Джон Лескроарт
Тринадесетият съдебен заседател (35)

33

Не знаеше накъде отива. Подкара в сутрешния дъжд по магистралата, после смени решението си и се върна през парка „Голдън Гейт“, като отбягваше нападалите от бурята клони. Нямаше представа какво прави. Може би мозъкът му отказваше да работи, защото не беше спал?

Всичко опираше до това, дали й вярва. Този път. Въпреки че го лъжеше за почти всичко от самото начало. Беше ли в състояние да й повярва сега?

Струваше му се, че да. Затова не беше спал цяла нощ. Мяташе се неспокойно до Франи, докато небето в прозореца на спалнята не посивя. Каза на Франи, че намира последния разказ на Дженифър за неправдоподобен, но в действителност бе склонен да й вярва. Премисли всяка подробност и всичко му се струваше логично.

Дженифър е трябвало да убие Нед. От нейна гледна точка това е било самозащита. Била е убедена, че в противен случай той е щял да я изпревари. Имала е основания.

Опитала се е да избяга и той я е открил. Казала му е, че иска да се махне и той я е пребил почти до смърт, гаврил се е с нея с дръжката на ножа, убил е котката — класическата заплаха — и я е уверил, че ще й се случи същото, ако предприеме каквото и да било, за да спре безобразията.

Беше прочел всичко, предоставено му от Кен Лайтнър, плюс още трийсетина статии по въпроса. Според тях, малтретираните съпруги най-често се чувствали като уловени в капан, в положение, от което няма как да се измъкнеш, няма къде да се скриеш, което един ден ще отнеме живота ти.

Харди бе уверен, че Фримън би могъл да оправдае Дженифър за убийството на Нед, защото съдилищата напоследък признаваха подобни случаи за вид самоотбрана. Дори и при съдия Вилърс, въпреки че малтретирането вкъщи не беше прието официално като допустимо основание за отнемане на живот, бе уверен, че биха успели да спасят Дженифър. Най-малкото, никой съд не би я осъдил на смърт.

Дженифър не беше глупава. Даваше си сметка, че ако се признае за малтретирана съпруга, животът й няма да е в опасност. Защо тогава отричаше? Това бе най-същественият въпрос. Според нея, не се налагаше да се оправдава заради нещо, което не е извършила. И ако признаеше вина за едното убийство, трябваше да признае и за другото, на собствения си син… А Харди вярваше, че Дженифър Уит не е убила сина си, че не е била там, когато това се е случило, че не знае нищо… Ако приемеше това за истина — а дали съдебните заседатели ще го приемат за истина беше съвсем друг въпрос, — тогава, като се замислеше за досегашното й двуличие… Всичко му се струваше кошмарно объркано. В съда не би могла да признае, че животът й с Лари е приличал на живота й с Нед, че й в двата случая са я малтретирали. Нямаше доказателства, че е била бита и ако защитата изтъкнеше подобен факт, съдебните заседатели още повече биха затвърдили убеждението си, че е убила и двамата си съпрузи. Следователно трябваше да отрича малтретирането. Само тази версия би могла да я спаси. И, разбира се, Дейвид Фримън, адвокатът, я бе направил своя.

 

 

Дъждът престана за малко. Харди беше с маратонки, джинси и зелено яке. Слезе от колата — беше на височината, една пресечка над къщата на Дженифър — и огледа небето. На хоризонта се виждаше синя ивица. Дори и толкова рано сутринта, въздухът беше влажен и тежък, наситен с аромат на евкалипт.

Не знаеше защо е дошъл тук и какво очаква да види. Излезе от колата като замаян, мина покрай къщата на Дженифър, до горичката, през която се стигаше до „Сутро“ и от която се носеше миризмата на евкалипт. Една сърна и две еленчета се подплашиха и се шмугнаха в шубраците.

Харди се стресна, премигна и разтри очи, изумен, защото видя Дженифър Уит по яркосин спортен екип да излиза от дърветата и да се насочва по пътеката, покрай него… не, разбира се, че не беше тя… която и да беше, насочи се към улицата и продължи нататък.

Дъждът пак се усили и той хукна към колата си, после подкара по мокрия асфалт. На завоя гумите поднесоха и за малко да се блъсне странично в една спряла кола. После настигна жената и намали. Натисна клаксона и й направи знак да спре. Тя му махна пренебрежително с ръка и продължи да тича, без да се обръща.

Харди тръгна съвсем бавно покрай нея и свали стъклото.

— Имам нужда от помощ — извика й. Изпревари я с няколко метра, спря край бордюра и слезе. Разпери ръце, за да й покаже, че не я заплашва с нищо. Жената рязко спря на около десет метра от него.

— Какво има? — попита тя задъхано. — Не виждате ли, че се опитвам да бягам?

Харди пристъпи напред, но жената бръкна в джоба на анцуга си.

— Имам спрей и ще го използвам.

— Искам да ви задам един въпрос.

