Патриша Корнуел
Хищник (13)

13

Час преди да кацнат във Форт Лодърдейл Луси стана за поредното кафе и да отиде до тоалетната. В небето, което се виждаше през малките овални прозорци на самолета, се събираха буреносни облаци. Тя отново се настани на кожената седалка и пусна нови търсения в данъчните справки на окръг Броуърд, агенциите за недвижими имоти, вестникарските статии и каквото още се сети, за да види дали ще се появи нещо за бивш магазин за коледни играчки. Оказа се, че от средата на седемдесетте години до началото на деветдесетте мястото е било закусвалня на име „Рам Ранърс“. В продължение на две години след това е било сладоледен салон „Коко Натс“. После, през 2000 година, помещението било дадено под наем на някоя си госпожа Флори Анна Куинси, вдовица на заможен градинар озеленител от Уест Палм Бийч.

Луси отпусна леко пръсти върху клавиатурата, докато преглеждаше една статия в „Маями Хералд“ скоро след отварянето на коледния магазин. В нея се казваше, че госпожа Куинси е израснала в Чикаго, където баща й бил стоков брокер, и всяка година изпълнявал ролята на дядо Коледа в универсалния магазин „Мейсис“.

„Коледа беше най-вълшебното време в живота ни — твърдеше госпожа Куинси в статията. — Баща ми обожаваше фючърсите за дървен материал, и може би защото беше израснал в дърводобивната провинция Алберта в Канада, вкъщи имахме коледни елхи през цялата година. Големи смърчове, поставени в саксии, украсени с бели лампички и дялани фигурки. Вероятно затова ми харесва да имам коледна атмосфера около себе си през цялата година.

Магазинът й представлява удивителна колекция от украшения, музикални кутии, дядоколедовци във всички видове и размери, преспапиета със зимна приказка в тях и малки електрически влакчета, които обикалят по малки релсички. Човек трябва да внимава, като се движи сред този крехък вълшебен свят, защото всичко е така изящно и чупливо, а и е много лесно да забравиш, че от слънцето, палмите и плажът те дели само една врата. Госпожа Куинси твърди, че откакто е отворила магазина миналия месец доста хора са минали през него, но повечето идват по-скоро да разглеждат, отколкото да купуват…“

Луси отпиваше от кафето и гледаше към поничката със сирене и сметана върху таблата. Беше гладна, но се страхуваше да яде. Постоянно мислеше за храна и се беше вманиачила на тема килограми, макар да знаеше, че диетата няма да й помогне. Можеше да гладува колкото си иска и това с нищо нямаше да промени начина, по който изглеждаше или се чувстваше. Тялото й беше най-съвършено настроената машина, а сега то я предаде.

Пусна още едно търсене и се опита да се свърже с Марино по вградения телефон, докато преглеждаше резултатите на екрана. Той отговори, но връзката беше много лоша.

— Във въздуха съм — каза тя, като същевременно четеше изписаното на монитора.

— Кога ще се научиш да го караш този звяр?

— Сигурно никога. Нямам свободно време да взема всичките сертификати. Напоследък едва ми остава време дори за хеликоптерите.

Не искаше да й остава време. Колкото повече летеше, толкова повече й харесваше, а вече не искаше да й харесва. За всички взимани лекарства трябваше да се уведомява ФАА^[1], освен ако не беше някой безобиден общодостъпен препарат. И следващия път когато се явеше пред комисията за подновяване на медицинското свидетелство, щеше да се наложи да впише „Достинекс“. Щяха да й задават въпроси. Разни държавни бюрократи щяха да разнищят личния й живот и най-вероятно щяха да намерят причина да не й подновят свидетелството. Единственият начин да се избегне всичко това беше да не пие лекарството повече, а тя се беше опитала да изкара без него известно време. Или пък да се откаже завинаги от летенето.

— Аз ще си остана на Харли — казваше Марино.

— Току-що научих нещо. Не за онзи случай. Друг, по всяка вероятност.

— От кого? — попита той подозрително.

— От Бентън. Изглежда един негов пациент му е пробутал някаква история за неразрешено убийство в Лас Олас.

