Патриша Корнуел
Хищник (32)

32

Малката къща за гости беше скътана сред плодни дървета и цъфтящи храсти, зад облицования с испански плочки плувен басейн. Това не беше обичайно място за приемане на пациенти, да не говорим, че не беше и най-доброто, но пък беше романтично и пълно със символи. Когато валеше дъжд, доктор Мерилин Селф се чувстваше така благодатна, както топлата влажна земя.

Тя имаше навика да приема времето като проява на душевното състояние на пациентите, които прекрачваха прага й. Подтиснати емоции, някои от тях с ураганна сила, се отприщваха в уютната и безопасна атмосфера на нейния терапевтичен кабинет. Приемаше капризите на времето като удивителни и уникални, предназначени лично за нея. Те бяха пълни със смисъл и указания.

Добре дошли в моята буря! А сега да поговорим за вашата.

Това беше хубава реплика и тя често я ползваше в своята практика и в радиошоуто, което водеше, а сега и в новото телевизионно шоу. Човешките емоции са като вътрешни метеорологични системи, обясняваше тя на своите пациенти и на хилядите си слушатели. Всяка буря е породена от нещо. Нищо не се появява без причина. Да се говори за времето не беше нито безсмислено, нито рутинно занимание.

— Виждам изражението на лицето ти — каза тя, седнала в своя кожен стол в уютната всекидневна. — Отново същото изражение, когато дъждът спря.

— Казах ви няколко пъти, нямам никакво изражение на лицето.

— Интересното е, че това изражение се появява, когато дъждът спира. Не когато започва или вали най-силно, а точно когато изведнъж спира, както стана току-що — отбеляза тя.

— Нямам никакво изражение.

— Дъждът току-що спря и веднага на лицето ти се изписа това изражение — повтори доктор Селф. — Същото изражение, което имаш и когато времето ни изтече.

— Не е същото.

— Напротив.

— Не плащам по триста долара на час, за да говоря за проклетите бури. Нямам изражение.

— Пит, само ти казвам какво виждам.

— Нямам изражение — отвърна Пит Марино, настанен на стола тип „шезлонг“ срещу нейния. — Това са пълни глупости. Какво ми пука на мен за бурята? Цял живот гледам бури. Не съм израсъл в пустинята.

Тя изучаваше лицето му. Беше доста привлекателен с тези груби, мъжествени черти. Спря се на тъмносивите очи, скрити зад очилата с телени рамки. Голата му глава й напомняше на бебешко дупе, бяло и гладко на меката светлина от лампата. Кръглото му месесто теме беше нежно дупенце, подканващо да бъде напляскано.

— Мисля, че имаме проблем с доверието — каза тя.

Той я гледаше кръвнишки от стола.

— Не искаш ли да ми кажеш защо те вълнуват бурите с дъжд, Пит, особено краят им. Знам, че те вълнуват. А онова изражение все още е на лицето ти, дори сега. Кълна се. Все още е там — каза му тя.

Той докосна лицето си, като че ли беше маска, нещо чуждо.

— Лицето ми е нормално. Няма нищо особено в него. Нищо.

После потърка масивната си челюст. А след това и високото си чело.

— Ако имах някакво по-особено изражение, щях да знам. Нямам.

 

 

През последните няколко минути се движеха в мълчание на път за паркинга на холивудското полицейско управление, където Джо щеше да си вземе червения корвет и да я освободи от присъствието си за остатъка от деня.

А после изведнъж той рече:

— Казах ли ти, че си взех разрешителното за леководолаз?

— Честито — отвърна Скарпета, като не си направи труда да се престори, че това я интересува.

— Ще си купувам жилище на Каймановите острови. Е, не точно. Всъщност аз и приятелката ми. Тя изкарва повече нари от мен. Какво ще кажеш за това? Аз съм лекар, а тя е само асистент правист, дори не е пълноправен адвокат, а печели повече от мен.

— Никога не съм се заблуждавала, че си избрал съдебната патология заради парите.

— Но не съм възнамерявал и да съм беден.

