Патриша Корнуел
Хищник (50)

50

Вътрешен 243 беше номерът на лабораторията за пръстови отпечатъци. Освен лаборатория, това беше и любимо място за работни съвещания на персонала на академията, където те се събираха, за да обсъдят уликите, при които се налагаше повече от един анализ.

Пръстовите отпечатъци вече не бяха само пръстови отпечатъци. От тях можеше да се извлече ДНК, не само на този, който ги е оставил, но и на жертвата, която е докоснал. От тях можеха да се вземат проби за останки от наркотици или някакво друго вещество, което е било по ръцете на човека, като например мастило или боя, което налагаше използването на такива сложни уреди като газов хроматограф, или инфрачервен спектрофотометър, или инфрачервен микроскоп с Фурие трансформации. В миналото една улика обикновено излизаше на сцената сама. Днес, при употребата на такива високотехнологични и свръхчувствителни уреди, соло партията ставаше квартет или дори симфония. Проблемът беше кое да се анализира първо. Защото тестовете за едно нещо можеха да заличат следите от друго. Затова експертите се събираха на работни съвещания, обикновено в лабораторията на Матю. Спореха и обсъждаха на кое трябва да се даде приоритет.

Когато Матю получи латексовите ръкавици от къщата на Даги Симистър, той беше изправен пред плеяда от възможности, всяка от които криеше рискове. Можеше да си сложи памучни ръкавици и върху тях да нахлузи обърнатите наопаки латексови ръкавици. Използвайки собствените си ръце, за да изпълни иначе меките ръкавици, той улесняваше снемането и фотографирането на латентните отпечатъци. Но от друга страна, рискуваше да провали възможността тези отпечатъци да се опушат с цианоакрилат или да се обработят с луминесциращ прах или други химикали, например нинхидрин или диазофлуорен. Един процес на обработка можеше да попречи на друг и ако това станеше, нямаше връщане назад.

Беше осем и половина сутринта и малката лаборатория приличаше на конферентна зала, където Матю, Марино, Джо Еймъс и още трима експерти се бяха събрали около голяма прозрачна пластмасова кутия, която представляваше съда за опушване. В кутията имаше две латексови ръкавици, обърнати наопаки, като тази с кръвта висеше на щипки. По нея бяха изрязани малки дупчици. Останалата част от латекса, и от двете страни, беше обработена за ДНК по такъв начин, че да не се повредят евентуалните отпечатъци. След това Матю трябваше да реши каква ще е последователността на стъпките при обработката, за което се изискваха колкото научни знания и опит, толкова и късмет и интуиция. Той реши да постави ръкавиците, пакет с цианоакрилат и съд с топла вода вътре в кутията.

Резултатът от всичко това беше един видим отпечатък на ляв палец, който Матю сне посредством черна дактилоскопска паста, а после фотографира.

— Всички са тук — каза той на Скарпета по микрофона на високоговорителя. — Кой иска да започне? — обърна се към насъбралите се около масата. — Ранди?

Експертът по ДНК анализи Ранди беше странно дребно човече с голям нос и бавен поглед. Матю никога не го беше харесвал и си припомни причината щом Ранди заговори.

— Ще започна с това, че ми бяха предоставени три потенциални източника на ДНК — каза Ранди със своя характерен педантичен тон. — Две ръкавици и два ушни отпечатъка.

— Това прави четири — гласът на Скарпета изпълни залата.

— Да, исках да кажа четири. Надеждата, разбира се, беше да се вземе ДНК от външната страна на едната ръкавица, което предимно означаваше от засъхналата кръв, и може би ДНК от вътрешността и на двете ръкавици. Вече взех ДНК от ушните отпечатъци — припомни той на всички — като успях да се справя, без да повредя уликата, избягвайки това, което може да се нарече индивидуални особености или потенциално характерни черти, като например вътрешното удължение на завития край на ушната мида. Както знаете, пуснахме този профил в CODIS и не получихме никакви резултати, но току-що открихме, че ДНК-то от ушния отпечатък съвпада с ДНК-то от вътрешността на едната ръкавица.

— Само едната ли? — попита Скарпета от високоговорителя.

— Кървавата. От другата не получих нищо. Не съм сигурен дали въобще е носена.

— Доста странно — прозвуча гласът на Скарпета.

