашен халат от коприна и пишеше нещо със скъпа писалка. При влизането на Харди той остави писалката, стана — под халата се виждаха черни панталони — заобиколи бюрото и протегна ръка.

— Не изглеждате никак добре, млади човече.

Харди не се съмняваше, че е така. Не се и чувстваше никак добре. Все още го тресеше. Гъстата мъгла сякаш задушаваше всяка надежда за топлинка, дори и малко. Беше пуснал отоплението в колата на най-силното, но от него не му бе станало по-добре.

— Обикновен грип — кимна Харди. — Това е.

Стоун каза на прислужника да донесе чай с много лимон и мед — все пак беше лекар. Накара Харди да седне на един стол и да свали сакото си. Поиска разрешение да го прегледа. Безплатно.

— Спите ли достатъчно? В това състояние не би трябвало да ставате от леглото.

— Тази седмица си взех осемте часа сън — отвърна Харди с разтракани зъби. — Добре съм.

Стоун взе една старомодна докторска чанта и я остави на пода. Извади стетоскопа, преслуша го, премери температурата му с термометър, който отчита веднага, видя гърлото му.

— Да, грип е.

Донесоха чая и Стоун наля две чаши.

— Предполагам, че наистина идвате при мен по неотложна работа. Не бива да излизате навън така.

— Важно е — кимна Харди и облече сакото си.

Стоун седна срещу другия ъгъл на масичката и се обърна към него.

— Споменахте, че е във връзка с медицинския център.

Харди предполагаше, че повечето подробности са известни на доктора, така че му разказа съвсем накратко какви са подозренията му, включително и възможността Лари Уит да е научил нещо съмнително във връзка с циркулярната оферта.

Когато свърши, Стоун се замисли.

— Познавате ли много лекари, господин Харди? — попита той накрая.

Харди кимна.

— Няколко.

— Знаете ли колко хора непрекъснато се опитват да им продадат едно или друго? — Вдигна ръка, за да го спре. — Ще ви кажа. Не минава ден, без средно успелия лекар да получи купчина рекламни брошури, два-три формуляра за откриване на кредитни карти, предложения за изгоден кредит и какво ли още не. Дори и да наредите на пощата да не ви доставя никакви подобни материали, подателите идват сами и ги пускат в кутията. Няма спасение, повярвайте ми, опитвал съм.

— Добре.

— Добре. Мислите ли, че някаква гръмко написана оферта за продажба на акции би привлякла вниманието на някого? Не е така. Подобни получаваме всеки божи ден. Тъкмо затова в борда на директорите решихме да я напишем в по-мрачни тонове. Не искахме да звучи сензационно. Не искахме да будим неоправдани надежди за бъдещето на центъра, защото то беше абсолютно неясно. Възможността да се удавим беше напълно реална. Никой от борда, абсолютно никой, не подозираше, че „Пакрим“ ще прояви такъв интерес.

— А защо беше даден такъв кратък срок?

— Не беше чак толкова кратък. — Стоун се облегна и кръстоса крака. — Лекарите са грамотни хора. Могат да четат. Бедата е, че както повечето други хора, когато прочетат нещо, не реагират веднага. Затова решихме да сложим крайния срок, за да накараме колегите да побързат. Освен това не забравяйте, че ставаше дума за инвестиция от двайсетина долара. Осемнайсет. За такова нещо не е нужно човек да се съветва с жена си или адвоката си. Условията бяха изложени пределно ясно и всеки получи своя шанс.

— Но не всички са купили акции.

Стоун сви рамене, кимна.

— Ако в това виждате някаква конспирация, боя се, че не съм с вас.

Щеше да е по-лесно, ако Стоун бе заел защитна позиция, ако бе проявил и най-малък признак на враждебност. Нищо подобно — седеше удобно, говореше спокойно и — най-лошото от всичко — в думите му имаше съвършена логика.

Харди се наклони напред.

— Али Сингх ми каза, че акции са купили само трийсетина лекари.

Стоун потвърди.

— Може да са и четирийсет. Не съм сигурен. Но са много по-малко, отколкото ми се иска сега. — Разпери ръце безпомощно. — Но такъв е животът. На кого не му се ще да е купил акции от „Епъл“ при основаването на концерна. Или пък от „Макдоналдс“?

