Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (32)

30

Дженифър Уит бе придружена от приставите до седмия етаж, после я поеха две надзирателки. Тя съблече хубавите си дрехи и внимателно ги окачи на дървените закачалки, които надзирателките мушнаха в шкафчето. После се обърна към стената и свали финото бельо, донесено й от Фримън, нахлузи червения затворнически костюм и мушна нещата си едно по едно в пластмасовата торба, която й подаде надзирателката Милнър — пълна, усмихната, с лунички и редки зъби.

Другата надзирателка, Монтанес, се приближи, за да я поведе към килията.

— Как мина днес? — попита Милнър.

Дженифър сви рамене.

— Шайка мъже, които не спират да приказват.

— Така си е. — Монтанес я поведе към вратата.

— Все пак, съдията е жена. Казва се Вилърс. И от съдебните заседатели някои са жени.

Но тези подробности не интересуваха надзирателките кой знае колко. Те застанаха от двете й страни и я поведоха по тъмния, кънтящ коридор. Някъде отзад се разнесе гласът на дежурната:

— Това Уит ли е? Има посетител.

 

 

Доктор Кен Лайтнър се бе отбивал в съдебната зала поне за известно време през всеки от четирите дни от началото на процеса. Тъй като не беше адвокат, не го допуснаха в малкото помещение до стаята на надзирателките, и, както Дженифър, трябваше да се примири с общите условия — твърдите дървени столове и телефонните слушалки.

Вече я очакваше, опрял уморено глава на дланта си. Когато Дженифър седна срещу него, той я изгледа продължително и едва след това посегна към слушалката.

— Как си?

— Вече никой не ме удря. Може би си мислят, че ще спечеля. — На устните й заигра крехка усмивка. — Започвам да вярвам в способностите на господин Фримън.

Лайтнър кимна.

— Какво казва той?

— Нищо определено. Твърди, че щяло да мине още много време. Но чувам какво си говорят с Харди. Виждам как реагират съдебните заседатели. Струва ми се, че вярва в успеха.

— А ти?

— Липсваш ми, Кен. Липсват ми разговорите с теб. Всичко. Хората тук… — Нямаше какво да се каже за тях. Те живееха сякаш на друга планета. Тя млъкна и преглътна. — Всичко е толкова различно… не знам…

Телефонната слушалка едва не падна от ръката й.

— Какво, Джен?

Тя преглътна пак. Сякаш изведнъж я обзе отчаяние.

— Как ще продължавам нататък.

— Боже мой, Джен! Ти трябва да продължиш!

Тя поклати глава и не каза нищо.

Лайтнър се наклони напред и доближи лицето си до плексигласа.

— Дженифър, слушай. Трябва да издържиш. Сега не можеш да се откажеш. Ще спечелиш. Най-лошото вече мина.

— Не, не е. Господин Фримън каза, че най-лошото още не е започнало.

— Голяма помощ, няма що.

— Опитва се да ми помогне, Кен. Поне в това съм сигурна. Не ме безпокои делото, не чак толкова. Всичко друго е толкова различно… Хората тук — тя описа кръг с ръка, — това място… Понякога ми се струва, че никога вече няма видя нещо, което познавам, което искам… — От окото й се откъсна сълза и потече надолу по бузата. Тя не я избърса. Не се притесняваше от Кен, пред него можеше да покаже слабост. Затова беше дошъл. Тя беше слаба — бяха го доказали. Вече не я интересуваха старите неща. — Толкова съм объркана, Кен. Толкова съм объркана…

Лайтнър я гледаше, сякаш чакаше нещо да се случи, без да знае точно какво. Струваше му се, че дълбоко в себе си Дженифър страда, искаше му се да й помогне да го преодолее, но без да се намесва грубо. Трябваше да я остави сама да открие пътя.

— Все още съм тук — каза той накрая.

Дженифър отново се усмихна.

— Понякога ми се струва, че ти си единствената причина да съм жива. — Полуридание, полусмях. — Смешно е, нали? Помниш ли как някога си мислех, че ще е достатъчно да се измъкна от Лари и всичко ще е по-добре, всичко ще се оправи? Че светът ще стане друг, ще се промени.

