Патриша Корнуел
Хищник (51)

51

Бор чакаше на опашката. Беше застанал зад една дебела облечена в крещящо розово. В едната си ръка държеше ботушите, а в другата чантата, шофьорската книжка и бордовата карта. Придвижи се напред и сложи ботушите и якето си в пластмасова табла.

После сложи таблата и чантата си на черната лента и те се скриха от погледа му. Той застана върху белите обозначения за краката и един от летищната охрана му кимна да мине през рентгеновия скенер. Бор последва указанията, мина безпроблемно през скенера, показа бордовата си карта, взе ботушите и якето от таблата, а после и чантата. Отправи се към изход двадесет и едно. Никой не му обръщаше внимание.

Още усещаше миризмата на разлагащите се тела. Не можеше да се отърве от тази миризма. Може би това беше някаква обонятелна халюцинация. Не му беше за първи път. Понякога усещаше аромата на „Олд Спайс“, същия аромат, който бе усетил и когато направи онова лошо нещо върху матрака, а после го изпратиха на онова място, където имаше стари тухлени къщи, сняг и студ, и където отиваше сега. Пак валеше сняг, но не много. Той провери времето, преди да вземе такси до летището. Не искаше да оставя своя „Блейзър“ на дългосрочен паркинг. Беше скъпо, а и нямаше да е добре, ако някой надникне отзад в колата. Не беше я изчистил много старателно.

В чантата нямаше много багаж, само най-необходимото. Чисти дрехи, тоалетни принадлежности и чифт по-удобни ботуши. Старите нямаше да му трябват още дълго. Те представляваха биологична опасност и тази мисъл го забавляваше. Той продължаваше да й се наслаждава, докато ботушите му напредваха към изход двадесет и едно, и реши, че може би нямаше да е лошо да ги запази за вечността. В края на краищата, те имаха доста богата история: с тях се беше разхождал по разни места, като че ли ги притежаваше; с тях беше отвличал хора, като че ли ги притежаваше; с тях се беше връщал на разни места, за да наблюдава; с тях беше влизал смело на разни места и те го бяха носили от стая в стая, от място на място, за да изпълнява повелята на Бог. Да наказва. Да ги обърка. Пушката. Ръкавицата. Да им покаже.

Бог имаше коефициент на интелигентност сто и петдесет.

Със същите тези ботуши влезе право в къщата и си беше сложил качулката още преди да се усетят какво става. Глупави религиозни фанатички! Тъпи сирачета! За какво му беше на момченцето да ходи в аптеката, с Мама номер едно за ръка, и да си пълни тъпото шишенце с лекарства. Ненормалник! Бор мразеше ненормалниците, шибаните религиозни фанатици, мразеше момченцата, момиченцата, мразеше „Олд Спайс“. Марино използваше „Олд Спайс“, огромното тъпо ченге. Бор мразеше доктор Селф, трябваше да я сложи на матрака и да се позабавлява с въжетата, щеше да й се отрази добре след всичко, което направи.

Времето на Бор изтичаше. Бог не беше доволна.

Нямаше да остане време да накаже най-големия виновник.

„Ще трябва да се върнеш — бе казала Бог. — Този път с Базил.“

Ботушите на Бор вървяха към изхода, водеха го към Базил. Отново щяха да си живеят чудесно, както навремето, когато Бор направи онова лошо нещо и го изпратиха надалеч, а после го върнаха обратно и той срещна Базил в един бар.

Той никога не се беше страхувал от Базил, не се уплаши нито за миг дори първия път, когато с Базил се озоваха един до друг в бара, където пиеха текила. Изпиха няколко питиета заедно и Бор вече знаеше, че в него има нещо.

„Ти си различен“ — бе казал той.

„Аз съм ченге“, отвърна Базил.

Това беше в Саут Бийч, където Бор често се размотаваше в търсене на секс и наркотици.

„Не си само ченге. Личи ти.“

„Нима?“

„За мен личи. Аз познавам хората.“

„Какво ще кажеш да те заведа на едно място — предложи Базил и Бор имаше усещането, че и той го е прозрял. — Има едно нещо, което можеш да направиш за мен.“

„Защо да правя нещо за теб?“

„Защото ще ти хареса.“

По-късно същата вечер Бор се качи в колата на Базил, не полицейската, а личната му кола, която беше бял „Форд ЛТД“ и много приличаше на немаркирана полицейска кола, но всъщност не беше. Не бяха в Маями и нямаше как да кара кола с полицейските означения на окръг Дейд. Някой можеше да я запомни. Бор беше малко разочарован. Той обичаше полицейските коли, обичаше сирените и светлините. Бляскавите им цветни светлини му напомняха за коледния магазин.

„Дори не се замислят, ако ги заговориш“ — бе казал Базил онази първа нощ, когато се запознаха, след като бяха пообикаляли малко по улиците, пушейки трева.

„Защо аз?“ — попита Бор, без да изпитва ни най-малък страх.

Логично би било да се страхува. Базил убиваше когото си пожелае, винаги го беше правил. Можеше да убие и Бор. С лекота.

Бог казваше на Бор какво да прави. Затова винаги оцеляваше.

