Патриша Корнуел
Хищник (1)

1

Беше неделя следобед и доктор Кей Скарпета седеше в своя кабинет в Националната академия по криминалистика в Холивуд, щата Флорида. Облаците се сгъстяваха и предвещаваха поредната гръмотевична буря. Беше необичайно топло и дъждовно за февруари.

Прокънтяха изстрели, последвани от неразбираеми викове. Тренировъчните схватки бяха нещо обикновено през уикендите. Специални агенти в пълно бойно снаряжение и черни маскировъчни екипи търчаха нагоре-надолу из сградата и стреляха. Скарпета беше заета с един медицински доклад, издаден от щата Луизиана — пациентка убила петима души, без да има никакъв спомен за своите действия, или поне така твърдеше.

Случаят едва ли е подходящ за научния проект „Хищник“^[1] за изследване на префронталните фактори, определящи прояви на агресивност, помисли си Скарпета, докато смътно долавяше шума на приближаващ се мотор.

После написа имейл на съдебния психолог Бентън Уесли:

„Би било интересно да имаме и жена в изследването, не мислиш ли? Но може би данните няма да ни свършат работа. Доколкото знам, ограничил си изследването само за мъже.“

Мотоциклетът приближи с грохот сградата и спря точно под нейния прозорец. Пит Марино отново идва да ме тормози, помисли си с раздразнение тя, докато четеше току-що полученото от Бентън съобщение:

„И без това от Луизиана едва ли ще ни позволят да я използваме. Там доста си падат по екзекуциите. Но пък храната им е добра.“

Скарпета погледна през прозореца и видя как Марино изгаси двигателя и слезе от мотора с характерния си маниер на истински мачо — все пак не се знаеше кой може да е наоколо. И тъкмо заключваше папките на „Хищник“ в чекмеджето на бюрото си, когато той влезе в кабинета й, без да чука, и се самонастани на един стол.

— Да знаеш нещо по случая Джони Суифт? — попита веднага, а огромните му татуирани ръце се показваха изпод дънковия елек с емблемата на „Харли Дейвидсън“ на гърба.

Марино беше главен следовател в академията и експерт следовател към Центъра по съдебна медицина в окръг Броуърд. Напоследък изглеждаше като пародия на рокер. Той остави на бюрото й своя шлем, който всъщност представляваше каска от изтрита черна кожа, цялата в имитации на дупки от куршуми.

— Припомни ми — рече тя и като посочи шлема, добави: — А това става само за шоу. Едва ли ще ти помогне много, ако катастрофираш с този твой мотор.

Той хвърли една папка на бюрото й и каза:

— Лекар от Сан Франциско с практика и тук, в Маями. С брат му имали дом в Холивуд, на брега. Не е далеко от Рънесънс, нали се сещаш, онези високи еднотипни сгради до Джон Лойд Стейт Парк? Преди около три месеца, в Деня на благодарността, докато бил тук в дома си, брат му го намерил мъртъв на дивана, с огнестрелна рана в гърдите. Между другото, току-що бил претърпял операция на китките, която не минала много добре. На пръв поглед явно самоубийство.

— По това време все още не съм била в Центъра по съдебна медицина — припомни му Скарпета.

Сега тя беше шеф на отдела по криминалистика и съдебна медицина в академията, но прие поста консултант съдебен патолог към Центъра по съдебна медицина в окръг Броуърд едва през декември, когато шефът д-р Бронсън започна да идва все по-рядко на работа с извинението, че му е време да се пенсионира.

— Спомням си, че чух нещо такова — каза тя, чувствайки се неловко в присъствието на Марино, когото вече не се радваше да види.

— Бронсън е правил аутопсията — продължи той, като гледаше вещите по бюрото й, стените и всичко друго, но не и нея.

— Ти ли работи по случая?

— Не. Не бях в града. Случаят все още не е приключен, защото тогава холивудската полиция сметнала, че може да има и нещо друго и заподозрели Лоръл.

