Патриша Корнуел
Хищник (26)

26

Напоследък беше необичайно топло и влажно за сезона и Скарпета усещаше прогизналата остра трева под краката си, докато обикаляше из двора на къщата, а когато слънцето се покажеше иззад тъмните облаци, топлината му изгаряше врата и раменете й.

Видя розови и червени хибискуси, палми, а когато мина покрай няколко цитрусови дървета с червени линии по стволовете, отново погледна отвъд канала към инспектора, който в този момент тъкмо закопчаваше сака си, след като възрастната жена му се беше скарала. Зачуди се дали старицата беше госпожа Симистър и реши, че Марино все още не е ходил при нея. Той все закъсняваше, никога не бързаше да изпълни това, което Скарпета му е казала, ако въобще си направеше труда да го изпълни. Тя приближи до една бетонна стена, която се спускаше стръмно към канала. Тук сигурно нямаше алигатори, но нямаше и ограда, така че всяко дете или куче можеше лесно да падне във водата и да се удави.

Ев и Кристин са поели грижата за две деца, а дори не са си направили труда да оградят задния двор. Скарпета си представи как би изглеждало това място по тъмно и колко лесно можеш да забравиш къде свършва дворът и къде започва водата. Каналът течеше от изток на запад в тясна ивица зад къщата, но по-нататък се разширяваше. В далечината се виждаха красиви платноходки и моторници на док, зад много по-хубави домове от този, в който са живели Ев, Кристин, Дейвид и Тони.

По думите на Реба двете сестри и момчетата са били видени за последно в четвъртък вечерта, 10 февруари. Рано на другата сутрин Марино беше получил телефонното обаждане от мъжа, представил се като Бор. Дотогава тези хора вече са били изчезнали.

— Споменавали ли са нещо за изчезването по новините? — обърна се Скарпета към Реба, питайки се дали пък анонимният мъж не е научил името на Кристин по този начин.

— Доколкото знам, не.

— Но вие написахте полицейски доклад, нали?

— Да, но той не би отишъл в купа документи за пресата. Тук често изчезват хора, доктор Скарпета. Добре дошла в южна Флорида!

— Разкажете ми какво още знаете за деня, когато се знае, че са ги видели за последен път — миналия четвъртък вечерта.

Реба отвърна, че Ев проповядвала в църквата, а Кристин чела пасажи от Библията. Когато не се появили на другата сутрин за утринната молитва, една от деятелките се опитала да им се обади по телефона, но никой не вдигал, затова тя дошла с колата си до къщата. Имала ключ и влязла вътре. Нямало нищо нередно, само дето Ев, Кристин и момчетата били изчезнали, в кухнята единият котлон горял, а върху него имало празен тиган. Тази подробност за котлона беше важна и Скарпета щеше да насочи вниманието си към нея, когато влезеше в къщата, но още не беше готова за това. Тя подхождаше към местопрестъпленията, както хищник към плячката си — започваше от външния периметър и се движеше към вътрешността, оставяйки най-лошото за накрая.

Луси попита Лари дали складът е изглеждал по същия начин, когато е поел магазина преди около две години.

— Нищо не съм променял — отвърна той.

Помещението се осветяваше от една-единствена гола крушка на тавана и на тази светлина Луси видя складирани огромни кашони, рафтове с тениски, лосиони, плажни кърпи, слънчеви очила, почистващи препарати и друг подобен инвентар.

— Не е толкова важно как изглежда складът, нали? — каза Лари. — Какво всъщност ви интересува?

Луси отиде да огледа банята, тясно помещение без прозорци, в което имаше мивка и тоалетна. Стените бяха от бетонни строителни блокове, боядисани еднократно в бледозелено, а подът беше с кафяви плочи. На тавана висеше още една гола крушка.

— Не сте правили никакви ремонти, не сте сменяли плочките? — попита тя.

— Изглеждаше по същия начин, когато поех магазина. Да не би да намеквате, че нещо се е случило тук?

— Ще се върна по-късно с един човек — отвърна Луси.

От другата страна на канала госпожа Симистър наблюдаваше.

Тя се люлееше на остъклената си веранда, като буташе стола с крака напред-назад, а домашните й пантофи едва докосваха пода. Очакваше да види русата жена с тъмен костюм, която обхождаше двора на бледооранжевата къща. Очакваше да види инспектора, който нарушаваше границите на имота й, осмелявайки се пак да тормози нейните дървета и да ги цапа с червена боя. Нямаше го. И русата жена я нямаше.