— Разбира се, Матю ми помогна, защото аз не съм експерт по анатомия на ухото, и отпечатъците от всякакъв вид са по-скоро в неговата област, отколкото в моята — добави Ранди, сякаш имаше значение. — Както току-що посочих, имаме ДНК-то от ушния отпечатък и той определено е на същия човек, който е носил едната ръкавица, поради което смятам, че можем да заключим: който е допрял ухото си до прозореца на онази къща с изчезналите хора, той е човекът, убил Даги Симистър. Или поне е носил едната от латексовите ръкавици на мястото, където е била убита.

— Колко пъти си подостри молива, докато правеше всичко това? — попита Марино шепнешком.

— Моля?

— Не пропускаш и най-малката любопитна подробност, нали — каза Марино тихо, за да не го чуе Скарпета. — Обзалагам се, че броиш пукнатините, докато вървиш по тротоара, и си слагаш хронометър, като правиш секс.

— Ранди, продължи, моля те — каза Скарпета. — Нищо в CODIS. Колко жалко!

И той продължи да обяснява по същия многословен и подробен начин, като по същество потвърди, че търсенето в базата данни на Комбинираната ДНК индексна система, позната като CODIS, е било безрезултатно. Човекът, оставил тази ДНК, не фигурираше в базата данни, което по всяка вероятност означаваше, че никога не е бил арестуван.

— Нямаше резултати и за ДНК-то от кръвта, намерена в онзи магазин на плажа в Лас Олас. Но някои от онези проби не са кръв — каза Ранди на черния телефон върху плота в лабораторията. — Не знам какво е. Някакво вещество, което дава фалшив положителен резултат. Луси спомена, че може да е мед. Тя смята, че това, което реагира на луминола, вероятно е фунгицидът, който използват там срещу цитрусовата мана. От онези, на медна основа.

— На какво се базира мнението й? — попита Джо, още един член на екипа, когото Матю не понасяше.

— Имало е много мед при случая Симистър, около и вътре в къщата.

— Точно кои проби от магазина „Бийч Бамс“ са от човешка кръв? — попита Скарпета.

— От банята. Пробите от пода в склада не са от кръв. Може би са мед. А също уликите от комбито. Подложката на шофьорското място, където е имало реакция на луминола. Също не е кръв. Още една фалшива положителна проба. Може да е мед.

— Фил? Там ли си?

— Тук съм — обади се експертът по веществени доказателства.

— Наистина съжалявам за всичко това — каза Скарпета искрено. — Искам лабораториите да работят с пълна пара.

— Мисля, че вече го правим. Даже сме на път да изпушим — не успя да се въздържи Джо, който не би си затворил устата дори да се давеше.

— Искам да анализирате възможно най-бързо всички биологични проби, които все още не са минали на анализ — каза Скарпета много решително. — Включително всички потенциални източници на ДНК, взети от къщата в Холивуд, онази, на изчезналите хора. Пуснете всичко в CODIS. Ще процедираме сякаш всички са мъртви.

Експертите, Джо и Марино, се спогледаха. Никога не бяха чували Скарпета да казва подобно нещо.

— Това се казва оптимизъм! — изкоментира Джо.

— Фил, пусни боклуците от килима, другите улики по случая Симистър и уликите от комбито, тоест всички налични улики през СЕМ/ЕДС — прозвуча гласът на Скарпета. — Да видим дали действително това е мед.

— Сигурно там я има навсякъде.

— Не е задължително — каза Скарпета. — Не всички я използват. Не всеки отглеждат цитрусови дървета. Но засега, в случаите, с които се занимаваме, това е общият знаменател.

— А магазинът на плажа? Не мисля, че там има цитрусови дървета.

— Прав си. Уместна забележка.

— Добре, да приемем тогава, че някои от уликите дадат положителен резултат за мед…

— Това ще е много важно — каза Скарпета. — Ще трябва да се запитаме защо. Кой я е нанесъл в склада? Кой я е нанесъл в комбито? А сега трябва да се върнем в онази къща с изчезналите хора и да потърсим мед и там. Нещо интересно за червеното вещество, което открихме на пода, по онези парченца бетон, които донесохме?

— Вид къна, на алкохолна основа, определено не от най-добро качество — отговори Фил.

— А не може ли да е някаква боя за временни татуировки или боди арт?

— Възможно е, но щом е на алкохолна основа, нямаше да я установим. Етанолът или изопропанолът досега щяха да са изветрели.

— Странно, че е там, и то от известно време. Някой държи ли Луси в течение? Къде е тя?

— Не знам — каза Марино.

