Патриша Корнуел
Хищник (29)

29

В едно от чекмеджетата на бюрото имаше моливи, химикалки и флумастери. Два от моливите и една химикалка бяха с наръфани краища и докато гледаше отпечатъците от зъби по дървото и пластмасата, Скарпета се питаше кое ли от момчетата има навика нервно да дъвче разни неща.

Тя прибра моливите, химикалките и флумастерите в отделни пликчета. После затвори чекмеджето, огледа се и се замисли какъв ли живот са имали тези осиротели южноафрикански деца. В стаята нямаше никакви играчки, нито плакати по стените, нищо, което да подсказва, че братята харесват момичета, коли, кино, музика или някакъв спорт, че имат идоли или просто се забавляват.

Банята им се намираше през една врата надолу по коридора и беше облицована в невзрачно зелено, с бяла тоалетна и вана. Докато отваряше медицинското шкафче, Скарпета видя отражението на лицето си в огледалото му. По тесните метални полици бяха наредени конци за зъби, аспирин и малки опаковани сапунчета, като тези по мотелите. Тя взе едно пластмасово оранжево шишенце, хващайки го за бялата капачка, прочете етикета и се изненада от името, изписано върху него — доктор Мерилин Селф.

Знаменитата психиатърка беше предписала риталин хидрохлорид на Дейвид Лак. Според указанията той трябваше да взема десет милиграма от лекарството три пъти дневно, а нови сто таблетки са били сложени в шишенцето точно преди три седмици. Скарпета го отвори и изсипа зелените таблетки в ръката си. Бяха четиридесет и девет на брой. Ако Дейвид ги е взимал три седмици според предписаната доза, сега трябваше да са тридесет и седем. Предполага се, че беше изчезнал в четвъртък вечерта. Тоест преди пет дни, което ще рече петнадесет таблетки. Петнадесет плюс тридесет и седем беше петдесет и две. Почти колкото бяха. Ако Дейвид беше изчезнал по своя воля, защо си беше оставил лекарството? И защо котлонът е оставен да работи?

Тя върна таблетките в шишенцето и го запечата в пликче. После стигна до дъното на коридора, където се намираше единствената друга спалня, очевидно тази на сестрите. В нея имаше две легла, и двете застлани с яркозелени покривки. Тапетите и килима бяха зелени. Мебелите лакирани в зелено. Лампите и вентилаторът на тавана бяха зелени, а зелените драперии дръпнати така плътно, че в стаята не проникваше никаква дневна светлина. Лампата на нощното шкафче светеше и само нейната слаба светлина плюс тази от коридора осветяваха стаята.

Нямаше огледало или някакви произведения на изкуството, а върху скрина имаше само две снимки, поставени в рамки. На едната се виждаха две усмихнати момчета, които стояха на плажа по плувки на фона на залязващото слънце над океана, и двамата със сламеноруси коси. Приличаха на братя, единият малко по-голям от другия. А на втората снимка имаше две жени, които се подпираха на бастуни и примижаваха на силното слънце, заобиколени от огромно синьо небе. Зад тях се очертаваше причудливата форма на планина, чийто връх беше забулен в необикновен пласт облаци, които се вдигаха от скалите като плътна бяла пара. Едната от жените беше ниска и пълна, с дълга посивяла коса, прибрана назад, а другата по-висока и слаба, с много дълга чуплива черна коса, която отмахваше от лицето си заради вятъра.

Скарпета извади една лупа от чантата си и заразглежда снимките по-обстойно, като обърна най-голямо внимание на кожата и лицата на момчетата. После внимателно разгледа кожата и лицата и на жените като търсеше белези, татуировки, физически особености, бижута. Докато местеше лупата по чернокосата жена, забеляза, че кожата й има нездрав вид. Вероятно беше от светлината или от някакъв лосион за тен, но кожата й имаше леко жълтеникав оттенък, сякаш беше болна от жълтеница.

Скарпета отвори гардероба. Вътре имаше евтини ежедневни дрехи и обувки и малко по-стилни костюми, осми и дванадесети размер. Тя извади всички дрехи в бяло или мръсно бяло, провери ги за жълтеникави петна от пот и намери по мишниците на няколко блузи осми размер. Отново насочи вниманието си към снимката на жената с дълга тъмна коса и жълтеникава кожа, сети се за суровите зеленчуци в хладилника, за морковите, а после се замисли за доктор Мерил ин Селф.

В стаята нямаше никакви книги с изключение на една Библия върху нощното шкафче. Тя беше стара, с кафява кожена подвързия, отворена на Апокрифи. На слабата светлина от лампата се виждаха тънки страници, покафенели от дълги години употреба. Скарпета си сложи очилата за четене, приближи лупата и си записа, че Библията е отворена на книга Премъдрост Соломонова, а стих 25 от глава 12 е отбелязан с три малки хикса с молив.

Затова като на глупави деца за присмех им прати и наказание.^[1]

Тя опита да се свърже с Марино по мобилния и веднага попадна на гласовата му поща. После дръпна драпериите да види дали плъзгащите се прозорци зад тях са заключени, и отново се опита да се свърже с него, при което му остави още едно съобщение веднага да й се обади. Беше започнало да вали и тежките капки дъжд падаха на плюски по водата в басейна и канала, а от насъбралите се гръмотевични облаци небето беше сиво като олово. Палмите се поклащаха неравномерно, а ниските, отрупани с розови и червени цветове хибискуси от двете страни на прозореца се люлееха на вятъра. Тя забеляза две ясно очертани петна по стъклото, които веднага разпозна, а после отиде при Реба и Лекс в пералното помещение, където двете проверяваха какво има в пералнята и сушилнята.

— В голямата спалня има една Библия — каза Скарпета. — Отворена е на Апокрифи, а една лампа свети на нощното шкафче.

Реба изглеждаше объркана.

— Въпросът ми е точно така ли е изглеждала стаята, когато е дошла жената от църквата? Точно така ли изглеждаше, когато сте я видели за пръв път?

— Когато влязох в спалнята, всичко изглеждаше наред. Спомням си, че завесите бяха дръпнати. Не видях Библия или нещо подобно и не си спомням да е светела лампа — отвърна Реба.

— Има една снимка на две жени. Това Ев и Кристин ли са?

— Така каза жената от църквата.

— А на другата са Тони и Дейвид?

— Така мисля.

— Известно ли ви е дали някоя от двете страда от някакво хранително разстройство? Дали е болна? Знаем ли дали една от тях или и двете са под лекарско наблюдение? И знаем ли коя жена коя е на снимката?

Реба нямаше готови отговори. Досега отговорите не бяха от значение. Никой не смяташе, че ще възникнат въпроси като тези, които Скарпета задаваше сега.

— Вие или някой от хората ви да е отварял плъзгащите се прозорци в спалнята им, онази зелената?

— Не.

— Те не са заключени и забелязах петна от външната страна на стъклото. Ушни отпечатъци. Чудя се дали са били там, когато сте оглеждали мястото в петък.

— Ушни отпечатъци ли?

— Да, два отпечатъка, оставени от нечие дясно ухо — каза Скарпета точно когато телефонът й иззвъня.