Мина някаква кола, намали леко, после продължи нататък.

— Въпрос? — Жената поклати недоверчиво глава. — Боже мой! В какъв град живеем!

— Става дума за живота на една жена.

— Разбира се. — Погледна часовника на китката си. — Кой, по дяволите, сте вие? Оставете ме на мира!

Харди съжали, че не носи полицейската значка със себе си. Беше вкъщи и я вземаше само при нужда.

— Искам да мина — каза жената. — Направете ми място. — Държеше в ръката си флакон и Харди не се съмняваше, че ще го използва.

Трябваше да говори бързо. Тя приближаваше предпазливо.

— Познавате ли Дженифър Уит? Аз съм адвокатът й.

— Браво. Аз пък спортувам.

Тя рязко сви и заобиколи колата му от другата страна. Дори не го погледна — сви зад ъгъла и изчезна.

Качи се в колата, като си каза, че едва ли е загубил нещо съществено, но малко по-късно си даде сметка какво му се е случило — спомни си едно от обясненията на Дженифър и реши, че може би е била права… изглежда все още не се бе отказал от защитата й.

Беше му казала, че преди да започне да тича, винаги минавала една-две пресечки ходом. Винаги правела така, така направила и сутринта на 28 декември. Някаква жена, която приличала на нея, била забелязана да спира пред къщата й, точно след като проехтели изстрелите, после продължила да бяга, защото не видяла нищо. Тази жена бе идентифицирана като Дженифър Уит от главния свидетел на обвинението, Антъни Алварес.

Обзе го нещо като надежда.

 

 

След вечеря му се обади Глицки и му каза да пусне новините, защото показвали Дейвид Фримън.

Моузес и съпругата му — вече — Сюзън, бяха се отбили да ги видят и всички седяха във всекидневната. Харди включи телевизора и седна на канапето.

— Този човек се надува като балон с топъл въздух — отбеляза Моузес.

Харди отговори, че Дейвид Фримън наистина е такъв — когато му изнася.

Появи се и самият Фримън — брадясал, неугледен, с изкривена вратовръзка, неогладена риза и навити ръкави — човекът, който денонощно работи за клиента си. Седеше върху бюрото в кабинета си, а зад гърба му се виждаха рафтовете с книги. Появи се и гласът му: „… победа, но, за да съм честен докрай, трябва да кажа, че я очаквах. Още от самото начало настоявах обвинението да отпадне поради липса на достатъчно доказателства и решението на съдията само потвърждава увереността ми в едно — Дженифър Уит е невинна. Тя не е извършила това, в което я обвиняват“.

Франи и Харди, които сега имаха обща тайна, се спогледаха.

— Голяма работа е — прошепна Харди.

Младата репортерка се появи в кадъра и заговори забързано: „Очевидно окуражен от вчерашната победа, господин Фримън е готов да отправи още по-тежки обвинения.“

Репортажът беше монтиран и звукът отново се появи по средата на изречението: „… политическият мотив. Неприятно ми е да повдигам този въпрос, но за жалост се налага. Дийн Пауъл се кандидатира за поста главен прокурор, като горещ привърженик на смъртното наказание. Но смъртното наказание не може да се прилага само за чернокожите. Той има нужда от дело като това точно в момента. Ако не се беше появила Дженифър Уит, щеше да я измисли сам“. Фримън наведе глава, искрено потресен от недостатъците на човешката природа. „За жалост, той направи тъкмо това.“

После изведнъж ги върнаха в студиото и коментаторът отбеляза: „Това са доста сериозни обвинения, Шел, така че Канал 5 ще следи отблизо развитието на делото.“

„Така е, Джак — усмихна се Шел към камерата и изпълни екрана. — Искаш ли да знаеш какво става, когато три сестри се карат за семейното куче?“

— Страхотно! — обади се Франи.

Моузес се наклони напред и изшътка на сестра си, заговори на телевизора:

— Аха, три сестри и семейното куче. Искам да знам какво става. Как да не искам?

Шел продължаваше:

„Всичко това прилича на драма, достойна за цар Соломон, и се развива пред очите ни, в Дейли Сити. Не сменяйте канала, за подробностите ще поговорим след малко.“

Харди стана, изключи телевизора и каза:

— Съжалявам, Шел, няма да те слушам.

Моузес скочи.

— Ей, Диз, ще умра, ако не науча какво ще стане с трите сестри и кучето!

Сюзън го удари по крака.

— Перверзен тип.

— Как можеш да постъпиш така? Да изключиш Шел!?

Харди се върна на мястото си.

— Помагат ми годините, отдадени на обучение и терапия. Защо имам чувството, че делото на Дженифър Уит ще добие зловещи измерения?

— Защото имаш изумително шесто чувство — отбеляза Франи и го потупа по рамото. — Изглежда денят е беден на новини.

Моузес я прекъсна с жалостив вопъл, че искал на всяка цена да научи за сестрите и кучето.