— Трябва ни ДНК от Флори Куинси и дъщеря й Хелън — продължи Скарпета. — Да видим дали е тяхна кръвта в магазина на плажа. „Бийч Бамс“.

— Кръвта в банята е на едно лице — каза Ранди. — Определено не е от двама души, а ако беше, можехме със сигурност да кажем дали имат роднинска връзка, например дали са майка и дъщеря.

— Ще се заема с това — рече Фил. — Имам предвид СЕМ анализа.

— А с колко случая работим всъщност? — намеси се Джо. — И ако правилно разбирам, приемате, че всички те са свързани? Затова ли процедираме сякаш имаме само трупове?

— Не приемам, че всичко е свързано — отвърна гласът на Скарпета по високоговорителя. — Но се опасявам, че може да е така.

— Както бях започнал да обяснявам за случая Симистър — възобнови Ранди своята тирада, — не получихме никакъв резултат от CODIS, но ДНК-то от вътрешността на кървавата латексова ръкавица не съвпада с ДНК-то от външната й страна. Което не е учудващо. Във вътрешността на ръкавицата попадат клетки от кожата на този, който я е носил, докато кръвта от външната страна е на някой друг, или поне това е разумното предположение — обясни той и Матю за пореден път се зачуди как е възможно този човек да е женен.

Кой би живял с него? Кой би го понасял?

— Кръвта на Даги Симистър ли е? — попита Скарпета направо.

И тя, както всички останали, логично предполагаше, че кръвта по латексовата ръкавица, намерена при убийството на Даги Симистър, без съмнение ще е нейна.

— От килима — да.

— Има предвид килима до прозореца, където смятаме, че може би е била ударена по главата — поясни Джо.

— А аз имах предвид кръвта по ръкавицата. За нея питам, на Даги Симистър ли е? — прозвуча гласът на Скарпета, вече леко напрегнат.

— Не, сър.

Ранди отговаряше на всички с „Не, сър“ независимо от пола на събеседника си.

— Кръвта по ръкавицата определено не е нейна, което е любопитно — продължи той досадните обяснения. — Разбира се, всеки би очаквал това да е нейната кръв.

„О, не, не започвай пак“ — помисли си Матю.

— Намираме две ръкавици на местопрестъплението и по едната има кръв от външната страна, но не и от вътрешната.

— И защо да има кръв от вътрешната страна? — озъби му се Марино.

— Няма.

— Аз знам, че няма, питам те, защо да има?

— Ами например, ако извършителят се е наранил по някакъв начин, прокървил е в ръкавицата, да речем, ако се е порязал, докато е бил е ръкавиците. Виждал съм такива случаи. Извършителят носи ръкавици, но се порязва и кръвта му остава в ръкавицата, което явно не е станало в нашия случай. Това ме довежда до важния въпрос. Ако кръвта при случая Симистър е на убиеца, защо е само от външната страна на ръкавицата? И защо ДНК от тази кръв е различна от ДНК, която взех от вътрешната страна на същата ръкавица?

— Мисля, че всички знаем отговора на този въпрос — каза Матю, който едва изтрайваше надутите многословни монолози на Ранди.

Ако трябваше да ги търпи още дори минута, щеше да се наложи да излезе от лабораторията, под претекст че отива до тоалетната, и да свърши нещо времеемко или да изпие чаша отрова.

— Външната страна на ръкавицата е мястото, където се очаква да има кръв, ако извършителят е докоснал кървав предмет или човек — продължи Ранди.

Те всички знаеха отговора, но не и Скарпета. Рандц се приближаваше към сюблимния момент стъпка по стъпка, наслаждаваше му се и никой не можеше да му отнеме това върховно удоволствие. ДНК анализите бяха по неговата част.

— Ранди? — прозвуча гласът на Скарпета.

Това беше гласът, с който говореше, когато Ранди успяваше да обърка и изкара от нерви всички, включително и нея.

— Знаем ли чия е кръвта по ръкавицата? — попита го тя.

— Да, сър, знаем. Е, почти. Тя е или на Джони Суифт, или на брат му Лоръл. Те са еднолични близнаци — рече най-сетне той. — Така че тяхната ДНК е еднаква.

— Там ли си още? — обърна се Матю към Скарпета след продължително мълчание.

Марино се намеси:

— Не виждам как може да е на Лоръл. Не неговата кръв е била из цялата стая, когато главата на брат му е била пръсната с пушка.

