Патриша Корнуел
Хищник (64)

64

Преди три години в „Маклийн“ на Хелън Куинси била поставена диагноза множествено разстройство на личността.

Може би в нея не съжителстваха петнадесет или двадесет отделни автономни личности, може би бяха само три или четири, или осем. Бентън продължи да обяснява особеностите на това разстройство, породено от откъсването на човек от първоначалната му идентичност.

— Това е един вид адаптивна реакция на прекомерно голяма травма — говореше Бентън, докато двамата със Скарпета пътуваха на запад към Евърглейдс. — Деветдесет и седем процента от хората с такава диагноза са били сексуално или физически малтретирани, а може и двете, като при жените вероятността да развият МРЛ е девет пъти по-голяма, отколкото при мъжете.

Слънцето блестеше в предното стъкло на колата и Скарпета примижа въпреки слънчевите очила.

Далеч пред тях хеликоптерът на Луси кръжеше над една изоставена цитрусова градина, част от имот, който все още беше собственост на семейство Куинси, по-точно на чичото на Хелън, Аджър Куинси. Маната беше поразила градината преди около двадесет години и всички грейпфрутови дървета бяха изсечени и изгорени. Оттогава насам градината беше оставена на самотек и бе обрасла с трева, а къщата в нея, една похабена инвестиция, беше пред разпад. Аджър Куинси беше още жив, дребен човек, доста невзрачен на външен вид, но изключително религиозен, „библейски ненормалник“, както се изрази Марино.

Аджър отрече да се е случило нещо необичайно, когато Хелън е била на дванадесет години и е живяла при него и жена му, докато Флори е била хоспитализирана в „Маклийн“. Дори напротив, по неговите думи, той бил много внимателен със заблуденото неконтролируемо младо момиче, което „се нуждаеше от спасение“.

„Направих каквото можах, направих всичко по силите си“ — бе казал той на вчерашния разговор с Марино, който се пазеше на запис.

„Откъде е знаела за старата ви градина, за къщата?“ — беше един от въпросите, които Марино му зададе.

Аджър нямаше желание да говори много за това, но призна, че няколко пъти е водил с колата си дванадесетгодишната Хелън в градината, за да „провери някои неща“.

„Какви неща?“

„Че не са я нападнали вандали например.“

„Какво ще правят вандали там? Десет акра изгорели дървета и плевели и една порутена къща?“

„Няма нищо лошо да се проверяват нещата. И се молех с нея. Говорех й за Господ.“

— Фактът, че го казва по този начин — изкоментира Бентън, докато караше, а хеликоптерът на Луси в далечината се канеше да кацне върху изоставената градина — показва, че съзнава, че е извършил нещо нередно.

— Чудовище! — каза Скарпета.

— Вероятно никога няма да узнаем какво точно й е сторил той, а може би и други — допълни Бентън, унил и подтиснат, със сурово изражение на лицето.

Беше ядосан. Беше разстроен от това, което подозираше.

— Но едно е ясно — продължи той. — Нейните различни личности, различните й „аз“ са били адаптивна реакция към някаква непоносима травма, когато е нямало към кого да се обърне за помощ, същата реакция, която се наблюдава при някои оцелели от концентрационни лагери.

— Чудовище!

— Един много болен човек. А сега и една много болна млада жена.

— Не бива да му се размине.

— Опасявам се, че вече му се е разминало.

— Да отиде в ада дано — каза Скарпета.

— Мисля, че вече е в него.

— Защо го защитаваш? — попита тя и неволно разтърка шията си.

Беше охлузена. Кожата там все още беше много чувствителна и всеки път когато я докоснеше, тя си спомняше как Базил я беше сграбчил със саморъчно направеното въже, притискайки за кратко съдовете, които снабдяваха мозъка с кръв, а следователно и с кислород. Тогава припадна. Сега беше добре. Но нямаше да бъде, ако надзирателите не я бяха отървали от Базил толкова бързо.

Той и Хелън бяха прибрани на сигурно място в „Бътлър“. Базил не беше вече обектът мечта на Бентън в проекта „Хищник“. Той повече нямаше да посещава „Маклийн“.