— Но доктор Уит е бил недоволен преди акциите да поскъпнат толкова много.

— Сигурен ли сте, че е бил недоволен? На кого се е оплакал? Може би е искал да му се позволи да купи повече акции. Или нещо не му е било ясно. Причината може да е всякаква. Не познавах доктор Уит лично, така че нямам представа.

Вече беше водил този разговор — аргументите на съдия Вилърс бяха горе-долу същите. Харди тънеше в догадки и предположения, но не разполагаше с нито един факт. Отново се почувства зле и се отпусна назад със затворени очи.

— Господин Харди?

— Май трябва да си тръгвам. Благодаря ви, че ми отделихте време. Помогнахте ми.

Стоун се ръкува с него и го изпрати през коридора до пътната врата.

— Знаете ли… имам още един последен въпрос — каза Харди. — Ако нямате нищо против. Какво стана с акциите, които не са били продадени?

Поредната административна подробност, която Стоун нямаше нищо против да сподели.

— Част от тях продължават да са непродадени и са включени в активите на центъра. От тях раздаваме премии. Или заплащаме услуги.

— Например, адвокатски хонорари?

Стоун се усмихна.

— Да. И адвокатски хонорари. Господин Бакмън направи голям удар преди време. Тогава си мислехме, че ние правим удар, при това голям. Евтини хартийки срещу квалифицирана юридическа помощ. — Стоун все още се възхищаваше от прозорливостта на Бакмън. — Крейн обикновено ни таксуваше по двеста и петдесет на час. Бакмън предложи да уреди всички административни въпроси около промяната срещу петдесет хиляди акции. Пресметнахме, че ще са му нужни около сто часа, за да приключи с всичко, а акциите струваха две хиляди и петстотин долара — по онова време. Изгодата беше несъмнена и бордът се съгласи. Впоследствие се оказаха не сто, а триста часа, така че бяхме още по-доволни.

— Петдесет хиляди акции?

— По пет цента едната. Нищо и половина. Сега, разбира се, нещата са по-различни.

Харди чакаше.

— Е, никой от нас не може да се оплаче. Не бива да завиждаме на господин Бакмън. Той положи големи усилия и направи всички ни далеч по-богати. Грях ли е това?

— Колко получи той?

Стоун присви устни и се усмихна отново.

— Предполагам, че данните вече са публикувани. Малко повече от седем милиона.

Харди повтори цифрата. Бавно, на глас.

Стоун беше съгласен, че сумата е солидна.

— А сега по-добре се приберете вкъщи и легнете. Вземайте по един аспирин на четири часа.

— И пийте много течности — добави Харди.

Докторът се усмихна.

— Точно така. После ми изпратете петдесет долара за съвета. — Усмивката се превърна във весел смях. — Пошегувах се. По силата на навика.

 

 

Но не се прибра у дома.

Дейвид Фримън се бе събудил и дирижираше симфоничен концерт — непознат за Харди — във всекидневната си. Влезе при него, хвърли чантата си на пода и се стовари тежко на канапето, като метна върху себе си две възглавници, за да му е по-топло. Фримън бе в стихията си.

Харди задряма.

Когато се събуди, мъглата все още беше пред прозорците. Дейвид го бе завил с одеяло и преглеждаше някакви документи на масата. Беше тихо.

— Колко е часът — попита Харди. Чувстваше костите си толкова натежали, че не бе в състояние да вдигне китката си.

— Минава два — отговори Фримън. — След тежко дело и аз обикновено се разболявам.

— Не мога да съм болен — отбеляза Харди и се надигна. Опитът не беше особено успешен. — Защо съм тук? — попита той себе си.

— Защо сме тук? Какво е животът? Ето това са големите въпроси. Затова те харесвам. Искаш ли да хапнеш? Аз умирам от глад.

— Не мисля, че мога да хапна и залък.

— Добре. — Фримън отиде до хладилника и започна да рови вътре.

— Петдесет хиляди акции. — Въздъхна Харди.

Ровенето престана и главата на Дейвид се показа над отворената врата.

— Какво?

— Седем милиона.

— Искаш да кажеш, че е взел петдесет хиляди акции плюс седем милиона? Сбъркали сме си професията.