— Помня, Джен. Все още не е късно. Говорили сме за това много пъти, обсъждахме промените.

Тя потрепери, тялото й се разтресе. Главата й започна да се люлее напред-назад, сякаш беше тежест, окачена на въженце.

— Но точно там е проблемът… вече не вярвам. Не знам дали вярвам. Онова с Мат… — Тя изведнъж млъкна. Очите й помръкнаха, загубиха енергията си. — Най-добре ще е, ако всичко свърши. Това ще е краят на всичко.

Може би я подлагаше на преглед? Дженифър се вгледа в очите му през плексигласовата преграда, сякаш търсеше отговор. После вдигна длан нагоре, свали я пак.

— Каквото и да се случи, няма да стане по-добре. Аз съм от хората, които непрекъснато ядат бой… от мъжете, от нещата, от живота… Аз съм неудачник, това е всичко.

Лайтнър се наклони напред.

— Не си, Джен. Не е вярно. Говорили сме за това. Нормално е да се чувстваш така, след всичко, което си преживяла. Но не си неудачник. Ако беше, нямаше да съм при теб. Ако не вярвах, че всичко ще свърши, че нещата ще се оправят…

— Така ли? Кажи ми кога ще стане това?

— Джен, никой не може да каже точно кога, но…

— Кен, мисля, че щеше да си при мен при всички случаи. Дадох си сметка… защото за теб аз съм нещо като предизвикателство… интересен случаи.

— Боже мой! Дженифър! Как можеш да говориш така след всичко, което…

— Защото е истина, нали? Всъщност пет пари не даваш какво ще стане с мен. Нима някой може да обича толкова объркан човек? В момента, в който се променя, още същия миг вече няма да съм предизвикателство или загадка, всичко ще свърши. И ще си отидеш, нали? И какво ще съм аз тогава? Мога да ти кажа къде ще съм… тук. Никъде, никой, нищо… О, да върви всичко по дяволите!

Тя захвърли слушалката, скочи рязко на крака и събори стола. Огледа се тревожно наоколо. Сълзите й сега се стичаха свободно. Надзирателката крачеше напред-назад с палка в ръце.

Лайтнър стана, опря ръка на плексигласа, втренчен пред себе си. Дженифър каза нещо на надзирателката, без да се обърне назад. Двете тръгнаха към вратата към килиите, а Лайтнър се отпусна на дървения стол, за да се опита да овладее собствените си чувства.

Изведнъж тя се върна, залепи ръце за преградата, облегна се с цялата си тежест. Плачеше неудържимо. Надзирателката — намръщена, стиснала палката, сякаш имаше нужда от нея — приближи отзад, докато Дженифър се мъчеше да говори през сълзи.

Не я чуваше ясно, но знаеше какво му казва. Казваше го винаги, когато стигнеше дъното, когато смяташе, че тежестта е непоносима и трябва да се примири…

— Съжалявам — ридаеше Дженифър и се опитваше да го достигне през плексигласа. — Извинявай, не исках да кажа това, не се сърди…

Надзирателката я улови за рамото, дръпна я назад, обърна я към вратата.

Лайтнър остана на място. Дишаше дълбоко, мислеше, че може би в края на краищата е права — може би наистина беше непоправим неудачник, без капка надежда.

След всичко, което бе направил за нея. Сякаш го удари ток. Свлече се отново на стола. Осъзна, че може би никога, никога тя нямаше да се оправи. Даде си сметка, че трепери, опита да се овладее, но най-много от всичко искаше да я пробуди, да набие малко разум в обърканата й, красива глава.

 

 

Франи не можеше да повярва, че Харди е направил всичко това — да се обади на Ерин, за да я попита дали има нещо против да вземе децата за вечерта, да изпрати такси да я вземе, да запази места в този луксозен хотел.

Харди прояви скромност:

— Аз съм неизчерпаем източник на изненади. Истинско съкровище.

— Как така ти хрумна това? Ами делото?

Той седна на плюшеното канапе и отпи от отлежалия портвайн в кристалната чаша.