— Не го защитавам. Опитвам се да обясня случилото се — каза Бентън.

Той намали по Саут 27, сви надясно по тесен черен път и спря. Ръждясала верига преграждаше пътя и имаше много следи от гуми. Бентън слезе от колата, откопча дебелата ръждясала верига и я хвърли на една страна. Мина с колата, спря, слезе отново и постави веригата, както си беше. Пресата и другите любопитни още не бяха надушили какво става тук. Не че една ръждясала верига би ги спряла. Но нямаше да навреди да си е на мястото.

— Някои хора казват, че като видиш един или два случая на МРЛ, си видял всичките — каза Бентън. — Аз не съм много съгласен, но за нещо толкова невероятно сложно и странно симптомите са забележително постоянни. Настъпва драматична трансформация, когато едното „аз“ вземе връх над останалите, то става доминантно, определя поведението. Променя се лицето, стойката, походката, маниерите, дори тембърът на гласа и начинът на говорене. Това разстройство често е свързвано с демонично обсебване.

— Смяташ ли, че различните личности на Хелън — Джен, Стиви, инспектор по цитрусите, който застрелва хората просто така, и бог знае още какви — знаят една за друга?

— Когато е била в „Маклийн“, тя е отричала, че страда от множествено разстройство, дори когато лекарите неведнъж са ставали свидетели на нейните превъплъщения, минавала е от едно „аз“ в друго пред очите им. Имала е слухови и визуални халюцинации. Няколко пъти се случвало едното „аз“ да говори на другото пред самия лекар. После отново ставала Хелън Куинси, седнала прилично на стола, с мила усмивка на лицето, и се държала така, сякаш лекарят е луд, задето вярва, че в нея съжителстват няколко личности.

— Чудя се дали Хелън въобще се появява вече — каза Скарпета.

— Когато двамата с Базил са убили майка й, тя е променила своята идентичност на Джен Хамилтън. Това е било практичен начин да оцелее, Кей, не просто едно друго „аз“. Дори не си помисляй за Джен като за личност, ако разбираш какво имам предвид. Това е била просто една фалшива идентичност, която Хелън, Стиви, Бор и бог знае още кой, са използвали за прикритие.

Облаци прах се вдигаха във въздуха, докато те се тръскаха по черния път, обрасъл в избуяла растителност, а порутената къща ги чакаше в далечината, потънала в бурени и храсталаци, както всичко наоколо.

— Подозирам, че, фигуративно казано, Хелън Куинси е престанала да съществува, когато е била на дванадесет години — рече Скарпета.

Хеликоптерът на Луси беше кацнал на едно чисто място и перките още се въртяха, когато тя изгаси двигателя. До къщата бяха спрели един служебен ван на моргата, три маркирани полицейски коли, два всъдехода на академията и фордът на Реба.

Така нареченият курортен комплекс „Морски бриз“ беше твърде навътре в сушата, за да улавя какъвто и да е бриз от морето, и въобще не беше курорт. Нямаше дори плувен басейн. Според мъжа на рецепцията в мрачното опушено фоайе, където работеше шумен климатик и имаше изкуствени декоративни цветя, дългосрочните наематели получаваха специални отстъпки.

По неговите думи Джен Хамилтън не се прибирала редовно, понякога изчезвала с дни наред, особено напоследък, и се обличала странно. Веднъж секси, а в следващия момент опърпано.

„Моето мото ли? Живей и остави другите да живеят“ — беше казал мъжът на рецепцията, когато Марино проследи Джен дотук.

Не беше трудно. Когато тя излезе от магнита, а надзирателите вече бяха повалили Базил на земята и всичко беше свършило, тя се изплаши, сви се в един ъгъл и заплака. Вече не беше Кени Джампър, твърдеше, че не е чувала за него, че не разбира за какво говореха всички, че не познава Базил и че не знае защо е на пода в скенерната зала на болница „Маклийн“ в Белмонт, Масачузетс. Държа се много любезно и беше отзивчива с Бентън, даде му адреса си, каза му, че работи като барманка в Саут Бийч, в един ресторант, наречен „Слухове“, чийто собственик бил много мил човек на име Лоръл Суифт.