— В такъв случай, Джо, може би не е лошо да се замислиш за някакво друго поприще.

— Не ми изглежда на теб да ти липсва нещо.

Спряха на червен светофар и той се обърна към нея. Тя усещаше погледа му.

— Май не пречи да имаш племенница, богата като Бил Гейтс — допълни той. — И гадже от богато семейство.

— Какво точно искаш да ми кажеш? — рече тя, като мислеше за Марино.

Мислеше си за неговите възстановки.

— Това, че е лесно да не ти дреме за парите, ако имаш много. И че може би не си ги спечелила сама.

— Не че финансовото ми състояние е твоя работа, но ако си работил толкова дълго колкото мен и си достатъчно умен, ще се справиш.

— Зависи на какво казваш „справяне“.

Тя се замисли колко впечатляващ беше Джо на хартия. Когато разглеждаха документите му за аспирантура към академията, тя си беше помислила, че това навярно е най-обещаващият аспирант, когото някога е имала. Не разбираше как е могла така да се заблуди.

— Никой от твоя лагер не е на ниво просто „справяне“ — каза той, като гласът му беше станал по-ехиден. — Дори Марино изкарва повече от мен.

— Откъде знаеш колко изкарва Марино?

Холивудското полицейско управление беше точно пред тях вляво, една четириетажна бетонна сграда, толкова близо до голф игрище, че нерядко полицейските коли биваха бомбардирани от заблудени топки, прехвърлили оградата. Тя забеляза безценния червен корвет на Джо, грижливо паркиран на безопасно място, далеч от пътя на всякакви предмети, които биха могли дори само да го одраскат.

— Всички знаят колко изкарват другите — отвърна той. — Това е обществена тайна.

— Не е.

— Не можеш да пазиш тайни на едно толкова малко място.

— Академията не е чак толкова малка, а и голяма част от информацията е поверителна. Като заплатите например.

— Трябва да получавам повече. Марино дори не е лекар. Едва е изкарал гимназия, а печели повече от мен. Луси само се прави на таен агент с нейните ферарита, хеликоптери, джетове и мотори. Ще ми се да знам какво толкова прави, че има всичко това. Голяма клечка, женски супермен, ама че наглост! Що за отношение е това? Нищо чудно че студентите толкова я мразят.

Скарпета спря зад корвета и се обърна към него с лице, по-сериозно от всякога.

— Джо! — каза тя. — Остава ти още един месец. Нека се понесем взаимно.

 

 

Според професионалното мнение на доктор Селф най-големите трудности в живота на Марино произтичаха точно от изражението на лицето му, което имаше в момента.

Всъщност не самото негативно изражение, а скритото зад него, беше това, което влошаваше нещата, сякаш другите проблеми му бяха малко. Само ако не криеше така старателно своите тайни страхове, омразата, самотата си, своята сексуална несигурност и другите потиснати негативни емоции! Докато тя, като професионалист, разпознаваше напрежението, изписано на лицето му и стаено в очите му, другите хора вероятно не го долавяха, поне не съзнателно. Но подсъзнателно те го усещаха и реагираха.

Марино често ставаше жертва на словесни нападки, грубо поведение, нечестност, отхвърляне и предателство. Съвсем не рядко участваше и в побои. Твърдеше, че е убил няколко души по време на своята отговорна и опасна кариера. Очевидно който проявеше неблагоразумието да се захване с него, получаваше много повече, отколкото е очаквал, но Марино не приемаше нещата така. Той смяташе, че хората се заяждат с него без никаква основателна причина. Част от враждебността му беше свързана с работата, според него. Повечето от проблемите му бяха породени от предразсъдъци, защото беше израснал в бедно семейство в Ню Джърси. И както често казваше, не разбираше защо цял живот хората се държаха гадно с него.

Последните няколко седмици се чувстваше много по-зле. А този следобед още повече.

— Нека поговорим за Ню Джърси през оставащите няколко минути — предложи доктор Селф, напомняйки му нарочно, че времето им изтича. — Миналата седмица на няколко пъти спомена Ню Джърси. Защо мислиш, че това все още има значение?

