Серия
Кей Скарпета (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Trace, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 12 гласа)
Сканиране
Xesiona (2009)
Корекция
didikot (2009)

Издание:

Патриша Корнуел. Следа

ИК Бард, София, 2005

Редактор: Олга Герова


На Рут и Били Греъм — не познавам други хора като вас, обичам ви!

 

Сърдечни благодарности на Джулия Камерън, която ме посвети в тайнството на творчеството.

 

На Чарли, Мери и Айрин. Тази книга стана факт благодарение на всички вас.

1.

Кей Скарпета намали скоростта на взетия под наем автомобил и втренчи поглед в жълтите булдозери, които разчистваха терена. Доскоро тук се издигаха няколко стари сгради, които бяха виждали повече смърт от всички съвременни войни, взети заедно. Сгради, в които беше прекарала една значителна част от живота си.

— Някой трябваше да ми каже — прошепна тя. Бе дошла тук в сивото декемврийско утро, за да види още веднъж мястото, където беше работила толкова години, без да има представа, че постройката вече е съборена. Все някой би могъл да я предупреди, дори да й подхвърли ей така, между другото: „Разрушиха сградата, в която работеше, когато беше млада и силна, изпълнена с надежди и мечти, когато вярваше в любовта… Сградата, която все още обичаш и която често ти липсва…“

Един булдозер се люшна напред, вдигнал масивното си гребло като някакво страшно оръжие. Грохотът на веригите му прозвуча като предупреждение. „Би трябвало да се вслушам в него“, рече си Кей, докато гледаше натрошените бетонни късове. Част от фасадата на някогашната й месторабота липсваше. Когато я помолиха да се върне в Ричмънд, може би трябваше да помисли и за чувствата си.

— Затруднява ме един случай, който се надявам да разреша с ваша помощ — поясни доктор Джоел Маркъс — човекът, който я беше наследил на поста главен съдебен лекар на щата Вирджиния. Беше й се обадил вчера следобед.

— Разбира се, доктор Маркъс — отвърна му тя от кухнята на дома си в Южна Флорида. — За какво става въпрос?

— За четиринадесетгодишно момиче, открито мъртво в леглото си. Преди две седмици, някъде около обед. Била е болна от грип…

Би трябвало да го попита защо се обажда именно на нея. Но в онзи момент просто не й хрумна.

— Престанала е да ходи на училище заради болестта, така ли? — зададе следващия си въпрос Скарпета.

— Да.

— Сама ли е била в къщата? — Притискаше телефона с брадичка към рамото си, тъй като ръцете й бяха заети да забъркват една странна комбинация от бърбън, мед и зехтин.

— Да.

— Кой е открил тялото, каква е причината за смъртта?

Ръцете й сръчно изляха маринатата в пластмасовата кутия за фризер, в която имаше хубава сочна пържола.

— Открита е от майка си — отвърна доктор Маркъс. — Няма причини за смъртта. Нищо подозрително, ако не броим факта, че момичето не би трябвало да е мъртво…

Скарпета отвори хладилника, за да остави пържолата. Издърпа чекмеджето, в което държеше картофите, после се отказа от картофена гарнитура и го затвори. По-добре да си замеси хляб от пълнозърнесто брашно. Не я свърташе на едно място, не можеше дори да си помисли, че ще седне на стол. В същото време отчаяно се опитваше да не издаде нервността си. Но защо този човек се обажда именно на нея? Би трябвало да го попита…

— Кой още живее в къщата?

— Предпочитам да обсъдим подробностите лично — каза доктор Маркъс. — Ситуацията е доста деликатна…

В първия момент Скарпета понечи да отговори, че възнамерява да изкара две седмици на почивка в Аспен. Но не го каза, пък и нямаше да бъде вярно. Беше планирала наистина такава почивка, още преди месеци. Но внезапно разбра, че не й е било писано да я осъществи. Не събра кураж да излъже чак толкова грубо, а прибягна до обичайното извинение: че не може да тръгне за Ричмънд заради един изключително труден случай — обесване, което семейството не приема за самоубийство.