— Пресметнах, че сме пропуснали четири вечери, което прави минимум дванайсет часа. Един ден делото ще мине и без мен. И без това на този етап титуляр е Фримън.

Франи застана край прозореца със скръстени ръце и се вгледа в моста „Голдън Гейт“. Намираха се в стара викторианска къща, преустроена в хотел, в най-скъпия апартамент, в който имаше рафтове с книги, камина, портвайн, кристални чаши и разбира се, изглед, който добавяше осемдесет долара на вечер към сметката.

Харди направи резервацията още от съдебната палата, веднага след като свърши заседанието. Ерин му каза по телефона, че няма нищо против да вземе децата, да ги нахрани, да ги приспи. Беше решил, че ако я изненада с готов план, Франи няма да може да откаже. В 6,15 изпрати такси да я вземе и сега бяха тук.

Все още не беше уверен, че изненадата му я е очаровала. Продължаваше да стои край прозореца със скръстени ръце. Лицето й беше навъсено. Не беше ядосана — въпреки отчуждеността им напоследък, тя не проявяваше признаци на гняв към него. Устните й бяха стиснати, очите — съсредоточени и замислени, сякаш се вглеждаше в себе си, сякаш понасяше някаква физическа болка, с която не искаше да товари и него.

Безпокоеше го мисълта, че тази болка може да е резултат от някаква промяна, от осъзнаването, че вече не иска да е с него, че съвместният им живот й е омръзнал. Погледът й срещна неговия от другия бряг на пропастта. Полуусмивка.

— Здрасти.

Даде си сметка, че бе стаил дъх, че я гледаше и буквално го беше страх да си поеме дъх. Имаше чувството, че ако спре да диша, ще спре и мигът, че няма да се наложи да разбира какво крие следващият. Остави чашата на масичката и въздъхна тежко.

— Е, как е животът, Франи?

— Как е, според теб?

— Зле, струва ми се. От месец ме боли стомахът. Откакто престана да се усмихваш. Реших, че може би ще искаш да поговорим за това.

Франи пак се обърна към прозореца. Виждаше профила й. Видя как устните й се движат. Искаше му се да стане, да отиде при нея, да я прегърне, но нещо — може би страхът, че ако сега го отблъсне, ако не му позволи да я докосне, ще я загуби завинаги — го държеше прикован за стола.

Каза й, че не я е чул. Франи проговори след цяла минута.

Обърна се към него и го погледна в очите.

— Тайни.

Харди се помъчи да разбере и когато осъзна най-очевидният смисъл, стомахът му се сви. Усети как главата му олеква, имаше чувството, че ще припадне.

— Какви тайни? — Не можа да измисли друго.

Тя не промени позата си. Продължаваше да го гледа със скръстени на гърдите ръце.

— Тайните са това, което човек не казва.

Харди протегна ръка, все чашата, отпи, остави я.

— Добре.

— Не е само това.

— Дори не знам какво значи „това“.

— Така е, не знаеш.

Той вдигна ръце към слепоочията си, притисна ги.

— Добре, Фран. Но трябва да знам. — Дланите му се срещнаха. Като за молитва. — Друг ли има? Можеш ли да ми го кажеш?

Видя как раменете й се отпускат, как очите се затварят. Стори му се, че кризата е преминала. Ръцете й се разплетоха, увиснаха надолу. Приближи се до него и коленичи.

— Какво говориш? Друг мъж? Няма друг мъж. Не може да има. — Протегна ръце към лицето му, вгледа се в очите му, докосна го с пръсти, прегърна го, притегли го към себе си, притисна го. Харди усети, че трепери. Чувствата, които се бе опитвал да владее, излизаха на повърхността.

Затова се бе оженил за нея — защото й имаше достатъчно доверие, за да позволи да го вижда така, такъв, какъвто е. Беше част от него, катализаторът, който правеше от него едно цяло, благодарение на който преодоля загубата на сина си…

Притискаше го силно, долавяше бликащите чувства.

