Патриша Корнуел
Хищник (60)

60

Марино се обади на Джо, докато Реба седеше кротко наблизо, погълната от една папка с възстановки.

— Трябва да обсъдим някои неща с теб — каза Марино на Джо. — Имаме проблем.

— Какъв проблем? — попита Джо предпазливо.

— Ще ти го кажа лично. Но първо имам малко работа тук, в кабинета си, трябва да завъртя няколко телефона, да се погрижа за някои неща. Къде ще бъдеш през следващия час?

— В стая 112.

— Там ли си сега?

— Отивам натам.

— Нека позная — каза Марино. — Работиш върху поредната възстановка, която си откраднал от мен, нали така?

— Ако за това ще говорим…

— Не е това — каза Марино. — Много по-лошо е.

— Голяма работа си — обърна се Реба към Марино, като, остави папката с възстановките обратно на бюрото. — Много са добри. Страхотни са, Пит.

— Ще го направим в пет, нека има време да стигне до офиса си — каза Марино, като сега вече говореше с Луси. — Кажи ми как ще стане.

— И двамата ще затворим, след което ще натиснеш бутона за конферентна връзка на стационарния телефон на бюрото си и ще набереш мобилния ми телефон. Когато вдигна, натисни бутона още веднъж и набери своя мобилен телефон.

После имаш два варианта — или остави стационарния на изчакване, за да държиш линията отворена, или просто вдигни слушалката от вилката и я остави така. Ако някой следи разговора ни, ще помисли, че си в кабинета си.

Марино изчака няколко минути, след което изпълни инструкциите на Луси. Двамата с Реба излязоха от сградата, докато той и Луси разговаряха по мобилните си телефони. Провеждаха истински разговор и той много се надяваше Джо да ги слуша. Засега имаха късмет. Връзката беше добра и гласът й се чуваше, сякаш беше в съседната стая.

Разговаряха за новите мотори. После и за каквото друго се сетиха, докато Марино и Реба не спираха да вървят.

Мотелът „Последната битка“ представляваше модифицирана версия на едноетажна къща от сглобяеми конструкции, разделена на три помещения, в които се провеждаха симулации на местопрестъпления. Всяко помещение имаше отделна врата с номер. Стая 112 беше в средата. Марино забеляза, че пердето на предния прозорец е дръпнато и климатикът работи. Опита да отвори вратата, но тя беше заключена, той я ритна силно с огромния си ботуш „Харли Дейвидсън“, тя се отвори с трясък и се залепи на стената. Джо седеше на бюрото, допрял слушалката до ухото си и включил касетофона в телефонния апарат. По лицето му се изписа първо шок, а после ужас. Марино и Реба го гледаха.

— Знаеш ли защо наричат този мотел „Последната битка“? — попита Марино, като отиде до Джо и го сграбчи от стола, сякаш беше безтегловен. — Защото си мъртъв като генерал Кастър^[1].

— Пусни ме! — изпищя Джо.

Краката му висяха във въздуха. Марино го държеше за подмишниците и лицата им бяха на сантиметри едно от друго.

— Пусни ме! Причиняваш ми болка!

Марино го пусна и той падна тежко на земята на задните си части.

— Знаеш ли тя защо е тук? — Марино посочи Реба. — За да арестува жалкия ти задник.

— Нищо не съм направил!

— Фалшифициране на данни, едра кражба, вероятно убийство, защото очевидно си задигнал една пушка, с която в друг щат са пръснали мозъка на една жена. А, и да не забравя, измама — допълни Марино списъка, без да го е грижа имаше ли нещо вярно в тези обвинения.

— Не съм! Не знам за какво говориш!

— Престани да крещиш. Не съм глух. Виж сега, детектив Уогнър ми е свидетел, нали?

Тя кимна. Лицето й беше много сурово. Марино никога не я беше виждал толкова строга и сериозна.

— Да си ме видяла да го докосвам с пръст? — попита я той.

— Съвсем не — каза тя.

Джо беше така изплашен, че беше на път да се попикае от страх.

— Хайде сега да ни кажеш защо открадна онази пушка и на кого я даде или продаде? — рече Марино, като дръпна стола от бюрото, обърна го с облегалката напред, седна на него и подпря огромните си ръце на облегалката. — Или може би ти сам пръсна мозъка на жената? Може би изживяваш наяве възстановките, само че тази не съм я писал аз. Сигурно си я откраднал от някой друг.

— Каква жена? Никого не съм убивал. Не съм откраднал никаква пушка. За каква пушка ми говориш?

— За онази, която си взел на двайсет и осми юни миналата година, в три и петнайсет следобед. Същата, която фигурира в компютъра, където ти току-що рови, фалшифицирайки и тези данни.

Джо го гледаше със зяпнала уста и разширени очи.

Марино бръкна в задния си джоб, извади лист хартия, разгъна го и му го подаде. Това беше фотокопие на страницата от дневника, когато Джо беше изнесъл мосберга и според данните я беше върнал.

Джо се втренчи в листа, ръцете му трепереха.

После каза:

— Кълна се, не съм я взел. Помня какво се случи. Правех допълнителни проби с желатин и може би съм провел една тестова стрелба с нея. После отидох в кухнята на лабораторията, ако не се лъжа, за да проверя едни желатинови блокове, които току-що бях направил, онези, които ползвахме за симулацията на пътници в самолетна катастрофа. Нали си спомняш, когато Луси използва онзи огромен хеликоптер, за да пусне един самолетен корпус от въздуха, за да могат студентите да…

— Дай по същество!

— Когато се върнах, пушката я нямаше. Реших, че Винс я е заключил обратно в трезора. Беше късно. Вероятно я е прибрал, защото е щял да си тръгва. Спомням си, че много се ядосах, тъй като исках да проведа още няколко опита с нея.

— Вече разбирам защо ти се налага да крадеш възстановките ми — каза Марино. — Нямаш никакво въображение. Пробвай пак.

— Казвам истината.

— Искаш тя да те изкара с белезници ли? — попита Марино и посочи с палец към Реба.

— Нищо не можеш да докажеш.

— Мога да докажа, че си фалшифицирал документи — отвърна Марино. — Искаш ли да поговорим за всички онези препоръки, които си изфабрикувал, за да те вземе докторката като аспирант?

За миг Джо остана без думи. После започна да се окопитва. По лицето му отново се появи онзи познат израз на превъзходство и самодоволство.

— Докажи го — каза той.

— Всичките препоръки са написани на хартия с един и същ воден знак.

— Това нищо не доказва.

Джо се изправи на крака и разтърка задните си части.

— Ще те дам под съд — каза той.

— Чудесно. Значи нищо не губя, ако те поступам още — отвърна Марино и потърка свития си юмрук. — Може би ще ти счупя врата. Не съм го докосвал, нали, детектив Уогнър?

— Съвсем не — каза тя. И добави: — Ако не вие сте взели пушката, тогава кой? Имаше ли някой друг онзи следобед в оръжейната лаборатория?

Джо се замисли за миг и нещо пробягна в погледа му.

— Не.