— Какъв е проблемът с обесването? — попита доктор Маркъс, но тя почти не го слушаше. — Расов?

— Не знам дали е расов. Човекът се качил на едно дърво, надянал примката и си щракнал белезниците, за да не се откаже… — Скарпета вдигна ръка и отвори ярко боядисаната вратичка на един от кухненските шкафове. — Скочил от клона, шийните му прешлени се счупили и въжето дръпнало скалпа назад. В резултат чертите на лицето му се разкривили в гримаса, която би могла да се приеме за болезнена, но всъщност е следствие от механичното опъване. За съжаление, не виждам кой би могъл да обясни това, както и белезниците на близките му от Мисисипи, за които прикриването е нещо нормално, но не и мъжете с обратни наклонности…

— Никога не съм ходил в Мисисипи — равнодушно вметна доктор Маркъс. Вероятно искаше да й намекне, че няма отношение към това обесване, нито пък към нещата, които не го засягат пряко. Но Кей пропусна забележката му, просто защото не слушаше какво й се говори.

— Бих искала да ви помогна — промърмори тя, докато отваряше нова бутилка сурово пресован зехтин. В следващия момент си даде сметка, че това не беше необходимо. — Но може би не е разумно да се бъркам в работата ви…

Не искаше да признае, че е ядосана. Продължаваше да се движи из просторната кухня, обзаведена с уреди от неръждаема стомана и плотове от полиран гранит, а по стените висяха цветни пейзажи. Всъщност беше бясна заради Аспен, но избягваше да мисли за това. А и необходимо ли беше да напомня на доктор Маркъс, че е била уволнена от поста, който той заемаше в момента, и поради тази причина беше напуснала Вирджиния с твърдото намерение никога повече да не стъпва там? Продължителното му мълчание я принуди да продължи да говори. Каза, че е напуснала Ричмънд при доста особени обстоятелства, които положително са му известни.

— Това беше много отдавна, Кей — отвърна той.

Господи! Тя беше достатъчно възпитана да се обръща към него с „доктор Маркъс“, а той взе, че я нарече Кей!

Стресна се от начина, по който обидата я завладя. Човекът се държеше топло и приятелски, а тя му отвръщаше наежено и проявяваше прекалена чувствителност. Да не би да му завиждаше и да искаше да го види провален — едно гадно и безспорно дребнаво чувство, което не заслужава уважение. Каза си, че е напълно обяснимо да я нарича Кей, а не доктор Скарпета.

— Имаме нова губернаторка — продължи Маркъс. — По всичко личи, че изобщо не знае коя сте…

Сега пък намекваше, че Скарпета е съвършено неизвестна личност и никой от важните хора в щата не е и чувал за нея. Докторът май прекаляваше с обидите.

— Щабът на губернатора е зает изцяло с тежкия бюджетен дефицит и терористичните заплахи в щата Вирджиния…

Скарпета мислено се укори за неприязънта си към човека, който я бе наследил. Той просто се нуждаеше от помощ за разрешаването на труден случай и едва ли имаше причини да я обижда. В бизнеса често се търсеха и съветите на уволнени или принудително напуснали ръководители на компании. А на всичкото отгоре изобщо нямаше да ходи в Аспен, напомни си тя.

— … ядрени електроцентрали, многобройни военни бази, академията на ФБР, не толкова секретният тренировъчен лагер на ЦРУ, Федералният резерв… — продължаваше да изброява доктор Маркъс. — Гарантирам, че няма да имате никакви проблеми с губернатора, Кей. Честно казано, тя е прекалено амбициозна и изцяло отдадена на аспирациите си за кариера във Вашингтон, за да прояви интерес към моята служба… — Колегата й продължи да говори с мекия си южняшки акцент, опитвайки се да я убеди, че завръщането й в града след петгодишно изгнание няма да направи впечатление на никого, просто защото едва ли ще бъде забелязано. Кей не му повярва особено, но истината бе, че продължаваше да я гнети мисълта за Аспен. Всъщност, мислеше за Бентън и пребиваването му в Аспен без нея. Беше й оставил достатъчно време за размисъл. Изведнъж й хрумна, че спокойно може да поеме и един нов случай, без това да се отрази на свободното й време…