— Кой е Лоръл?

— Братът на Джони Суифт, еднолични близнаци са. Но нямало никакви доказателства и всичко се разминало. И после някой ми телефонира вкъщи в петък, към три сутринта — доста странно телефонно обаждане, което проследихме до монетен телефон в Бостън.

— Имаш предвид Масачузетс?

— Точно така.

— Мислех, че номерът ти не е в указателя.

— Не е.

Марино измъкна от задния джоб на дънките си сгънато парче откъсната кафява хартия и го отвори.

— Ще ти прочета какво каза този тип, записал съм си го дума по дума. Нарече се Бор.

— Бор ли? Като дървото? — попита тя, като внимателно изучаваше лицето му, за да разбере дали не я будалка с цел да й се присмее.

Напоследък често го правеше.

— Той просто каза: „Аз съм Бор. За присмех им прати и наказание.“ Каквото и да означава това. После каза: „Не случайно някои неща липсваха при огледа у Джони Суифт и ако имате поне малко мозък, хубаво ще се вгледате в това, което се случи с Крисчън Крисчън. Нищо не е случайно. По-добре питай Скарпета, защото Божията ръка ще смаже всички перверзници, включително онази мръсна лесбийка племенницата й.“

— Сигурен ли си, че точно това е казал? — попита Скарпета, без да позволи гласът да издаде чувствата й.

— На фантаст ли ти приличам?

— Какво е това „Крисчън Крисчън“?

— Откъде да знам. Явно не очакваше да го питам как се пише. Говореше тихо, като човек, който нищо не чувства, някак монотонно, и после затвори.

— Спомена ли Луси по име или само…

— Предадох ти точно какво каза — прекъсна я той. — Нямаш друга племенница, нали? Значи е имал предвид Луси. А „БОР“ вероятно означава „Божията ръка“, ако не си се сетила. С две думи, свързах се с холивудската полиция и те ни помолиха да разгледаме случая Джони Суифт възможно най-скоро. Изглежда има нещо гнило в доказателствата, че е застрелян от разстояние, и то близко. Е, или е едното или другото, нали?

— Да, ако е имало само един изстрел. Но нещо май не се връзва. Имаме ли представа кой е Крисчън Крисчън? И въобще за човек ли говорим?

— От компютърните проверки досега няма нищо полезно.

— Защо ми казваш едва сега? Тук съм от два дни.

— Бях зает.

— Щом си получил такава информация, не би трябвало да отлагаш — рече тя възможно най-спокойно.

— Точно ти не ме обвинявай в задържане на информация.

— Какво имаш предвид? — попита тя озадачена.

— Трябва да си по-внимателна. Само това ще ти кажа.

— Не ми помагаш с тези твои загадки, Марино.

— Щях да забравя. От Холивуд се интересуват какво е професионалното мнение на Бентън по този въпрос — добави той, сякаш току-що се беше сетил и въобще не му пукаше.

Но както винаги, не успя да скрие истинските си чувства към Бентън Уесли.

— Нека го потърсят за оценка на случая — отвърна тя. — Аз не мога да говоря от негово име.

— Искат той да каже дали този Бор не е някой луд, който си прави шега, но ще е малко трудно, при положение че разговорът не е записан и може да съди само по моите драсканици върху парче хартия.

После стана от стола и при вида на огромното му тяло тя отново се почувства дребна и незначителна. Марино взе своя безполезен шлем и си сложи слънчевите очила. През целият разговор не беше я погледнал нито веднъж, а сега изобщо не виждаше очите му. Не виждаше какво се крие в тях.

— Незабавно ще се заема със случая — каза тя, докато той се отправяше към вратата. — Ако искаш да го прегледаме после заедно.

— Става.

— Защо не дойдеш вкъщи?

— Става — отново рече той. — В колко часа?

— Седем.