Марино клекна пред отворения гардероб. Той нямаше врата, само една пръчка за закачалките. Върху мръсния килим имаше купчинки прилежно сгънати дрехи. Той започна да ги оглежда с ръкавици на ръцете, а потта се стичаше в очите му, тъй като климатикът на прозореца не вършеше много добра работа.

— Дълго черно палто с качулка — каза той на Гас, един от агентите на Луси за специални операции. — Звучи ми познато.

Подаде сгънатото палто на Гас, който го сложи в кафяв хартиен плик, написа датата и вида на съдържанието, както и къде е намерена тази вещ. Бяха се натрупали вече доста такива хартиени пликове, всичките запечатани с лента за веществени доказателства. В общи линии, опаковаха почти всичкия багаж в стаята на Джен. Марино сам написа заповедта за обиск. „Приберете всичко, и кухненската мивка, ако трябва!“ — както той се изрази.

Огромните му ръце продължаваха да ровят из съдържанието на гардероба: износени широки мъжки дрехи, чифт обувки с отрязани токове, шапка на „Маями Долфинс“, бяла риза с надпис „Министерство на земеделието“ на гърба, само това, а не пълния текст „Отдел за услуги на гражданите към Министерство на земеделието, Флорида“, както беше на оригиналните униформи, като черните печатни букви бяха изписани на ръка, по всяка вероятност с маркер, сметна Марино.

— Как може да не познаете, че „той“ всъщност е „тя“? — попита го Гас, докато запечатваше поредния плик.

— Ти не беше там.

— Затова питам теб — каза Гас, като протегна ръка за следващата вещ, този път черен чорапогащник.

Гас беше въоръжен и облечен с бойния си екип, защото агентите на Луси от отдел „Специални операции“ винаги ходеха така, независимо дали се налагаше или не, а при тридесетградусова жега, когато заподозреният беше едно двадесетгодишно момиче, при това заключено на сигурно място в щатска болница в Масачузетс, определено нямаше нужда да се изпращат четирима агенти в „Морски бриз“. Но така беше поискала Луси. И агентите й искаха да е така. Независимо че Марино подробно им предаде думите на Бентън относно различните личности на Хелън, или различните й „аз“, както той ги наричаше, агентите не бяха много убедени, че нямаше други опасни хора на свобода, и смятаха, че може би Хелън е имала съучастници, като Базил Дженрет например, които са истински.

Двама от тях се занимаваха с компютъра, който беше на едно бюро до прозореца с изглед към паркинга. В стаята имаше още и скенер, цветен принтер, пакети печатарска хартия и половин дузина риболовни списания.

 

 

Дъските на предната веранда бяха изкорубени, някои изгнили, а други направо липсваха, разкривайки песъчливата почва под едноетажната постройка с излющена боя, недалеч от Евърглейдс.

Беше тихо. Чуваха се само глухият тътен на далечния трафик и шумът от лопатите. Въздухът беше наситен с миризмата на смърт и в жегата на късния следобед тя сякаш се носеше на вълни, които ставаха все по-осезаеми с приближаването до ямите. Агентите, полицията и експертите откриха четири ями. Съдейки по неравностите на почвата и различното оцветяване, имаше още.

Скарпета и Бентън бяха в антрето, точно до вратата, където имаше аквариум, а в него голям мъртъв паяк, свит върху камък. Подпряна на стената, стоеше една пушка „Мосберг“, дванадесети калибър, а до нея имаше пет кутии с патрони. Скарпета и Бентън наблюдаваха как двама мъже, плувнали в пот, с костюми, вратовръзки и сини нитрилни ръкавици, бутаха една количка, върху която се намираше чувалът с останките на Ев Крисчън. Те спряха до широко отворената врата.

— Когато я откарате в моргата — обърна се към тях Скарпета, — искам веднага да се върнете тук.