Караше бавно, автомобилът покорно реагираше на желанието й да обиколи квартала от младостта й, който в момента беше напълно мъртъв. Булдозерите бяха захапали черупката на някогашната сграда по съдебна медицина от всички страни и приличаха на огромни жълти насекоми, нахвърлили се върху трупа на убито животно. Стоманените кофи се блъскаха в бетона и издаваха силен звън, камиони и багери се редяха на опашка пред планините от пръст, примесена с отломки. Под огромните гуми на строителните машини скърцаха счупени стъкла.

— Е, хубаво — промърмори Скарпета. — Радвам се да видя как нещата се променят, но някой трябваше да ме предупреди…

Седнал на пасажерското място, Пит Марино мълчаливо гледаше към продълговатите бараки в далечния край на терена.

— Радвам се, че и ти го виждаш, капитане — добави тя, въпреки че Марино вече не беше капитан. Рядко го наричаше така и това беше признак, че иска да бъде мила с него.

— Точно според лекарските предписания — иронично подхвърли той. — А ти си права: някой наистина трябваше да те предупреди и този някой е онзи тъпак без пишка, който зае мястото ти. Може да те моли да долетиш тук след пет години забвение, но не може да ти каже, че старата сграда вече я няма!

— Убедена съм, че изобщо не му е дошло наум — поклати глава Кей.

— Гадният му мишок! — процеди Марино. — Вече го мразя!

Тази сутрин Марино беше облечен в заплашително черно: черни торбести панталони, черни полицейски боти, черно яке от винил и черна бейзболна шапка с инициалите на полицейското управление на Лос Анджелис. Очевидно беше решил да се прави на грубиян от големия град. Личеше му колко силно ненавижда гадните обитатели на това градче, които му бяха правили всякакви номера по време на службата му тук преди години. Изобщо не му минаваше през ума, че за повечето случаи на мъмрене, понижение или преместване тукашните му началници са били прави. Нито пък допускаше, че грубостта му към другите поражда и съответното отношение.

Изглежда доста глупаво, помисли си Скарпета, докато бегло оглеждаше изтегналия се на седалката Марино, тъмните очила се крепяха на върха на носа му. Шапката му беше подарък от нейната племенница Луси, която наскоро откри офис в Лос Анджелис, или Лост Анджелис[1], както го наричаше Марино. И тъй, ето го нашият Марино, завърнал се в своя загубен град Ричмънд, Вирджиния, направил всичко възможно да се престори на такъв, какъвто никога не е бил…

— Хм… — изръмжа той с нарочно удебелен глас. — Значи край с Аспен, а? Предполагам, че Бентън е доста ядосан…

— Всъщност, той работи по един случай — отвърна Кей. — Няколко дни забавяне ще му се отразят добре.

— Няколко дни, друг път — промърмори с гримаса Марино. — Тези неща никога не свършват за няколко дни. Бас държа, че изобщо няма да стигнеш до Аспен. Върху какъв случай работи?

— Не каза, а и аз не го попитах.

Изрече го с категоричен тон, изобщо нямаше намерение да обсъжда Бентън.

Марино замълча и извърна глава към страничното стъкло. Знаеше какво си мисли за връзката й с Бентън Уесли, и усети колко е озадачен. Беше наясно, че Марино се чуди на тази връзка, вероятно от доста време насам. Не беше пропуснал, че след възобновяването на отношенията им тя се държеше някак отчуждено с Бентън. Това я вбесяваше, защото не можеше да допусне, че човек като Марино усеща хладината й, и то съвсем ясно…

— Жалко за Аспен — промърмори Марино. — Ако аз бях на твое място, щях да полудея!