— Ако бяхте израснали в Ню Джърси, щяхте да знаете защо — отвърна той и изражението на лицето му стана още по-ясно.

— Това не е отговор, Пит.

— Баща ми беше пияница. Живеехме в бедния квартал на града. И досега хората ме гледат сякаш съм от Ню Джърси, и с това се почва.

— Може би причината е в изражението на лицето ти, Пит, не в тях — повтори тя. — Може би ти си този, който започва.

Телефонният секретар на масата до кожения стол на доктор Селф се включи и Марино отново придоби онова изражение, много ясно този път. Не обичаше телефонни обаждания да прекъсват сеансите им, дори ако тя не вдигаше телефона. Не разбираше защо продължава да използва стари технологии, вместо гласова поща, която беше безшумна, не издаваше звук, когато някой оставя съобщение, не дразнеше и не прекъсваше важни моменти. Той често й напомняше за това. Тя дискретно погледна своя огромен златен ръчен часовник с римски цифри, които можеше да види без очила.

След дванадесет минути сеансът свършваше. Пит Марино имаше проблем с финалите, с кодите^[1], с всичко, което беше приключило, свършило, изразходвано или мъртво. Не случайно доктор Селф насрочваше срещите им за късния следобед, най-често около пет часа, когато започваше да се смрачава или пък следобедните гръмотевични бури спираха. Той беше интригуващ случай. Иначе нямаше да се занимава с него. Беше само въпрос на време да го примами да гостува като пациент в нейното национално радиошоу, а защо не и в новото телевизионно шоу. Щеше да изглежда впечатляващо пред камерите, много по-добре от онзи невзрачен и глупав доктор Еймъс.

Все още не беше канила ченге. Когато беше гостуващ лектор в Националната академия по криминология миналото лято и седна до него на официалната вечеря в нейна чест, й хрумна, че той би могъл да бъде интересен гост в нейното шоу, а защо не и чест гост. Определено имаше нужда от терапия. Пиеше много. Само пред нея изпи четири бърбъна. Пушеше. Усещаше се по дъха му. Ядеше ненаситно, изяде три десерта. Когато се запозна, с него, той беше преизпълнен от чувство за саморазрушение и самоомраза.

„Мога да ти помогна“ — му беше казала тя.

„За какво?“ — бе попитал той така стреснато, сякаш му беше пуснала ръка под масата.

„За твоите бури, Пит. За твоите вътрешни бури. Разкажи ми за тях. Ще ти кажа същото, което казвам и на всички тези интелигентни млади хора. Можеш да овладееш своето лично време. Можеш да го направиш такова, каквото го искаш. Можеш да живееш в буря или в слънчев ден. Можеш да се приютиш и да се скриеш, или да излезеш на открито.“

„В моята работа излизането на открито може да се окаже опасно“ — бе казал той.

„Не искам да умреш, Пит. Ти си голям, умен и привлекателен мъж. Искам да си с нас още дълго време.“

„Дори не ме познавате.“

„Познавам те по-добре, отколкото мислиш.“

И той започна да идва на сеанси при нея. След един месец вече беше намалил пиенето и цигарите и отслабна с пет килограма.

— Нямам никакво изражение в момента. Дори не знам за какво говорите — каза Марино, опипвайки лицето си с ръце като сляп човек.

— Напротив. В мига, в който дъждът спря, и то се появи. Каквото и да чувстваш, Пит, то се изписва на лицето ти — рече тя с разбиране. — Чудя се дали не носиш това изражение още от детството си в Ню Джърси. Ти какво мислиш?

— Мисля, че всичко това са глупости. Започнах да идвам тук, защото не можех да откажа цигарите и ядях и пиех малко повече от необходимото. Не съм дошъл на сеанс, защото имам някакво тъпо изражение на лицето. Никой не се е оплаквал, че имам тъпо изражение. Е, жена ми Дорис се оплакваше, че съм дебел и прекалявам малко с пиенето и пушенето, но никога не се е оплаквала за някакво тъпо изражение на лицето ми. Не ме напусна заради изражението ми. Никоя от жените, с които съм бил, не ме е изоставила заради изражението ми.