— За вас не знам, но аз съм напълно объркана — присъедини се към разговора токсиколожката Мери. — Джони Суифт беше застрелян през ноември, как така, десет седмици по-късно кръвта му изведнъж се появява в един случай, който няма нищо общо с неговия?

— Как въобще неговата кръв се е озовала в къщата при убийството на Даги Симистър? — изпълни стаята гласът на Скарпета.

— Не бива да изключваме възможността ръкавиците да са били подхвърлени — каза Джо.

— Защо направо не посочиш очевидното? — тросна му се Марино. — А именно, че който е пръснал главата на онази нещастна жена, просто ни казва, че има нещо общо и със смъртта на Джони Суифт. Някой се ебава с нас.

— Наскоро е претърпял операция…

— Глупости! — отсече Марино. — Няма начин шибаните ръкавици да са от някаква си операция на китките. Господи! Търсите еднорози, когато навсякъде е пълно с обикновени коне.

— Моля?

— Шибаното послание е пределно ясно — повтори високо Марино, като крачеше из лабораторията с почервеняло лице. — Който я е убил, ни казва, че е убил и Джони Суифт. А с ръкавиците се ебава с нас.

— Не можем напълно да отхвърлим възможността кръвта да е на Лоръл — каза Скарпета.

— Ако е така, това би обяснило някои неща — рече Ранди.

— Нищо не обяснява. Ако Лоръл е убил госпожа Симистър, защо, по дяволите, ще си оставя ДНК-то в мивката? — възрази Марино.

— В такъв случай може би кръвта е на Джони Суифт.

— Стига, Ранди. Настръхва ми косата от теб.

— Ти нямаш коса, Пит — отбеляза Ранди сериозно.

— Ще ми кажеш ли как, по дяволите, ще разберем дали кръвта е на Лоръл или на Джони, щом, както твърдиш, тяхната ДНК е еднаква? — избухна Марино. — Всичко е толкова преебано, че дори не е смешно.

После хвърли по един обвинителен поглед първо на Ранди, след това на Матю и отново на Ранди, и попита:

— Сигурни ли сте, че не сте объркали нещо при тестовете?

Марино никога не се притесняваше дали не подлага на съмнение способностите и професионалната квалификация на някого, или просто се държи гадно.

— Примерно единият от вас, или и двамата, да сте разменили някои проби или нещо такова? — каза той.

— Не, сър. Категорично не — отвърна Ранди. — Матю получи пробите, а аз направих анализите и проверките в CODIS. Нямаше нарушения в процедурата, а ДНК-то на Джони Суифт е в базата данни, защото всеки аутопсиран се завежда там, което значи, че информацията за ДНК на Джони Суифт е била въведена в CODIS през ноември. Нали така, доктор Скарпета? Там ли сте още?

— Тук съм…

— От миналата година насам, политиката е да се въвеждат всички случаи, независимо дали става въпрос за самоубийство, злополука, убийство или дори естествена смърт — намеси се Джо с обичайната си компетентност, прекъсвайки я, както обикновено. — Ако някой се е оказал жертва или смъртта му не е свързана с конкретно престъпление, това не означава, че в някакъв момент от живота си този човек не е бил въвлечен в криминална дейност. Приемам за сигурно, че братята Суифт са еднояйчни близнаци.

— Изглеждат еднакво, говорят еднакво, обличат се еднакво и чукат еднакво — изсъска му Марино.

— Марино? — гласът на Скарпета отново изпълни стаята. — Полицията взела ли е проба за ДНК на Лоръл Суифт при смъртта на брат му?

— Не. Нямало е причина.

— Дори и само за да го изключат? — попита Джо.

— От какво да го изключат? ДНК-то на Лоръл не върши никаква работа — обърна се към него Марино. — Неговата ДНК е из цялата къща. Той живее там.

— Би било добре, ако можем да тестваме ДНК-то на Лоръл — каза Скарпета. — Матю? Използвахте ли някакви химикали при обработката на кървавата ръкавица от къщата на Даги Симистър? Нещо, което би попречило на евентуални по-нататъшни тестове?

— Цианоакрилат — отвърна Матю. — И проверих единствения отпечатък, който получихме. Нищо. Нищо в AFIS. Не мога да кажа дали съвпада с частичния отпечатък от комбито, няма достатъчно повърхност.

— Мери? Искам да вземеш проби от кръвта по тази ръкавица.