— Гледай внимателно — каза тя, имайки предвид сградата, която се разпадаше пред очите им. — Така и така сме тук… — Нямаше никакво желание да говорят за Аспен или за Бентън, защо не е при него и какво би могло да бъде… Бентън го нямаше през всички тези години. А когато се върна при него, тя усети, че част от нея се е изгубила безвъзвратно. Не знаеше кога, не знаеше защо и как…

— Е, мисля, че беше крайно време да бутнат тая съборетина — отсече Марино след бегъл поглед през предното стъкло. — Предполагам, че е заради „Амтрак“. Говореше се, че им трябва още едно депо в района. Нали скоро ще отворят гарата на Мейн Стрийт? Забравих от кого го чух, беше доста отдавна…

— Нямаше да е зле да ме уведомиш — поклати глава Кей.

— Нали ти казах, че беше отдавна? Забравил съм…

— Такава информация щеше да ми бъде от полза.

— Не те обвинявам за настроението — втренчи се в нея Марино. — Казах ти да не идваме тук, но кой да ме чуе. Няма и час откакто пристигнахме и гледай какво става! Старата ни барака я разбиват със стоманено гюле, което, ако питаш мен, си е лош знак… Между другото, караш с пет километра в час. Можеш и по-бързо, нали?

— Нямам настроение — отвърна Кей. — Но обичам, когато ме предупреждават. — Продължи да кара бавно, заковала поглед в сградата на някогашната си работа.

— Казвам ти, че е лош знак — промърмори Марино и отново се обърна към прозореца.

Скарпета не подаде газ, предпочиташе да наблюдава разрушителните работи. Истината бавно проникваше в съзнанието й — по-бавно, отколкото обикаляше квартала. Някогашната сграда на щатската патоанатомия и лабораторията по съдебна медицина беше на път да се превърне в депо на възстановената железопътна гара на Мейн Стрийт — същата улица, която не беше виждала влак през десетте години, когато Скарпета и Марино бяха работили и живели тук. Изградено в готически стил от солидни каменни блокове, халето на някогашната железопътна гара беше потънало в забвение. По едно време общината се опита да го преобразува в търговски център, но магазините бързо фалираха. После го обявиха за офис център, но и канторите скоро бяха затворени. Високата кула с часовника доминираше над целия град и сякаш следеше многобройните естакади на магистрала И–95, които бяха прехвърлени над пустеещите коловози — едно призрачно бяло лице с филигранни стрелки, замръзнали във времето…

И без нея Ричмънд продължаваше да живее и да върви напред. Железопътната гара на Мейн Стрийт беше върната към основното си предназначение и скоро щеше да предложи убежище на сиво-червените композиции на „Амтрак“. Часовникът на кулата вече работеше. Стрелките му показваха осем и шестнадесет.

— Не знам какво съм очаквала — промърмори Скарпета и хвърли поглед през страничното стъкло. — Може би, че ще я преустроят и ще я превърнат в склад, в държавен архив или Бог знае в какво… Но не и че ще я съборят…

— На практика бяха длъжни да я съборят — обади се Марино.

— Дори за момент не съм допускала такова нещо…

— Е, не бих казал, че става въпрос за някое чудо на архитектурата — подхвърли той и в гласа му се появи изненадваща враждебност. — Едно лайно от бетон, построено някъде през 70-те. Спомни си колко убити хора са минали оттук. Хора със СПИН, хора с гангрена. Жени и деца, станали жертва на изнасилване, удушени и намушкани с нож. Самоубийци, скочили от покрива на някой блок или хвърлили се под влака. Какво ли не е имало под този покрив. Да не говорим за онези хлъзгави розови трупове в каменните вани на патоанатомията. Тръпки ме побиват, когато се сетя за тях! Помниш ли как ги изваждаха от шибаните дупки, закачайки ги за ушите? Всичките голи и розови като трите прасенца, с вирнати нагоре крачета! — Марино повдигна коленете си за илюстрация и наколенките от черна кожа стигнаха чак до огледалцето.

— Доскоро изобщо не можеше да си вдигнеш краката по този начин — отбеляза Скарпета. — А преди три месеца дори не можеше да ги свиеш…

— Да бе!

