Патриша Корнуел
Хищник (4)

4

Базил Дженрет не би го наранил.

Той седеше на масата срещу Бентън в кабинета за изследвания, без белезници, при затворена врата. Сега беше кротък и любезен. Избликът му в скенерната зала трая около две минути, а когато се успокои, доктор Лейн вече я нямаше. Не я видя и на излизане, а Бентън щеше да се погрижи никога да не я види.

— Сигурен ли си, че не се чувстваш замаян, не ти се вие свят — рече Бентън със своя спокоен, състрадателен тон.

— Чувствам се страхотно. Тестовете са супер. Винаги съм обичал тестове. Знаех си, че ще се справя с тях. Къде са снимките? Вие ми обещахте.

— Не сме говорили за това, Базил.

— Справих се с всичко, все шестици.

— Значи ти е харесало преживяването.

— Другия път ми покажете снимките, както ми обещахте.

— Не съм ти обещавал такова нещо, Базил. Вълнуващо ли беше преживяването за теб?

— Тук не се пуши, нали?

— Опасявам се, че не.

— Как изглеждаше мозъкът ми? Добре ли беше? Видяхте ли нещо? Можеш ли да кажеш колко е умен един човек само като гледаш мозъка му? Ако бяхте ми показали снимките, щяхте да видите, че съвпадат с образите в ума ми.

Говореше тихо и бързо, очите му блестяха и почти се изцъклиха, докато продължаваше да разсъждава какво биха намерили учените в мозъка му, ако могат да разшифроват какво има там, разбира се, а там определено имаше нещо, не преставаше да повтаря той.

— Какво искаш да кажеш с това „има нещо“? — попита Бентън. — Би ли ми обяснил по-ясно, Базил?

— Паметта ми. Ако можете да влезете в нея, да видите какво има там, да видите спомените ми.

— Опасявам се, че не можем.

— Наистина ли? Обзалагам се, че са излезли какви ли не снимки, докато стържеше онази гадна машина. Бас държа, че сте видели снимките, но не искате да ми кажете. Бяха десет и вие ги видяхте. Видяхте снимките им, десет–четири. Все казвам „десет–четири“ за майтап, като смешка. Вие си мислите, че са четири, а аз знам, че са десет, и вие щяхте да знаете, ако ми бяхте показали снимките, защото щяхте да видите, че съвпадат с образите в ума ми. Ще видите моите снимки, когато влезете в ума ми. Десет–четири.

— Кажи ми за какви снимки говориш, Базил?

— Само ви занасям — отвърна той и му намигна. — Искам си пощата.

— Какви образи можем да видим в ума ти?

— На онези глупачки. Не ми дават пощата.

— Твърдиш, че си убил десет жени, така ли? — попита Бентън информативно. Базил се усмихна, сякаш току-що му бе хрумнало нещо.

— Вече мога да си мърдам главата, нали? — рече той. — Нямам лепенка през брадичката. Дали ще ми залепят брадичката, когато ми слагат инжекцията?

— Няма да ти слагат инжекция, Базил. Това е част от споразумението. Присъдата ти е променена на доживотна. Помниш ли, че говорихме за това?

— Понеже съм луд — рече той с усмивка. — Затова съм тук.

— Не. Ще ти обясня още веднъж, защото е важно да разбереш. Тук си защото се съгласи да участваш в нашия научен проект. Губернаторът на Флорида позволи да те преместим в нашата щатска болница „Бътлър“, но властите в Масачузетс не бяха съгласни, освен ако той не промени присъдата ти на доживотна. В Масачузетс нямаме смъртна присъда.

— Знам, че искате да видите десетте дами. Да ги видите, както аз ги помня. Те са в ума ми.

Той знаеше, че не е възможно да се сканират нечии мисли и спомени. Просто отново се опитваше да хитроумничи. Искаше да види снимките от аутопсиите, за да подхрани кръвожадните си фантазии, а и като всеки нарцистичен социопат си мислеше, че е доста забавен.

— Това ли беше изненадата, Базил? — попита Бентън. — Че си убил десет жени, а не само четирите, за които си осъден?

