Патриша Корнуел
Хищник (57)

57

Марино стоеше под една палма до академията и наблюдаваше как Реба се запътва към своя немаркиран форд „Краун Виктория“. Забеляза, че върви доста уверено, и се помъчи да определи дали това самочувствие беше истинско, или тя разиграваше театър. Не знаеше дали го е видяла, че стои под дървото с цигара в ръка.

Беше го нарекла „кретен“. Не за пръв път чуваше това определение за себе си, но не очакваше да го чуе от нейната уста.

Тя отключи колата, но после сякаш се подвоуми дали да се качи. Не гледаше към него, но той имаше усещането, че знае за неговото присъствие там под палмата, с телефона в ръка, слушалката в ухото и запалена цигара. Не биваше да казва онези неща. Нямаше никакво право да говори за Скарпета. Ефексорът провали всичко. Ако не беше депресиран преди него, със сигурност се депресира, след като започна да го взема, а после и това за Скарпета, че всички ченгета й се точели.

Ефексорът беше напаст. Доктор Селф нямаше никакво право да му предписва лекарство, което ще съсипе половия му живот. Нямаше никакво право да говори постоянно за Скарпета, сякаш тя е най-важният човек в живота му. Реба не можа да не му напомни. Тя каза онези неща, за да му напомни, че не може да прави секс, да му напомни, че другите мъже могат и го искат със Скарпета. Марино не беше взимал лекарството от няколко седмици и проблемът с либидото му беше на път да изчезне, но се чувстваше депресиран.

Реба отключи багажника, отиде зад колата и го отвори.

Марино се зачуди какво ли прави. Реши, че няма да е зле да разбере, а така също и да прояви необходимата почтеност, за да й каже, че не може да арестува когото и да било и може би ще се нуждае от помощта й. Можеше да заплашва хората колкото си иска, но законно не можеше да арестува никого. Това беше единственото, което му липсваше от полицейския живот. Реба извади от багажника нещо като торба с мръсно пране и я хвърли на задната седалка, сякаш беше ядосана.

— Труп ли криеш там? — попита Марино, като вървеше небрежно към нея и хвърли фаса в тревата.

— Не си ли чувал, че има кошчета за боклук?

Тя тресна вратата, без дори да го погледне.

— Какво има в торбата?

— Трябва да отида до химическото. Не ми остана време цяла седмица, не че е твоя работа — каза тя, скрита зад слънчеви очила. — Не се дръж с мен като с боклук, или поне не пред други хора. Като искаш да си кретен, поне го прави дискретно.

Той погледна към палмата, сякаш това беше любимото му място, после към сградата на академията, очертана ясно на синьото небе, като през цялото време мислеше как да се изрази.

— Е, ти се държа непочтително — каза накрая той.

Тя го погледна шокирана:

— Аз ли? Какви ги приказваш? Да не си луд? Последното, което си спомням, е как си карахме моторите с кеф и ти ме замъкна в „Хутърс“, без въобще да ме попиташ дали ми се ходи там, между другото. Защо ти е да водиш жена на място с разголени сервитьорки и досега не мога да разбера. И ми говориш за непочтителност? Майтап ли си правиш с мен? Да седя на масата срещу теб, докато ти изтичаха очите по онези гологъзи сладкишчета, които минаваха покрай нас?

— Не съм ги зяпал.

— И още как!

— Разбира се, че не съм — каза той и извади пакета с цигарите.

— Много пушиш.

— Никого не съм зяпал. Стоях си кротко на масата, пиех си кафето и изведнъж ти започна с онези приказки за докторката, и проклет да съм, ако ще стоя и ще слушам такива непочтени глупости.

„Тя ревнува“ — помисли си той със задоволство. Беше казала онези неща, защото си мисли, че е зяпал сервитьорките в „Хутърс“, а може и така да е било. За да й покаже кой командва парада.

— Работя с тази жена от много време и никога не съм позволявал някой да говори така за нея, и не мисля да го позволявам — продължи той, като запали цигара и примижа на слънцето.

В този момент от академията излязоха група студенти, облечени в полеви униформи, които се запътиха към всъдеходите на паркинга, отивайки най-вероятно към тренировъчната база на холивудската полиция да наблюдават демонстрация на обезвреждане на бомби.

Изглежда това им беше днес по програма, да си поиграят с Еди, робота с дистанционно управление, да го гледат как се движи на своите тракторни вериги, подобно на рак, който пълзи по алуминиевата рампа, закачен за фиброоптичен кабел, а също и е Банки, кучето на бомбения отряд, което винаги се гордееше със своите постижения. Щяха да видят и огнеборците с техните огромни камиони, както и момчетата от бомбения отряд с техните специални костюми и детектори, които може би щяха да гръмнат една кола, за да е по-автентично упражнението.

Липсваше му всичко това. Беше му писнало да живее в изолация.