— И ние така си помислихме. Не съм виждал нещо по-ужасно от това — каза единият от мъжете.

— Чака ви доста работа — рече другият.

Те сгънаха краката на количката и понесоха носилката с останките към тъмносиния ван.

— Как ще изглежда това в съда? — обърна се към Скарпета единият от мъжете, когато слязоха по стъпалата. — Имам предвид, ако тази жена се е самоубила, как ще обвиниш някого в убийство за смъртта й?

— Ще се видим след малко — каза Скарпета.

Мъжете се поколебаха малко, после продължиха към вана, а тя видя Луси, която се появи иззад къщата. Беше със защитно облекло и тъмни очила, но си беше свалила маската от лицето и ръкавиците. Запъти се към хеликоптера — същия, в който си беше оставила „Трео“-то малко след като Джо Еймъс беше започнал своята аспирантура в академията.

— Няма нещо, по което да съдим, че не го е направила — обърна се Скарпета към Бентън, докато отваряше пакетите със защитно облекло, един за нея, един за него, и разбира се, имаше предвид Хелън Куинси.

— Но няма и по какво да съдим, че е. Те са прави — отвърна Бентън, като гледаше мрачно след носилката и двамата мъже, които спряха и отново пуснаха краката й, за да отворят задните врати на вана. — Самоубийство, което всъщност е убийство, а извършителят с диагноза МРЛ. Адвокатите ще пируват.

Носилката се килна на една страна върху песъчливата неравна земя и Скарпета се притесни, че може да се обърне. Нямаше да е за първи път опакованото тяло на някой мъртвец да се изсипе на земята — много гротескно, крайно непочтително! Скарпета се притесняваше все повече с всяка изминала секунда.

— Аутопсията вероятно ще покаже, че смъртта е причинена от обесване — каза тя, като гледаше каква дейност кипи около нея в този горещ слънчев следобед, видя и Луси, която извади нещо от хеликоптера, по всяка вероятност хладилна чанта.

Същия хеликоптер, където беше забравила своя „Трео“, един миг на разсеяност, който в много отношения беше поставил началото на всичко това и ги беше довел сега на това прокълнато място, тази адска дупка.

— Може би така ще излезе причината за смъртта й — допълни Скарпета. — Но останалото е друга история.

Останалото беше болката и страданията на Ев, нейното голо подпухнало тяло, завързано с въжета, прекарани през греда на тавана, а едно от тях увито около шията й. Цялата в ухапвания от инсекти и обриви, а китките и глезените й с жестоки инфекции. Когато Скарпета палпира главата й, усети мърдане на счупени кости под пръстите си, лицето на жената беше смазано, скалпът й разкъсан, цялото й тяло беше в контузии и червеникави охлузвания, причинени по време или около момента на смъртта. Скарпета подозираше, че Джен или Стиви или Бор или която от личностите на Хелън е тормозила Ев в тази къща, е ритала тялото силно и многократно, когато е открила, че тя се е обесила. В долната част на гърба на Ев, по корема и бузите на дупето имаше леки отпечатъци с форма на обувка или ботуш.

Реба дойде откъм страничната част на къщата, изкачи внимателно прогнилите стъпала и тръгна още по-внимателно по верандата. Цялата беше в бяло защитно облекло, но сега дръпна надолу маската от лицето си. Носеше кафяв хартиен плик, прилежно сгънат в горната част.

— Има едни черни найлонови торби за смет — каза тя. — В отделен гроб, плитък. И няколко коледни играчки вътре. Счупени са, но приличат на Снупи с коледна шапка и може би Червената шапчица.

— Колко стават телата? — попита Бентън, който беше влязъл в своя работен цикъл.

Когато се изправеше пред смъртта, дори най-ужасяващата смърт, той не трепваше. Разсъждаваше трезво и спокойно. Дори на пръв поглед изглеждаше, сякаш не му пука, сякаш Снупи и Червената шапчица бяха просто поредната информация, която трябваше да се впише в протокола.