Базил поклати глава и отвърна:

— Има една, за която ще ви хареса да узнаете. Това е изненадата. Нещо изключително, специално за вас, защото бяхте много мил с мен. Но си искам пощата. Това е условието.

— Любопитно ми е да чуя твоята изненада.

— Жената в коледния магазин — рече той. — Помните ли я?

— Защо ти не ми разкажеш за нея?

Бентън нямаше представа за какво говори Базил. Не си спомняше да е чувал за убийство в магазин за коледни играчки.

— А пощата ми?

— Ще видя какво мога да направя.

— Сложете ръка на сърцето си и се закълнете.

— Ще проуча въпроса.

— Не си спомням точната дата. Чакай да видим — започна Базил, като гледаше в тавана и неспокойно чупеше ръце в скута си. — Преди около три години в Лас Олас, мисля че беше юли месец. Значи може би е било преди две години и половина. На кого ли му е притрябвало да си купува коледни боклуци през юли в южна Флорида? Тя продаваше малки фигурки на дядо Коледа, на елфите му, лешникотрошачки, бебета Исус. Оная сутрин влязох в магазина, след като не бях спал цяла нощ.

— Помниш ли как се казваше?

— Никога не съм знаел как се казва. А и да съм знаел, забравил съм. Ако ми покажете снимките, може да ми изплува в паметта, може да я видите в мозъка ми. Чакай да видим дали мога да я опиша. Да видим сега. О, да! Беше бяла жена, с дълга боядисана червеникава коса. Малко дебела. На около тридесет и пет до четиридесет години. Влязох в магазина, заключих вратата и й извадих нож. Изнасилих я отзад, в склада, и с един замах й прерязах гърлото, от тук до тук.

При което показа с ръка какво е направил.

— Стана малко кофти, защото там имаше един от онези въртящи се вентилатори, пуснах го, че беше много горещо и задушно, а той разпръска кръвта из цялото помещение. Голямо чистене падна. А после… чакай да видим — и отново погледна към тавана, както често правеше, когато лъжеше тогава не бях с полицейската кола, а с байка и го бях оставил на платен паркинг зад хотел „Ривърсайд“.

— Мотоциклет ли имаш предвид или колело?

— Мотоциклетът ми, хонда „Шадоу“. Как ще тръгна с колело, като ще убивам?

— Значи си планирал да убиеш някого онази сутрин?

— Изглеждаше ми добра идея.

— Да убиеш точно нея или просто някого?

— Спомням си, че на паркинга имаше много патки, които се мотаеха по локвите, защото беше валяло дни наред. Беше пълно с патки и малки патенца. Винаги съм се тревожел за тях, горките патенца, толкова често ги прегазват коли. Виждаш как патенцата ги размазват на пътя, а майките им обикалят около мъртвите им телца и са толкова тъжни.

— Ти някога прегазвал ли си патки, Базил?

— Никога не бих наранил животно, доктор Уесли.

— Каза, че си убивал птички и зайци, когато си бил дете.

— Това беше много отдавна. Знаете, момчешки работи. Но да продължа с моята история. Взех само двадесет и шест долара и деветдесет и един цента. Трябва да направите нещо по въпроса с пощата ми.

— Това го повтори вече няколко пъти, Базил. Казах, че ще направя каквото мога.

— Малко разочароващо след всичко станало. Двадесет и шест долара и деветдесет и един цента.

— От касата ли?

— Десет–четири.

— Сигурно си бил целият в кръв, Базил.

— Имаше баня в задната част на магазина. — Отново погледна към тавана. — Залях я с белина, сега си спомням. За да залича ДНК-то си. Сега сте ми длъжник. Искам си пощата, по дяволите! Махнете ме от тази килия за самоубийци. Искам нормална килия, където да не съм под наблюдение двадесет и четири часа в денонощието.

— Просто се грижим да си в безопасност.

— Преместете ме в друга килия, дайте ми да видя снимките и ми донесете пощата, тогава ще ви разкажа още за коледния магазин — каза той, като вече едва се сдържаше на стола, стискаше юмруци, потрепваше с крака, а очите й блестяха като на маниак. — Заслужавам награда.