Отначало госпожа Симистър смяташе, че блондинката е някоя църковна кукувица. Много такива посещаваха тази къща. После я огледа през бинокъла и вече не беше толкова сигурна. Русокосата си водеше бележки и носеше черна чанта през рамо. Сигурно беше банкер или адвокат, тъкмо си помисли госпожа Симистър, когато се появи другата жена, доста загоряла, с бяла коса, торбести панталони и пистолет в презраменния кобур. Навярно беше същата, която идва тук онзи ден, в петък. И онази беше загоряла, с бяла коса. Госпожа Симистър не беше много сигурна.

Двете жени разговаряха и изчезнаха от поглед, като минаха отстрани на къщата и се насочиха към входа й. Може би щяха да се върнат. Госпожа Симистър се огледа за инспектора — той беше толкова мил с нея първия път, когато обстойно я разпита за нейните дървета, кога са засадени и какво означават за нея. А после се върна и започна да ги шари с червена боя. Това я накара да се замисли за пистолета си, за пръв път от толкова години насам. Когато нейният син й го даде, тя каза, че по-скоро злодеят ще го вземе и ще го използва срещу нея. Държеше го под леглото, на скрито място.

Не би могла да застреля инспектора. Но не би имала нищо против да го посплаши малко. Всички тези инспектори, дето им плащат, за да изкореняват дърветата на хората, които са ги имали почти цял живот. Беше слушала разни коментари по радиото. Вероятно нейните бяха следващите. А тя обичаше своите дървета. Градинарят се грижеше за тях, береше плодовете и ги оставяше на стъпалата пред входа. Джейк засади целия двор с дървета специално за нея, когато купи къщата, веднага след сватбата им. Беше потънала в спомени за миналото си, когато телефонът на масичката до люлеещия се стол иззвъня.

— Ало? — вдигна слушалката тя.

— Госпожа Симистър?

— Кой се обажда?

— Следовател Пит Марино. Говорихме с вас по-рано.

— Така ли? Кой сте вие?

— Обадихте се в Националната академия по криминалистика преди няколко часа.

— Разбира се, че не съм. Да не би да искате да ми продадете нещо?

— Не, госпожо. Бих искал да се отбия при вас и да поговорим, ако нямате нищо против.

— Имам нещо против — каза тя и затвори телефона.

Стисна металните облегалки за ръце така силно, че кокалчетата й побеляха под отпуснатата, осеяна със слънчеви петна кожа на безполезните й стари ръце. Постоянно се обаждаха разни хора, които дори не я познаваха. Получаваше и автоматични обаждания и не можеше да си представи защо хората стояха и слушаха записи, направени от разни адвокати за пари. Телефонът отново иззвъня, но тя не го вдигна, а взе бинокъла и насочи поглед към бледооранжевата къща, където живееха двете жени с онези хулиганчета.

Тя обходи канала с бинокъла, а после го насочи към имота отвъд него. Изведнъж видя пред себе си уголемените образи на зеления двор и синия басейн. Те бяха ясно очертани, но русата жена в тъмен костюм и загорялата дама с пистолета не се виждаха никакви. Какво всъщност търсеха там? Къде бяха двете наемателки? Къде бяха хулиганчетата? За нея всички деца в днешно време бяха хулигани.

Някой звънна на входната врата и тя спря да се люлее, а сърцето й заби учестено. Колкото повече остаряваше, толкова по-лесно се стряскаше от внезапни движения или шумове, и толкова по-силно се страхуваше от смъртта и това, което тя означаваше, ако въобще означаваше нещо. Минаха няколко минути и звънецът отново звънна, а тя стоеше неподвижно и чакаше. После пак звънна и някой заблъска по вратата. Най-сетне тя стана.

— Изчакайте, идвам — измърмори раздразнено и неспокойно. — Само имайте късмет да ми продавате нещо!

Тръгна през хола, като бавно влачеше крака по килима. Вече дори не можеше да си вдига краката, едва ходеше.

— Почакайте, идвам, не мога по-бързо — каза тя възмутено, когато звънецът отново иззвъня.

Може би бяха за доставка. Понякога синът й поръчваше разни неща за нея по интернет. Погледна през шпионката на вратата. Човекът, който стоеше на прага й, не носеше кафява или синя униформа, нито пък писмо или колет. Беше пак той.

— Този път какво има? — попита тя гневно, като не отлепяше око от шпионката.

— Госпожо Симистър? Нося някои формуляри, които трябва да попълните.