— Изяли са го — отбеляза Франи.

Сюзън кимна:

— Нарязали са го на парченца. Изпържили са ушите и са ги сервирали със синьо сирене.

Харди стана.

— Ще ми се да вляза в протокола, като изразя радостта си от факта, че съм сред хора, които толкова добре разбират големите проблеми на нашето време. Отивам да си взема десерта.

 

 

Не беше уморен, защото следобедът успя да подремне. Моузес и Сюзън си тръгнаха малко след десет, а Франи, която трябваше да храни Винсънт в един, отиде да си легне.

Харди сложи дърва в камината и седна на креслото, за да почете. Едва бе отворил книгата, когато телефонът иззвъня. Грабна слушалката веднага.

Беше Глицки, който заяви, че Фримън е истинска звезда.

— Съд по телевизията… затова е велика нашата страна.

— Затова и заради портокаловия сок. Но имам чувството, че не се обаждаш, за да говорим за цитруси.

— При нормални обстоятелства бих го направил, но ми хрумна, че много ще ти се иска да научиш и още нещо.

Харди преброи наум до пет. Един пън в камината изпука и полетяха искри.

— Обичам тази игра — каза той.

— Преди около десет минути се обадих на „Детайли“ по друг въпрос. Взели са интервю от един тип на име Марко… нещо си. Познато ли ти е?

— Не. Трябва ли да ми е познато?

— Не знам. Можеше да си попаднал на него в пътешествията си. Твърди, че е убил Лари Уит.

 

 

За разлика от Харди и гостите му, Марко Мелън не беше гледал появяването на Дейвид Фримън по телевизията от средата, а от самото начало, когато бяха показали снимката на Дженифър Уит — отпреди да й връчат обвинителния акт, усмихната и жизнена.

Оказа се, че Марко е двайсет и петгодишен сириец от програмата за размяна на студенти на Университета на Сан Франциско, който бе следил процеса на Дженифър Уит удивително внимателно и се бе запознал с такива подробности, че на полицейските инспектори, които го разпитваха, сред които и Уолтър Теръл, им бяха нужни цели пет часа, за да се уверят, че не е възможно той да е извършил убийството.

Твърдеше, че е убил Лари Уит, защото обичал Дженифър. Беше се влюбил в нея, както се оказа, от снимката и това го бе накарало да се признае за убиец. Бил сигурен, че помежду им съществувала духовна връзка и че ако я спасял, тя непременно щяла да поиска да се срещнат, да се влюби в него, да се оженят и да му роди деца, за да компенсират загубата на Матю. При това планът не бил половинчат, защото в крайна сметка щяло да се разбере, че той, Марко, не е никакъв убиец, щели да го пуснат и двамата да заживеят щастливо до края на дните си.

— Не мисля, че сам е измислил всичко — каза Харди на Фримън. Бурята беше преминала и по сивото утринно небе от другата страна на залива се носеха малки розови облачета. Стояха до вратата на колата на Харди, паркирана в една пряка до съдебната палата, малко след като бе решено сириецът да не бъде обвинен в убийството на Лари Уит.

— Изненадан съм, че им трябваха пет часа, за да разберат, за какво става дума — отбеляза Фримън. — Това момче има коефициент на интелигентност колкото една ряпа. Вярно е, че и някои от инспекторите…

— Знаеше доста подробности, Дейвид. Трябвало е да го хванат, че си противоречи.

— И плъховете по таваните знаят подробности. Това не значи, че са умни. Трябвало е само да го попитат кога му изтича визата.

— Това пък защо?

— Можеш да провериш. Бас хващам, че визата му изтича най-много след месец. Решил е, че ако го арестуват, ще му позволят да остане тук по-дълго.

— В затвора? С обвинение в убийство?

Фримън сви рамене.

— Някога бил ли си в Сирия?

Харди се отказа. Може би Фримън беше прав.

— Между другото, тази вечер те гледах по телевизията. Дийн няма да остане очарован.

Дейвид махна с ръка.

— Направих му реклама. Това е услуга.

Смълчаха се. Помежду им витаеше някакво напрежение, което нямаше да изчезне от празните приказки.

Харди отвори вратата на колата си и попита Фримън дали иска да го закара до дома му. Беше дошъл с такси. Старият адвокат поклати глава и отговори, че предпочита да походи пеша.

— По това време и в този квартал? Хайде, Дейвид, качвай се.

Фримън тупна с длан покрива на колата.

— Хайде, Диз, потегляй. Ще се видим утре.

— Дейвид…

Фримън разпери театрално ръце.

— Работим заедно достатъчно дълго. Би трябвало вече да знаеш. Куршум не ме лови.

 

 

Когато слънцето изгря, Харди все още беше в колата си — чакаше на улицата, където бе видял жената със спортния екип. Ако се появеше пак, щеше да поговори с нея, дори и да се наложеше да тича шест пресечки и да издиша цял флакон сълзлив газ.

Тя не се появи.