Тя внимаваше как точно да го каже. Марино не знаеше за проекта „Хищник“, Бентън не искаше да го замесва, защото се опасяваше, че няма да прояви разбиране или готовност за сътрудничество. Философията на Марино спрямо насилниците беше да ги съсипеш от бой, после да ги затвориш при строг режим и накрая да ги умъртвиш по възможно най-жесток начин. Той сигурно беше последният човек на земята, на когото му пукаше дали един убиец психопат е всъщност много болен човек, а не злодей, или че един педофил е безсилен да спре поривите си, също както един психично болен не може да спре халюцинациите си. Според Марино психологичните прозрения и структурно-функционалните изследвания на мозъка бяха пълна дивотия.

— Този пациент твърдял, че преди около две години и половина една жена била изнасилена и убита в магазин за коледни играчки — обясняваше Луси, като се притесняваше, че рано или късно ще се издаде, че Бентън изследва затворници.

Марино знаеше, че „Маклийн“, университетската болница към Харвард, образцовата психиатрична клиника, която разполагаше с хотелска част за платежоспособните пациенти с дългосрочен престой и която се грижеше за богатите и известните, определено не беше съдебнопсихиатрична институция. Ако там водеха затворници за изследвания, значи ставаше нещо необичайно и потайно.

— Къде? — попита Марино.

Тя повтори току-що казаното и добави:

— Собственик е била Флори Анна Куинси, бяла жена, на тридесет и осем години, мъжът й е имал няколко разсадника в Уест Палм…

— Какво е отглеждал?

— Дървета. Най-вече цитруси. Магазинът е просъществувал само две години, от 2000 до 2002.

Луси натисна още няколко клавиша, обръщайки информационните файлове в текстови, които после щеше да изпрати на Бентън като имейл.

— Да си чувал някога за място, наречено „Бийч Бамс“?

— Нещо ми се губиш, връзката се разпада — каза Марино:

— Ало? Сега по-добре ли е? Марино?

— Чувам те.

— Така се казва магазинът сега. Госпожа Куинси и седемнадесетгодишната й дъщеря Хелън изчезнали през юли 2002 Намерих статия за това във вестника. Няма кой знае какво развитие по-нататък. Тук-там по някоя статийка, а през последната година нищо.

— Може би са се появили, а медиите не са го отразили — отвърна Марино.

— Нищо от това, което намерих, не показва, че са живи и здрави. Дори напротив, миналата пролет синът се е опитал да ги обяви легално за мъртви, но не е успял. Ако искаш, провери в полицията във Форт Лодърдейл дали някой си спомня нещо за изчезването на госпожа Куинси и дъщеря й. А аз ще се отбия в „Бийч Бамс“ по някое време утре.

— Полицията във Форт Лодърдейл не би оставила случая така, ако няма основателна причина.

— Да разберем каква е — отвърна тя.

На гишето Скарпета продължаваше да спори.

— Не е възможно — за пореден път каза тя, като вече едва се сдържаше да не избухне, беше толкова разстроена. — Ето номерът на резервацията плюс квитанцията. Ето ги. Първа класа, час на заминаване 18:20. Как е възможно да сте отменили резервацията ми?

— Госпожо, всичко е в компютъра. Вашата резервация е била отменена в 14:15.

— Днес? — Скарпета не вярваше на ушите си.

Сигурно беше някаква грешка.

— Да, днес.

— Не е възможно. Не съм се обаждала да си отменя резервацията.

— Е, някой друг се е обадил.

— Тогава ми я презаверете — каза Скарпета, като бръкна в чантата си, за да си извади портфейла.

— Няма свободни места. Мога да ви включа в листата за чакащи, но има седем души преди вас.

Скарпета си резервира билет за следващия ден и се обади на Роуз.

— Опасявам се, че ще трябва да се върнеш да ме прибереш.

— О, не. Какво стана? Отменили са полета ли?

— Резервацията ми е била отменена. Самолетът е пълен. Роуз, ти обади ли се да потвърдиш резервацията ми?

— Разбира се. Беше около обяд.

— Не знам какво се е случило — каза Скарпета, като си мислеше за Бентън и провалените им планове за Свети Валентин. — По дяволите!