Сега може и да разсъждаваше трезво, но не беше спокоен. Скарпета видя в какво състояние беше в колата, само преди няколко часа, и после, когато влязоха в тази къща, и започнаха по-ясно да осъзнават естеството на първоначалното престъпление, онова, което се беше случило, когато Хелън Куинси е била на дванадесет години. В кухнята имаше ръждив хладилник, а в него шоколадови напитки „Йо-хо“, сокове от грозде и портокал и една кутия шоколадово мляко, чийто срок на годност беше изтекъл преди осем години, когато Хелън е била на дванадесет и е била принудена да живее със своите леля и чичо. Имаше и множество порнографски списания от същото време, което навеждаше на мисълта, че набожният чичо, преподавателят в неделното училище Аджър беше водил тук своята племенница не веднъж и дваж, а често.

— За двете момчета… — каза Реба, а маската й се мърдаше върху брадичката, докато говореше. — Според мен главите им са били разбити. Но това не е по моята част. Има и едни смесени останки. Изглеждат ми голи, но вътре има и дрехи. Не върху телата, а в ямите. Сякаш са хвърлили жертвите си там, а после са хвърлили и дрехите им вътре.

— Очевидно е убил повече жени, отколкото е признал — каза Бентън, докато Реба отваряше хартиения плик. — Някои е нагласил в шокиращи пози, а други е заровил.

Тя поднесе отворения плик към Скарпета и Бентън видя вътре шнорхел и една мръсна розова маратонка, детски размер.

— Чифт е с онази върху матрака — каза Реба. — Тази я намерихме в дупката, където предполагахме, че има още тела. Но вътре нямаше нищо, освен това Луси ги намери. Нямам и идея какво означават.

— Аз, уви, имам — каза Скарпета, като взе в ръце шнорхела и розовата обувка, представяйки си как дванадесетгодишната Хелън седи в тази дупка и пръстта я засипва, а шнорхелът е единственият й начин да диша, докато чичо й я измъчва.

— Има много начини да измъчваш едно дете, може да го затвориш в багажника на колата, или в някое тъмно мазе, или да го погребеш живо, като му оставиш само една тръба, през която да диша — започна да изрежда Скарпета, а Реба я гледаше и не вярваше на ушите си.

— Нищо чудно, че се е превърнала във всички тези хора — каза Бентън, вече не така непоклатим, както преди. — Гадно копеле!

Реба извърна глава и мъчително преглътна. После се овладя и започна да сгъва горния край на плика бавно и старателно.

— Е — каза тя, като се прокашля, — имаме студени напитки. Не сме пипали нищо. Не сме отваряли торбите за смет в ямата със Снупи, но по вида им и по миризмата съдя, че в тях има човешки части. Едната е леко скъсана и може да се види нещо като червена коса, къносана. А също ръка в ръкав. Мисля, че тази е облечена. Останалите със сигурност не са. Предлагаме диетична Кола, „Гаторейд“^[1] и вода. Приемам поръчки. Или, ако искате нещо друго, ще изпратим някого. А може би няма.

Тя погледна към задната част на къщата, към ямите. Продължаваше да преглъща трудно и да мига несвойствено бързо, а долната й устна трепереше.

— Мисля, че никой от нас не е подходящ за обществено заведение точно в момента — допълни тя, като отново си прочисти гърлото. — Май не е много добра идея да влезем в „Севън-Илевън“ с тази миризма по нас. Само дето не виждам как… ако е извършил всичко това… как ще го пипнем. Трябва да постъпят с него по абсолютно същия начин, както той е постъпил с нея! Да го погребат жив, само че без да му дават проклетия шнорхел! И да му отрежат топките!

— Хайде да се приготвим — каза Скарпета на Бентън.

Двамата разгънаха защитните облекла и започнаха да се обличат.

— Няма начин да го докажем — каза Реба. — Никакъв начин.

— Не бъди толкова сигурна — отвърна Скарпета, подавайки на Бентън калцуните. — Оставил е много улики, не е мислил, че един ден може да дойдем да ги търсим.

Двамата с Бентън покриха главите си с шапки и докато слизаха надолу по разнебитените стълби, си слагаха ръкавици и маски на лицата.