— Цианоакрилатът няма да попречи на резултатите, тъй като той реагира на аминокиселините в мастния секрет на кожата и потта, а не на кръвта — не устоя Джо на порива да обясни. — Не би трябвало да имаме проблем.

— С удоволствие ще й дам проба — каза Матю, обърнат към черния телефон. — Има достатъчно от кървавия латекс.

— Марино? — прозвуча гласът на Скарпета. — Искам да отидеш в Центъра по съдебна медицина и да вземеш папката с документите по случая на Джони Суифт.

— Мога и аз да го направя — бързо се отзова Джо.

— Марино? — повтори тя. — Вътре в папката трябва да са и неговите ДНК-карти. Винаги правим повече от една.

— Ако само с пръст докоснеш тази папка, ще си събираш зъбите по земята — изсъска Марино на Джо.

— Сложи една от картите в плик за улики и го предай на Мери — продължаваше Скарпета. — Мери? Вземи проба от кръвта в тази карта и от кръвта по ръкавицата.

— Не съм сигурна дали те разбирам добре — каза Мери и Матю не я обвиняваше.

И той не виждаше какво ще прави един токсиколог с капка изсъхнала кръв от ДНК-карта и същото минимално количество изсъхнала кръв от ръкавица.

— Да не би да имаш предвид Ранди — каза Мери. — Още ДНК тестове ли искаш?

— Не — отвърна Скарпета. — Искам да провериш пробите за литий.

 

 

Скарпета миеше едно цяло пиле в мивката. Нейният „Трео“ беше в джоба й, а слушалката на ухото.

— Защото тогава не са тествали кръвта му за това — обясняваше тя на Марино по телефона. — Ако все още е взимал литий, брат му, както изглежда, въобще не е казал на полицията.

— Щяха да намерят лекарството на местопрестъплението — отвърна Марино. — Какъв е този шум?

— Отварям кутии с пилешки бульон. Жалко, че не си тук. Не знам защо не са открили никакъв литий — каза тя, докато изсипваше съдържанието на кутиите в меден тиган. — Но е възможно брат му да е прибрал лекарствата, за да не ги намери полицията.

— Защо? Това да не е кокаин или нещо подобно.

— Джони Суифт е бил известен невролог. Може би брат му не е искал хората да знаят, че страда от психично разстройство.

— Аз определено не бих искал някой с променливо настроение да се рови в мозъка ми.

Тя започна да реже лука.

— Всъщност, неговото биполярно разстройство едва ли е оказвало някакво влияние върху способностите му като лекар, но по света има доста невежи хора. Пак повтарям, че може би Лоръл не е искал полицията или някой друг да знае, че брат му има проблем.

— Нещо не се връзва. Ако казаното от него е вярно, той е избягал навън веднага щом е открил трупа на брат си. Едва ли е обикалял къщата, за да събира шишенца с лекарства.

— Май ще трябва да го попиташ.

— Веднага щом излязат резултатите за лития. По-добре да имам информация, когато разговарям с него. А сега имаме по-голям проблем — каза той.

— Не съм сигурна дали това е възможно — рече Скарпета, докато разрязваше пилето.

— Става въпрос за гилзата от пушката — продължи Марино. — Онази, за която е излязло съвпадение в NIBIN за случая при Уолдън Понд.

 

 

— Не исках да говоря за това пред всички — започна да обяснява Марино по телефона. — Прилича ми на вътрешна работа. Няма друго обяснение.

Той седеше на бюрото в своя кабинет, при затворена и заключена врата.

— Ето как стоят нещата. Не исках да говоря пред всички, но по-рано тази сутрин се свързах с един мой човек от холивудската полиция, който отговаря за склада за доказателства. Той провери в компютъра. За по-малко от пет минути получи цялата информация относно онзи обир в хранителния магазин преди две години. И сега познай къде би трябвало да се съхранява пушката? Седнала ли си?

— Това никога не е помагало — каза тя. — Слушам те.

— В нашата собствена оръжейна колекция.

— В академията ли? Справочната оръжейна колекция в академията?

— Холивудската полиция я е дарила на академията преди около година заедно с още няколко оръжия, от които вече нямали нужда. Спомняш ли си?

— А ти ходи ли в оръжейната лаборатория, за да се увериш лично, че не е там?

— Няма да е. Знаем, че е използвана неотдавна при убийството на някаква жена там, където си ти сега.

— Веднага иди да провериш — каза тя. — И после ми се обади.