Патриша Корнуел
Хищник (58)

58

Седяха на масата в кухнята до един прозорец, който гледаше към тесния мътен канал.

— Когато се намеси полицията — разказваше Фред Куинси, — поискаха някои техни неща, от които може да се вземе ДНК. Четки за коса, четки за зъби, забравих какво още. Така и не разбрах за какво са ги използвали.

— Вероятно въобще не са ги изследвали — каза Луси, като мислеше за току-що проведения разговор с Марино. — Сигурно още са в склада за доказателства. Можем да ги попитаме, но предпочитам да не чакам.

Идеята, че някой може да разполага с нейната администраторска парола, беше абсурдна. Прилошаваше й само при мисълта за това. Сигурно Марино нещо се е объркал. Не можеше да спре да мисли за чутото.

— Очевидно този случай не е приоритет за тях. Винаги са смятали, че те просто са заминали. Нямало следи от насилие — продължи Фред. — Казаха, че трябвало да има следи от борба или някой да е видял нещо. Било е късно сутринта и наоколо е имало хора. А и всъдехода на мама го е нямало.

— Казаха ми, че колата й е била там. Ауди.

— Определено не беше. А и тя никога не е карала ауди. Аз имам ауди. Сигурно някой е видял моята кола, когато отидох по-късно през деня да ги търся. Колата на мама беше шевролет „Блейзър“. С нея превозваше разни стоки. Знаете ли, хората доста объркват нещата. Отидох до магазина, след като не успях да се свържа по телефона цял ден. Чантата на мама и колата й бяха изчезнали, а от нея и сестра ми нямаше следа.

— А по нещо личеше ли, че въобще са били в магазина?

— Нямаше нищо включено. Табелата „Затворено“ висеше на вратата.

— Липсваше ли нещо?

— Не бих могъл да кажа. Поне на пръв поглед всичко си беше наред. Касата беше празна, но това не беше необичайно. Понякога мама оставяше малко пари през нощта, а понякога — не. Сигурно има някакво развитие по случая, щом изведнъж ви трябва тяхната ДНК.

— Ще ви уведомя — каза Луси. — Може да сме напипали нещо.

— Не можете ли да ми кажете?

— Обещавам да ви уведомя. Каква беше първата ви мисъл, когато отивахте да ги търсите, на път за магазина?

— Истината ли? Помислих си, че сигурно изобщо не са отишли в магазина, а просто са отпрашили нанякъде.

— Защо се изразявате така?

— Имаше много проблеми. Финансова нестабилност. Лични неприятности. Татко се занимаваше с озеленяване и бизнесът му вървеше изключително добре.

— В Палм Бийч.

— Там беше централният офис. Но имаше оранжерии и разсадници и на други места, включително в района. Но после, в средата на осемдесетте, бизнесът му пропадна заради цитрусова мана. Наложи се да унищожи всичките си дървета и да освободи почти всички работници, беше на прага на фалита. Мама го понесе трудно. После той се съвзе и бизнесът тръгна дори още по-успешно, и мама пак трудно го понесе. Всъщност не знам защо ви разказвам всичко това.

— Фред, опитвам се да помогна. Но не мога да го сторя, ако не ми разкажете всичко.

— Да започна тогава от времето, когато Хелън беше на дванадесет години — каза той. — Започвах първата си година в колежа, по-голям съм от нея. Хелън отиде да живее при брата на баща ми и жена му за около шест месеца.

— Защо?

— Беше тъжно, такова красиво и талантливо момиче. Влезе в Харвард още на шестнадесет, но не изкара и един семестър, изпадна в криза и се прибра вкъщи.

— Кога?

— Есента преди двете с мама да изчезнат. Изкара само до ноември в Харвард.

— Осем месеца преди двете с майка ви да изчезнат?

— Да. Хелън наистина не извади късмет с гените.

Той замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи, а после каза:

— Добре тогава. Майка ми не беше много уравновесен човек. Сигурно вече сте го разбрали, с тази нейна коледна мания. Изпадаше в пристъпи на лудост, които ту зачестяваха, ту се разреждаха, и така беше откакто се помня. Но положението стана доста лошо, когато Хелън беше на дванадесет години. Мама започна да се държи неадекватно.

— Посещаваше ли някой местен психиатър?

— Най-добрата. Онази знаменитост. Тогава тя живееше в Палм Бийч. Доктор Селф. Тя предписа хоспитализация. Затова всъщност Хелън отиде да живее при леля и чичо. Мама постъпи в болница, а татко беше много зает и не можеше да се грижи сам за едно дванадесетгодишно дете. После мама се върна, а също и Хелън, и нито една от двете не беше… как да го кажа… нормална.

— Хелън ходеше ли на психиатър?

— Тогава не — отвърна Фред. — Тя просто се държеше странно. Не беше неуравновесена като мама, просто странна. Справяше се добре в училище, дори много добре, а после постъпи в Харвард и се срина изведнъж, намерили я във фоайето на някакво погребално бюро, не знаела коя е. И за капак на всичко, татко умря. Мама стана наистина непредсказуема, изчезваше някъде през уикендите, без да ми каже къде отива, побърквах се от тревога и притеснение. Беше ужасно.

— Значи полицията е разбрала, че е неуравновесена и чезне от време на време, и са решили, че просто е заминала някъде с Хелън?

— И аз си го помислих. И досега не съм сигурен дали двете не са заминали някъде.

— Как почина баща ви?

— Паднал от стълба, докато търсел една книга в библиотека. Къщата в Палм Бийч беше на три етажа, цялата облицована с мрамор.

— Сам ли е бил вкъщи, когато това се е случило?

— Хелън го намерила на площадката на първия етаж.

— Сама ли е била в къщата по това време?

— С един приятел, може би гадже. Не знам кой е.

— Кога беше това?

— Няколко месеца преди двете с мама да изчезнат. Хелън беше на седемнадесет по това време, много развита за годините си. Истината е, че след като се върна от Харвард, тя беше абсолютно неконтролируема. Винаги съм се питал дали това не беше някаква реакция срещу баща ми, чичо ми, роднините ми по бащина линия. Те бяха изключително религиозни и сериозни хора, Христос това, Христос онова, големи клечки в своите църкви. Църковни настоятели, преподаватели в неделните училища, все се опитваха да поучават останалите.

— Познавате ли някой от приятелите на Хелън?

— Не. Тя странеше от мен, изчезваше с дни. Създаваше само проблеми. Не се прибирах вкъщи, ако не ми се налагаше. Тази коледна мания на мама е такава смешка! Вкъщи никога не е имало Коледа. Винаги беше толкова ужасно.

Той стана от масата:

— Имате ли нещо против да си взема една бира?

— Моля.

Взе една бутилка и я отвори. После отново седна до масата.

— Сестра ви някога била ли е хоспитализирана? — попита Луси.

— В същата болница като мама. За един месец, веднага щом отпадна от Харвард. Клуб „Маклийн“, така я наричам аз. Добрите стари семейни гени.

— „Маклийн“ в Масачузетс ли?

— Да. Никога ли не си водите бележки? Не знам как запомняте всичко това?

Луси погледна химикалката, която държеше, спокойна, че малкият диктофон в джоба й е включен и невидим.

— Ще ни трябва ДНК на майка ви и сестра ви — каза тя.

— Не знам как можем да ги вземете сега. Освен ако в полицията още пазят онези неща.

— И вашата ще свърши работа. Приемете го като ДНК от родословно дърво — каза Луси.