— А доктор Скарпета?

Той се стегна, една част от него винаги се връщаше в черупката си, когато станеше въпрос за Скарпета. Не случайно доктор Селф беше изчакала почти края на сеанса, за да повдигне тази тема.

— Сега трябваше да съм в моргата — каза той.

— Но не си — подхвърли ведро тя.

— Днес не ми е до шеги. Работя по един случай, а ме изхвърлиха от него. Често ми се случва напоследък.

— Скарпета ли те отстрани?

— Нямаше тази възможност. Не исках конфликт на интереси, затова не отидох на аутопсията, за да не ме обвини някой в нещо. Освен това е ясно какво е убило жената.

— Да те обвини в какво?

— Хората все ме обвиняват в нещо.

— Другата седмица ще поговорим за твоята параноя. Всичко тръгва от онова изражение на лицето ти, наистина. Смяташ ли, че Скарпета не го е забелязала? Обзалагам се, че е. Питай я.

— Това са пълни, шибани глупости!

— Помниш ли какво говорихме за ругатните? Какво се споразумяхме? Ругаенето е изява на чувствата. Аз искам да ми разказваш за своите чувства, не да ги изявяваш.

— Чувствам, че това са шибани глупости.

Доктор Селф му се усмихна, сякаш беше непослушно дете, което имаше нужда от един хубав пердах.

— Не съм дошъл на сеанс заради някакво изражение на лицето си, което вие твърдите, че имам, а аз знам, че нямам.

— Защо не попиташ Скарпета за това?

— Чувствам, че едно огромно шибано „НЕ“ ми идва на езика.

— Нека да поговорим за това, а не да го изявяваме.

Доставяше й удоволствие да се чува, че го казва. Напомняше й за рекламите на нейното радиошоу: „Да поговорим“ с доктор Селф.

— Какво точно стана днес? — обърна се тя към Марино.

— И питате! Натъкнах се на една жена с взривена глава. И познайте кой е детективът по случая?

— Мисля, че си ти, Пит.

— Не съвсем — троснато отвърна той. — Ако беше в доброто старо време, със сигурност щях да съм аз. Казах ви и преди. Мога да съм следовател и да помагам на докторката. Но не мога да водя цялото разследване, освен ако правоимащата институция не ми прехвърли случая, а Реба никога няма да го направи. Тя си няма ни най-малка представа за нещата, но ме мрази.

— Доколкото си спомням, и ти не храниш добри чувства към нея, поради което тя се държала непочтително, искала да те унижи и други такива според това, което си ми казал.

— Не бива да е детектив — възкликна той, като цялото му лице почервеня.

— Разкажи ми за това.

— Не мога да говоря за работата си. Дори с вас.

— Не питам за подробности по случаите или разследването, макар че можеш да ми кажеш всичко, което пожелаеш. Казаното в тази стая си остава тук.

— Освен ако не сте в ефир или в онова ново телевизионно шоу, което водите.

— Сега не сме в ефир или по телевизията — каза тя с поредната усмивка — но ако искаш да участваш в някое от предаванията, мога да го уредя. Ще бъдеш много по-интересен от доктор Еймъс.

— Кучи син! Гъзолизец!

— Пит! — предупреди го тя, мило, разбира се. — Знам, че и него не харесваш и мислиш, че и той ти има зъб. Но тук няма микрофони, няма камери, тук сме само ти и аз.

Той се огледа, сякаш да се увери, че казва истината, и рече:

— Не ми хареса, че тя разговаря с него пред мен.

— Приемаме, че „тя“ е Скарпета, а „него“ е Бентън, нали?

— Вика ме на среща, а после вдига телефона и разговаря с него пред мен.

— Долу-горе същото, което изпитваш и когато се включи моят телефонен секретар.

— Можеше да му се обади, когато ме няма. Нарочно го направи.

— Товай е навик, нали — каза доктор Селф. — Да намесва любовника си в нещата, и то пред теб, при положение че сигурно знае как се чувстваш от това, че ревнуваш.