Базил набеляза момичето. По-късно се оказа, че е била само на осемнадесет. Теглеше пари от банкомат, оставила колата си наблизо със запален двигател. Глупачка! Не се теглят пари по тъмно, особено ако си млада и красива жена, при това съвсем сама, по къси панталонки и опната тениска. Ако си млада жена, при това красива, лоши неща се случват.

„Дай ми ножа и пистолета си“ — каза Бор.

Втъкна пистолета в колана си и поряза с ножа единия си палец. Размаза малко кръв по лицето си, след което се прехвърли през седалката и легна отзад на колата. Базил спря до банкомата и слезе от колата. Отвори задната врата, за да провери как е Бор, и си придаде правдоподобно разтревожен вид.

„Всичко ще е наред“ — каза на Бор и се обърна към младата жена с думите: „Моля ви, помогнете ми. Приятелят ми е ранен. Къде е най-близката болница?“

„Мили Боже, трябва да се обадим на полицията.“ — Тя трескаво зарови в чантата си за мобилен телефон, при което Базил я блъсна на задната седалка, а Бор опря пистолета в лицето й.

Потеглиха.

„Мамка му! — каза Базил. — Добър си. — Беше надрусан и се смееше. — По-добре да решим къде да отидем.“

„Моля ви, не ме наранявайте“ — плачеше момичето и Бор усети някакво желание, докато седеше отзад до нея с опрян в лицето й пистолет, а тя плачеше и се молеше. Прииска му се да прави секс.

„Млъкни — каза й Базил. — Няма да ти помогне. Трябва да намерим някое местенце. Може в парка. Не, там минават патрулки.“

„Аз знам едно място — каза Бор. — Там никой няма да ни намери. Идеално е. Можем да разполагаме с времето си, ще имаме цялото време на света“.

Беше възбуден. Искаше да прави секс, адски му се искаше.

Той упъти Базил до къщата, същата къща, която сега се разпадаше, без вода и електричество, където имаше само един матрак и порно списания в задната стая. Бор измисли гениалната идея как да ги връзват така, че да не могат да седнат, без ръцете им да се вдигат нагоре.

„Горе ръцете!“

Като в анимационните филмчета.

„Горе ръцете!“

Като в каубойските филми.

Базил каза, че Бор е страхотен, най-страхотният човек, когото някога е срещал, и след няколко подобни случая, когато отвличаха жени и ги държаха там, докато замиришат непоносимо или телата им се инфектират безобразно или просто им омръзнат, Бор каза на Базил за коледния магазин.

„Виждал ли си го?“

„Не.“

„Не можеш да го пропуснеш. Точно на плажа по А1А. Дамата е богата.“

Бор му обясни, че в събота винаги са само тя и дъщеря й в магазина. И почти нямаше клиенти. Кой си купува коледни боклуци на плажа през юли?

„А стига бе!“

По план не биваше да го прави в магазина.

Но преди Бор да разбере какво става, Базил вече я беше отвел отзад и я изнасилваше, блъскаше, режеше, оплесквайки всичко в кръв, докато Бор гледаше и пресмяташе как ще се измъкнат оттук.

Дърварят до вратата беше висок над метър и петдесет, ръчна изработка. Той държеше истинска стара брадва с дървена дръжка и лъскаво метално острие, наполовина боядисано в кървавочервено. Бор се сети как да я използва.

„Извадихме късмет — каза Бор на Базил, когато двамата бяха вече на сигурно място в своето убежище, старата къща, и копаеха яма. — Никога вече не прави така.“

Месец по-късно той отново направил глупост — опитал се да отвлече две жени едновременно. Бор не бил с него. Базил успял да ги натика в колата, но после проклетата машина се счупила. Базил никому не беше казал и дума за Бор, Пазеше го. Сега беше негов ред.

„Има един научен проект — беше му написал Бор. — Набират доброволци от затвора. За теб ще е добре. Можеш да направиш нещо конструктивно.“

Това беше мило и безобидно писмо. Дадоха му го без никакви резерви. Базил уведоми надзирателя, че иска да участва като доброволец в научния проект в Масачузетс, че иска да направи нещо, за да изкупи своите грехове, и че с радост ще помогне на лекарите да научат нещо повече за това какво не е наред с хората като него, за да има шанс светът да стане по-добро място за живеене. Дали надзирателят се беше хванал на манипулациите на Базил, можеше само да се гадае. Но през декември Базил беше преместен в щатската болница „Бътлър“.

И всичко това благодарение на Бор. Божията ръка.

Оттогава насам се налагаше да общуват по-прикрито. Бог показа на Бор как да предава на Базил желаната информация. Бог имаше коефициент на интелигентност сто и петдесет.

Бор си намери място до изход двадесет и едно. Седна възможно най-далеч от всички и зачака полета в девет сутринта. Нямаше закъснение. Щеше да се приземи по обяд. Бор отвори чантата и извади оттам едно писмо, което Базил му беше написал преди повече от месец.

„Получих риболовните списания. Благодаря. Винаги има какво да науча от статиите.

Базил Дженрет.

P. S. Пак ще ме слагат в онази проклета тръба — в четвъртък, 17 февруари. Но обещават да е за малко. Ще вляза в пет и ще изляза в пет и петнадесет следобед, така ми казаха. Обещания, обещания…“