— Сериозно ти говоря. Изглеждаш в добра форма…

— Дори кучето може да вдигне крак, докторке! — пошегува се Марино, очевидно поласкан от комплимента. Стана й съвестно, че никога досега не го беше хвалила. — Разбира се, ако кучето е мъжко…

— Не, сериозно, много съм впечатлена — изгледа го продължително тя. Години наред се беше опасявала, че нездравословният му начин на живот ще го погуби, но въпреки това беше пропуснала да го окуражи при първите му опити да промени нещата. Трябваше да срутят старата сграда пред очите й, за да му каже нещо приятно. — Съжалявам, че не съм ти го казвала досега, и се надявам, че си престанал да ядеш протеини и мазнини — добави.

— Вече съм момче от Флорида — усмихна се Марино. — Прибягвам до диета „Южен бряг“[2], макар че кракът ми не е стъпвал там. Нали знаеш, че Южният бряг е любимото сборище на педерастите?

— Не използвай такъв език, моля те — искрено се възмути Кей. Адски мразеше да се говори по този начин, а той го правеше именно заради това.

— Помниш ли пещта в приземието? — възобнови спомените си Марино. — Димът от комина означаваше, че долу горят трупове… — Посочи с пръст черния квадратен комин на крематориума, който все още стърчеше от покрива на полусрутената сграда. — Зърнех ли пушека, гледах да избягам по-далече. Никак не ми се щеше да го дишам…

Скарпета плъзна колата покрай задната част на сградата. Разрушителите все още не бяха стигнали дотук и всичко изглеждаше непокътнато. Паркингът беше пуст, с изключение на един голям жълт трактор, спрял почти на мястото, на което тя оставяше колата си като началник на службата — вдясно от масивната врата, водеща към рампата. За миг й се стори, че чува протестиращото скърцане на механизма, който повдигаше и спускаше вратата с помощта на един зелен и един червен бутон, монтирани на вътрешната стена. Долови гласовете на шофьорите на линейки и катафалки, затръшването на врати, потропването на колелата на носилките, превозващи обезобразените тела. Мъртвите влизаха и излизаха непрекъснато, двадесет и четири часа в денонощието…

— Огледай се хубавичко — подхвърли тя на Марино.

— Направих го още при първата ти обиколка — отвърна той. — А ти май си решила цял ден да се въртим тук…

— Ще направим още един кръг и си тръгваме. Затова гледай…

Зави наляво по Мейн Стрийт и леко даде газ. Съвсем скоро мястото щеше да бъде разчистено и вероятно щеше да изглежда като ампутиран крайник. Когато пред очите им за пореден път се появи паркингът в задната част на терена, до жълтия трактор се беше изправил мъж с масленозелени панталони и черно яке, който човъркаше нещо под вдигнатия капак на мотора. Професионалистът у Скарпета механично взе връх и тя неволно се помоли на Бога човекът да не стои точно пред огромното задно колело на машината.

— Мисля, че трябва да оставиш шапката си в колата — извърна се тя към Марино.

— К’во? — погледна я с недоумение той.

— Чу ме добре. Приятелски съвет, който ще ти бъде от полза… — Очите й проследиха трактора и мъжа, които бавно се стопиха в огледалцето за обратно виждане.

— Ти винаги ми даваш полезни приятелски съвети — отбеляза Марино. — Които обаче никога не ми вършат работа… — Смъкна шапката с инициалите на полицията в Ел Ей и замислено я огледа. По плешивото му теме блестяха ситни капчици пот. Скромната квота посивяла коса, която му беше отпуснала природата, беше напълно ликвидирана, при това по собствената му воля.

— Не си ми споменавал, че си започнал да си бръснеш главата — отбеляза Скарпета.

— Не си ме питала.

— Е, сега те питам…

Зави на север и започна да се отдалечава от сградата по посока на Броуд Стрийт, постепенно увеличавайки скоростта.

— Проблемът с пълноценността — поясни неохотно Марино. — Когато косата ти не я бива, по-добре хич да я няма…

— Предполагам, че в това има логика — кимна Скарпета. — Поне толкова, колкото във всичко останало…

Бележки

[1] Игра на думи: lost означава загубен. — Б.пр.

[2] Диетата за отслабване „Саут Вийч“, създадена от д-р А. Агатстън. — Б. ред.