Това беше нейният мъж и той имаше нужда от нея. След като й се доверяваше достатъчно, за да й покаже слабостта си, нямаше за какво да се безпокои. Тя също можеше да разкрие пред него съмненията си, слабостите си, недостатъците си. Той нямаше да я изостави заради тях. Нямаше да я изостави.

* * *

— Боях се, че няма да разбереш.

— Може би не разбирам, но се опитвам.

— Очакваш животът да е съвършен, но…

— Не е вярно.

Направи му знак да мълчи с пръст на устните. Беше тъмно, по-късно, мостът осветяваше прозореца, край леглото гореше свещ.

— Не исках да те безпокоя — каза тя. — Бях толкова тъжна. И не заради теб, заради себе си. Беше си моя тъга… заради Еди, заради така наречената ми младост, заради всичко. Просто ме прихвана нещо… — Харди мълчеше. — Не исках да знаеш. Не исках да ти причинявам болка.

— Знам, че животът не е съвършен, Франи. Бог ми е свидетел, че го знам.

— Но искаш нашият да е. У дома, имам предвид. Понякога дори си мислиш, че е възможно.

— А ти не мислиш ли? Не мислиш ли, че си струва да се стремим към това?

— Не знам. Може би преди… И после стана това… всичко това. Чувствах се като хваната в капан. — Тя се раздвижи, сложи глава на рамото му, притисна се към него.

— Не съм искал да те улавям в капан, Франи. Като се оженим. Мислех, че сме щастливи заедно…

— Не си виновен ти, Диз. Животът ми е такъв. Изведнъж, не знам какво ми стана… всичко се върна. Имах чувството, че съм се провалила… искам да кажа, не бях щастлива, а би трябвало… Кой тогава е виновен?

— Аз обикновено обвинявам арабските инвеститори.

— Аз също, но този път не се получи, а нямаше как да ти го кажа. Нямаше да е честно да те тревожа в началото на процеса, после изпитах угризения… че не мога да ти кажа, после повярвах, че така или иначе няма да те интересува… Типичните женски глупости, в които няма много логика и не могат да…

— Ай, ай ай! Типични женски глупости? Нима сме канили глупави жени?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не знам. И логика… — Той се опря на лакът и я погледна. — Не знам. Наистина.

Франи затвори очи и пое дъх.

— Виждах се с Дженифър.

— Знам.

— Не, не тогава. — Франи поклати глава. — Още няколко пъти след това. Оставях децата на Ерин и ходех тайно.

— Колко пъти?

— Не знам. Три или четири.

— В затвора? — отговори си сам: — Разбира се, че в затвора.

Той седна и се уви с чаршафа. Франи сложи ръка на бедрото му.

— Първия път… мисля, че си допаднахме. После реших, че няма да одобриш или пък нарочно не желаех да искам позволението ти…

— Франи…

— После реших, че трябва да съм луда, щом всеки път ме гризе съвестта, задето не съм те питала. Струваше ми се несправедливо… да трябва да искам позволение от теб…

— Франи, тя е моя клиентка. — Поклати глава, опита се да си обясни.

— Знам. Трябваше да поговоря с теб, но… всичко съвпадна с другото. С потиснатостта ми, с чувството, че съм хваната в капан. А Дженифър… тя поне ме слушаше.

— Дженифър те е слушала!? Боже мой! — Харди махна чаршафа и спусна краката си на пода. Отиде до прозореца, но не за да се любува на изгледа, а защото в стаята нямаше къде другаде да се отиде. Застана неподвижно и прошепна без да се обръща: — Значи си разговаряла с Дженифър за нас? Какво си й казала?

Чу гласа на Франи, съвсем тих:

— Не беше както си мислиш. Моля те, не се сърди сега.

Опита се да разбере. Вгледа се през прозореца. Не виждаше ясно — всичко изглеждаше замъглено и сякаш се въртеше като в калейдоскоп чак до хоризонта. Отиде до канапето и седна.

— Това ли беше тайната?

Франи седна на ръба на леглото. Сякаш търсеше думи за отговора.

— Всичко беше тайна. Всичко беше свързано.

Харди наведе глава и скръсти ръце на коленете си.

— Дизмъс? — Беше станала от леглото, отново на колене. Почувства ръцете й върху бедрата си.