— Да ревнувам ли? От този шибаняк? Той е едно богаташко копеле, бивш кариерист профайлър във ФБР.

— И двамата знаем, че това не е истина. Той е съдебен психолог към Харвардския университет и е от изтъкнато семейство от Нова Англия. Звучи ми доста впечатляващо.

Тя не познаваше Бентън лично. Но би искала да се запознае с него, да го покани в своето шоу.

— Той е отживелица. Хората, на които им е минало времето, преподават.

— Мисля, че не само преподава.

— Казвам ви, отживелица е.

— Изглежда повечето хора, които познаваш, са отживелици. Включително Скарпета. И за нея каза същото.

— Казвам това, което виждам.

— Питам се, дали и ти не се чувстваш като отживелица.

— Кой? Аз ли? Майтапите ли се? Аз мога да вдигна от лежанка два пъти собственото си тегло, а онзи ден бягах и на пътечката. За пръв път от двадесет години насам.

— Времето ни почти изтече — напомни му тя отново. — Да поговорим за твоя гняв към Скарпета. Става въпрос за доверие, нали?

— Става въпрос за уважение. За това, че се отнася с мен като с боклук и лъже.

— Чувстваш, че е престанала да ти вярва, откакто стана онзи инцидент в Ноксвил, на онова място, където изследват трупове. Как се казваше? Лаборатория за изследване на разложението или нещо такова.

— Ферма за трупове.

— А, да.

Каква интересна тема за дискусия в шоуто: Фермата за трупове не е санаториум. Какво е смъртта? „Да поговорим“ с доктор Селф.

Вече виждаше как тече рекламата.

Марино погледна ръчния си часовник, като бавно и целенасочено вдигна дебелата си китка, за да види как са с времето, сякаш въобще не се притесняваше, че то почти е свършило, и дори искаше да е така.

Доктор Селф не се заблуди.

— Страх — започна тя своето финално резюме. — Екзистенциален страх, че не важиш, че нямаш значение, че ще останеш напълно сам. В края на деня, в края на бурята. Когато всичко свърши. Страшно е, когато нещата свършват, нали? Парите свършват. Здравето ни напуска. Младостта си отива. Любовта ни изоставя. Може би и твоите отношения е доктор Скарпета ще приключат? Може би, в крайна сметка, и тя ще те отхвърли?

— Няма какво да приключва, освен работата, а тя няма да свърши, защото хората са кретени, които ще продължат да се избиват и много след като аз вече съм с ангелски крилца. Вече няма да идвам тук и да слушам тези глупости. Постоянно ми говорите за докторката. Смятам за очевидно, че проблемът ми не е в нея.

— Времето ни изтече — каза Селф, като стана от стола и му се усмихна.

— Спрях да взимам лекарството, което ми предписахте. Преди няколко седмици. Забравих да ви кажа.

Пит стана от стола и огромното му туловище изпълни стаята.

— Не свърши никаква работа, така че защо да го пия — допълни той.

Когато беше прав, тя винаги малко се сепваше какъв огромен мъж е. Загорелите му ръце й напомняха на бейзбол ни ръкавици, на печен бут. Представяше си как смачкваше с тях нечий череп или врат, как трошеше нечии кости като картофен чипс.

— Ще поговорим за ефексора другата седмица. Ще се видим… — Тя взе бележника си от масата. — Другия вторник в пет.

През отворената врата Марино гледаше остъклената веранда, където имаше малка маса, два стола и множество саксии, в някои от които имаше палми, високи почти до тавана. Нямаше други пациенти да чакат. Никога нямаше други пациенти по това време на деня.

— Хм, добре, че побързахме и свършихме навреме — каза той. — Не искам заради мен да карате някого да чака.

— Ако искаш, може да ми платиш при следващата ни среща.

Това беше тактичен начин да му напомни, че й дължи триста долара.

— Да, да, добре. Днес съм си забравил чековата книжка.

Разбира се, че я беше забравил. Но не за да я завлече с пари. Просто щеше пак да дойде.