— Не. Получил е петдесет хиляди акции и цената им впоследствие се е покачила на седем милиона.

Фримън се отказа от търсенето на нещо за ядене, прекоси малката всекидневна и седна на канапето. Лицето му изведнъж доби разтревожен вид. Той почеса небръснатата четина по брадичката си.

— Взел е акции, вместо хонорар? Той ли е бил шефът на фирмата?

— Взел е акции вместо хонорар. И не е бил шеф.

Фримън погледна тавана.

— Каква е била цената на акциите?

— По пет цента едната. Какво мислиш?

— Мисля, че може би си попаднал на нещо.

— Аз също. — Харди имаше нужда от подкрепа, от съвет, от потвърждение на фактите. Повече не можеше да си позволи да се провали. — Само че не знам какво е то.

Фримън разсъждаваше, проверяваше аргументите, съпоставяше. Той стана и отиде до прозореца, вгледа се в мъглата. Харди отново се разтрепери, после започна да се поти. Хвърли одеялото и отново му стана студено.

Фримън се обърна и го изгледа неодобрително.

— Не изглеждаш добре — отбеляза той, отиде до канапето и седна до Харди, за да сподели мислите си.

Голяма юридическа фирма като „Крейн и Крейн“ не би позволила на някой от младшите съдружници да приеме акции без стойност, вместо твърдо почасово заплащане. Джоди Бакмън, млад и амбициозен, може би се бе споразумял с „Пакрим“ или отнякъде е имал информация за това, какво се готви в бъдеще. Фримън не би могъл да е сигурен за подробностите — никой не можеше да бъде, — но смяташе, че Бакмън е предложил на центъра идеята за продажбата.

В това не би имало нищо лошо, ако не беше старшият управляващ партньор Симпсън Крейн. Бакмън бе работил около триста часа, за които би могъл да получи пари по установената тарифа, но не бе донесъл нищо на фирмата. Симпсън може би беше разговарял с него за това, може би самият Бакмън бе поискал разрешение, предварително, но така или иначе, ако Крейн бе от тези, които са готови да приемат акции на стойност две хиляди и петстотин долара, вместо седемдесет и пет хиляди долара в брой, нямаше да притежава просперираща юридическа фирма.

Би отказал подобна операция и по този начин би провалил плановете на Джоди — както за напредък във фирмата, така и за скорошно забогатяване. Може би дори и годежът му за милионерката Маргарет Морънси би бил изложен на опасност.

Ако единствено Симпсън Крейн е пречел на Бакмън да постигне това, което е искал в живота си, ако го е заплашил, че ще дръпне килимчето изпод краката му, дали Бакмън би го убил? Може Крейн дори да го е заплашил, че ще го уволни. Поне Фримън би постъпил точно така.

— Ето, това е — завърши той. — Как ти харесва?

Харди чувстваше пареща болка в очите и гърлото му бе пресъхнало, но бе изслушал всичко с внимание. Това не беше далеч от собствените му предположения. Сега оставаше само да се докаже.

— Прекрасно — отвърна той. — Гаджето ми щеше да полудее от радост.

Фримън го изгледа, както се гледа марсианец. Харди трепереше и трябваше да се прибере у дома колкото се може по скоро. Остави го на канапето и отиде до кухнята, за да повика такси по телефона.

 

 

Въпреки добрите съвети, нямаше никакъв шанс да се прибере у дома. Нямаше време за това. Във вторник сутринта щеше да се изправи пред Вилърс и ако не успееше…

Но преди това имаше един последен шанс. Може би с малко късмет…

Обади се на Франи от летището и прие очаквания гняв. Имаше право да му се сърди. През последните месеци не беше никакъв баща и съпруг, но смяташе да се издължи съвсем скоро. Беше научил нещо от това дело. Много неща. Бе попаднал във водовъртежа на безумието, но щеше да се измъкне оттам. Да се занимава с нещо друго или със същото, но по друг начин. Веднага, щом свърши.

Щом свърши.

Франи щеше да разбере, когато й минеше ядът. Самата тя не би искала той да постъпи иначе… нали бе настояла да направи всичко възможно, за да открие истината за смъртта на Лари Уит? И на Мат. Заради Дженифър. Целта му беше точно това и щеше да стигне докрай. На всяка цена.