— Не се сърдя. Искам да сме наясно. Не се сърдя ни най-малко и се радвам, че говорим за тези неща. Но все пак… не ти ли хрумна, че тя може би те използва?

— Не, не е възможно. Казах ти вече, че не беше както си мислиш ти… поне на мен така ми се стори.

Той подскочи като ужилен.

— Значи тогава ти се е струвало, но сега не, така ли? Значи може и да съм прав?

Франи стана, взе одеялото и се уви, после седна на ръба на леглото.

— Не, не казах това. — Тя въздъхна и протегна ръка към канапето, към пространството, което ги разделяше. — Не ми харесва да ме разпитваш. Дизмъс, искам да говорим за тези неща, но когато започнем, винаги става така. Просто не се получава, не стигаме никъде.

— А къде искаш да стигнем, Франи?

— Искам да можем да разговаряме както преди. Опитвам се да ти кажа как беше всичко.

На светлината на свещта лицето й беше като кехлибар. Харди не можеше да отдели очи от него. Кимна. Ръката й беше протегната. Той стана и я улови.

Сега не беше време за спорове, не беше моментът да й обяснява, че плановете на Дженифър може да са били доста по-различни от това, което я е накарала да вярва. Приближи се до жена си и придърпа края на одеялото върху себе си.

— Права си — каза той и я целуна. — Извинявай. Нека поговорим за това.

 

 

— Казала ти е, че Лари я е биел?

— Всички са я биели, Диз. Животът я е удрял. Не можеше да повярва, че нито ти, нито Еди сте вдигали ръка срещу мен… Не ми повярва, когато й го казах. Сякаш беше нещо невъобразимо за нея.

— Може и да е. — Все още седяха на ръба на леглото прегърнати. — Не трябва никога да удряме децата си.

— Не ги удряме.

— Знам. Да не започваме.

Франи се облегна на рамото му. Някъде навън пропищя спирачка, разнесе се безгрижен женски смях.

— Чувствам се, като че ли съм я зарязала… Дженифър. Не се чувствам добре.

— Е, аз не съм я зарязал, така че това компенсира, нали?

— Така е, но…

— Ш-ш-шт. Може би като е чула какво си й казала… че има и жени, които не ядат бой… може би това ще й даде надежда. Може би ще повярва, че е възможно.

— Ако е повярвала на мен.

— А ако досега не е повярвала, няма да повярва дори и да продължиш да ходиш при нея, нали? — Притисна я към себе си и вдъхна аромата на тялото й. Свещта трепна. Той се обърна натам и видя тънка струйка парафин да се стича по кристалния свещник направо върху полираната повърхност на шкафчето. — Не се мъча да те разубедя. Просто… ако искаш да продължиш да се виждаш с нея… кажи ми, става ли?

— Няма. — Франи въздъхна. — Някои неща… просто не е както трябва.

— Вече го каза. Но ако не го правиш зад гърба ми…

— Не, не това е лошото. Става дума за нея, за Дженифър. Най-напред си мислех, че ние… знаеш как е, две жени… че можем да поговорим. Но тя сложи край на това. Тъкмо щеше да ми каже нещо важно и… изведнъж се затвори в себе си. Не ми трябвало да го знам. Започнах да се питам дали…

— Дали не е виновна?

— Може би… Нямах сили да си го помисля. Освен… Не, не вярвам, че е убила Мат, дори случайно. Или пък Лари. За първия й съпруг… кой знае? А ако е… не, не съм в състояние дори да си го помисля. Казах „ако“… Тя ме попита… „Знаеш ли защо се боря с всичко това толкова отчаяно? Отговорът е, защото не съм убила никого.“

— Въпреки че Лари я е малтретирал?

— Дизмъс, моля те не ме подлагай на кръстосан разпит. Тя призна пред мен, че Лари я е биел. Но също така ми каза, че не го е убила. Нито пък Мат. Случайно или нарочно, по каквато и да било друга причина.

Харди я погледна и се зачуди дали подобно на него самия, тя не се опитва да убеди сама себе си. Преди всичко заради Мат.