Патриша Корнуел
Хищник (7)

7

Секционната зала беше малка, с кахлен под и обичайния хирургически шкаф, дигитална везна, шкаф за доказателствен материал, електрически трион за отваряне на череп и различни аутопсионни ножове, секционни плотове и подвижна аутопсионна маса, закачена за предната част на стенна мивка. Хладилната камера беше вградена в стената, а вратата й бе леко открехната.

Тръш подаде на Бентън чифт сини нитрилни ръкавици и го попита:

— Искаш ли калцуни, маска или нещо друго?

— Не, благодаря — отвърна той, когато доктор Лонсдейл се появи от хладилната камера, бутайки метална количка с опаковано тяло.

— Трябва да побързаме — рече той, като спря до мивката и застопори две от въртящите се колелца. — Вече имах една разправия с жена ми. Днес е рожденият й ден.

После дръпна ципа и разтвори чувала. Жертвата беше е разрошена къса черна коса, още влажна от кръв, парченца мозък и други тъкани. От лицето не беше останало почти нищо. Сякаш бомба бе избухнала в главата й, което долу-горе отговаряше на истината.

— Застреляна е в устата — рече доктор Лонсдейл, млад лекар, чиято напрегнатост граничеше с нетърпение. — Масивни фрактури по черепа, скашкване на мозъка, което, разбира се, обикновено свързваме със самоубийство, но нищо друго в този случай не говори за самоубийство. По мое мнение главата й е била силно дръпната назад, когато е произведеш изстрелът, което обяснява защо лицето на практика липсва, а някои от зъбите са избити. Отново нетипично при самоубийствата.

Светна една лампа лупа и я приближи до главата.

— Не е нужно да й отваряме устата — отбеляза той. — При положение че изобщо няма лице. Да благодарим на бога за малките услуги.

Бентън се наведе по-близо и усети сладникавата гнилостна миризма на разлагаща се кръв.

— Сажди по небцето и езика — продължи доктор Лонсдейл. — Повърхностни разкъсвания по езика, околоустната и назо-лабиалната област, дължащи се на разтягането, което се появява вследствие разширяването на газовете от изстрела. Неприятен начин да умреш.

После разкопча чувала докрай.

— Оставих най-хубавото за накрая — рече Тръш. — Какво ще кажеш за това? Напомня ми за Крейзи Хорс^[1].

— Индианецът? — попита го доктор Лонсдейл озадачено, докато отвърташе капака на малък стъклен буркан, пълен с прозрачна течност.

— Аха. И той май е слагал червени отпечатъци на ръце по задника на коня си.

По тялото на жената имаше червени отпечатъци на ръце, по гърдите, корема и горната вътрешна страна на бедрата, при вида на които Бентън приближи лампата лупа.

Доктор Лонсдейл потърка с тампон края на единия отпечатък и каза:

— Изопропанол, подобен разтворител би ги премахнал. Очевидно са водоустойчиви, което ме навежда на мисълта за временни татуировки. Някакъв вид боя или багрило. А може да са направени и с неизтриваем маркер.

— Да разбирам ли, че не сте ги виждали по други жертви — попита Бентън.

— Абсолютно.

Увеличените отпечатъци имаха ясно изразени контури, като че ли бяха направени с шаблон, и Бентън се загледа за следи от четка или нещо подобно, които биха им подсказали как е нанесена боята, мастилото или каквото багрило е използвано. Засега не можеше да каже нищо конкретно, но от яркостта на цвета реши, че най-вероятно рисунките са пресни.

— Може да са й ги направили и по-рано — допълни доктор Лонсдейл. — С други думи, да нямат връзка със смъртта й.

— И аз това си мислех — съгласи се Тръш. — Има какви ли не вещерски култове наоколо, все пак Салем е наблизо.

— А аз се чудя колко ли бързо избледнява нещо такова — вметна Бентън. — Измерихте ли ги да видите дали пасват на ръката й — попита той, като посочи тялото.

— Изглеждат ми по-големи — отбеляза Тръш, протягайки собствената си ръка.

— А по гърба? — попита Бентън.

— По една на всяка от бузите на дупето и една между лопатките — отговори доктор Лонсдейл. — Приличат ми по-скоро на мъжки ръце.

— Аха — съгласи се Тръш.

Доктор Лонсдейл обърна тялото частично на една страна и Бентън заразглежда отпечатъците по гърба.

— Тук има някакво ожулване — отбеляза той, като посочи едно охлузено място върху отпечатъка между лопатките. — Има вид на възпалено.

— Не знам всички подробности — отвърна доктор Лонсдейл. — Случаят не е мой.

— Като че ли рисунките са направени след ожулването — продължи Бентън. — А има и някакви червени резки.

— Вероятно локално възпаление. Хистологичният анализ ще покаже. Случаят не е мой — припомни Лонсдейл и не пропусна да отбележи: — Не участвах в аутопсията. Успях само да й хвърля един поглед, едва сега я виждам по-подробно. Прегледах само доклада.

Не мислеше да поема вината, в случай че шефката беше проявила немарливост или некомпетентност.

— Имате ли представа откога е мъртва? — попита Бентън.

— Ами ниските температури може да са забавили вкочаняването.

— Замръзнала ли са я намерили?

— Не още. Според доклада, когато са я докарали, телесната й температура е била 38 градуса. По Фаренхайт. Не съм ходил на мястото, където са я открили. Не мога да ви дам тези подробности.

— В десет часа тази сутрин температурата е била минус шест градуса — каза Тръш на Бентън. — Метеорологичните условия са на диска, който ти дадох.

— Значи докладът от аутопсията вече е излязъл — рече Бентън.

— На диска е — отвърна Тръш.

— Някакви следи?

— Пръст, влакна и други боклуци, които са полепнали по кръвта — отговори Тръш. — Ще ги прекарам през лабораторията възможно най-скоро.

— Кажи ми за гилзата, която сте намерили — обърна се Бентън към него.

— Беше в ануса й. Отвън не се виждаше, но излезе на рентгена. Гадно нещо. Когато за пръв път ми показаха филма, помислих, че може би гилзата е под тялото й, върху плота. И представа си нямах, че е вътре в нея.

— От каква пушка?

— „Ремингтън Експрес Магнум“, дванадесети калибър.

— Е, ако сама се е застреляла, положително не си е напъхала сама гилзата отзад — каза Бентън. — Пуснахте ли я в МВШ^[2]?

— Вече е в системата — отговори Тръш. — Ударникът е оставил много хубава ясна следа. Може и да имаме късмет.