— Съжалявам — каза Реба. — Не съм искала да говоря непочтително за нея. Казах само, че някои от момчетата в управлението…

— Искам да арестуваш един човек — прекъсна я Марино, като погледна часовника си, защото нямаше нужда отново да чува онова, което му беше казала в „Хутърс“, нямаше нужда да се изправя пред факта, че част от вината беше негова.

По-голямата част.

Антидепресантът. Нямаше да мине много време, преди Реба да разбере. Проклетото лекарство го провали.

— След около половин час — продължи той. — Ако можеш да отложиш за малко ходенето до пералнята.

— Химическото, кретен такъв — поправи го тя с враждебност в гласа, която изобщо не звучеше убедително.

Тя все още го харесваше.

— Имам собствена пералня и сушилня — каза Реба. — Не живея във фургон.

Марино се опита да се свърже с Луси по мобилния, докато казваше на Реба:

— Имам една идея. Не знам дали ще стане, но си струва да опитаме.

Луси вдигна телефона и му каза, че в момента не може да говори.

— Важно е — рече Марино, като гледаше към Реба и си спомняше уикенда, който прекараха заедно в Кий Уест, когато той не беше на ефексор. — Дай ми само две минути.

Чу как Луси каза на някого, че се налага да говори по телефона и веднага се връща. Мъжки глас отвърна, че няма проблем. Марино чу стъпките на Луси. Погледна Реба и си спомни как се бяха напили с ром във фоайето на хотел „Холидей Ин“ и наблюдаваха залеза, а после останаха до късно през нощта в горещата вана, когато не беше на ефексор.

— Там ли си? — попита Луси.

— Възможно ли е да се осъществи тристранен конферентен разговор с два мобилни телефона, една наземна линия и само двама души? — попита той.

— Това някакъв тест за Менса ли е?

— Искам да направя така, че да изглежда сякаш говоря с теб от телефона в кабинета си, а всъщност да говоря с теб по мобилния. Ало? Чуваш ли ме?

— Да не искаш да кажеш, че някой подслушва разговорите ти чрез многоканален телефон, свързан към телефонната централа?

— Чрез шибания ми телефон на бюрото — каза той, като погледна Реба, която го наблюдаваше, и се опита да познае дали е впечатлена.

— Това имах предвид. Кой? — попита Луси.

— Смятам да разбера, но съм сигурен, че знам.

— Никой не може да направи това без администраторската парола. А само аз я имам.

— Мисля, че и още някой я има. Това би обяснило много неща. Възможно ли е да стане това, за което те попитах? — повтори той. — Да ти се обадя от телефона в кабинета, после да прехвърля разговора по мобилния, като оставя наземната линия отворена, така че да изглежда, че съм там и говоря, а аз да не съм там?

— Да, може да стане — отвърна Луси. — Но не веднага.

Доктор Селф натисна един мигащ бутон на телефона.

— Нашият следващ зрител, който чака на телефона от няколко минути и има много странен псевдоним. Бор? Извинете, че трябваше да чакате. Още ли сте с нас?

— Да, госпожо — чу се тих глас в студиото.

— В ефир сте — каза тя. — Бор? Защо не ни разкажете първо за своя псевдоним. Убедена съм, че ще е интересно за зрителите.

— Това ми е името.

Последва тишина, която доктор Селф веднага запълни. Не беше позволено мъртво време в ефир.

— Е, нека е Бор тогава. Вие ни се обадихте с една изумителна история. Занимавате се с озеленяване, нали? И сте били в един двор, където сте забелязали цитрусова мана…

— Не, не беше точно така.

Доктор Селф усети тръпка на раздразнение. Бор не следваше сценария. Когато й се беше обадил във вторник късно следобед, а тя се престори на друг човек, той ясно заяви, че е открил мана в двора на една старица в Холивуд, само на едно портокалово дърво, а сега всичките й дървета, както и тези на съседите й, трябвало да се унищожат. Каза също, че когато споменал за това на собственичката, тоест на въпросната старица, тя заплашила да се самоубие, ако Бор съобщи за болестта в Министерството на земеделието. Заплашила да се застреля с пушката на покойния си съпруг.

Съпругът на старицата засадил дърветата, когато двамата се оженили. Той починал и сега те били единственото, което й останало, единственото живо нещо около нея. Да се унищожат дърветата й било все едно да се заличи една скъпоценна част от миналото й, която никой нямал право да докосва.

— Изкореняването на дърветата ще принуди жената най-сетне да приеме своята загуба — започна да обяснява доктор Селф на зрителите. — А като го направи, няма да й остане за какво да живее. Ще поиска да умре. Това е доста трудна дилема, нали, Бор? Да се правиш на Бог — каза тя на микрофона.

— Аз не се правя на Бог. Аз правя, каквото Бог ми каже. Това не е театър.

Доктор Селф беше объркана, но продължи:

— Какъв избор само! Как постъпихте, Бор, изпълнихте ли разпоредбите на правителството, или послушахте сърцето си?

— Боядисах с червено дърветата й — каза той. — Сега тя е мъртва. Ти беше следващата. Но не остана време.