Патриша Корнуел
Хищник (24)

24

Марино пъхна ръце в джобовете на дънките си и се облегна на касата на вратата да види как Скарпета ще се справи с тази госпожа Симистър, която и да беше тя.

В доброто старо време той с удоволствие седеше часове наред в кабинета на Скарпета и я слушаше, докато пиеше кафето си и пушеше. Не се притесняваше да я помоли да му обясни каквото не разбира, търпеливо изчакваше, ако някой я прекъснеше, а това ставаше често. Нямаше нищо против и да я чака, ако закъснееше.

Сега нещата стояха различно, и то по нейна вина. Вече не възнамеряваше да я чака. Не искаше да му обяснява каквото и да е и по-скоро би умрял, отколкото да й зададе някакъв въпрос, бил той личен или професионален, а навремето можеше свободно да разговаря с нея за всичко. И тогава тя го предаде. Унижи го, и то съзнателно, правеше го и сега, пак съзнателно, независимо какво казваше. Винаги интерпретираше нещата в своя полза, нараняваше хората около себе си в името на логиката и науката, сякаш го мислеше за толкова тъп, че няма да прозре истината.

Същото се случи и с Дорис. Един ден се върна вкъщи разплакана и той не можеше да каже дали е ядосана или тъжна, но знаеше, че е разстроена по някаква причина, може би както никога досега.

„Какво ти е? Да не да ти вади зъба?“ — беше я попитал Марино, докато седеше в любимия си фотьойл, пиеше бира и гледаше новините.

Дорис седна на дивана и продължи да хлипа.

„Мамка му! Какво става, скъпа?“

Тя закри лицето си с ръце и се разплака, сякаш някой е умрял, затова Марино седна до нея и я прегърна през раменете. Подържа я така няколко минути и като не последва никакво обяснение, той я разтърси и настоя да му каже какво, по дяволите, става.

„Той ме опипва — каза тя през сълзи. — Знаех, че не беше редно и все го питах защо, но той каза да се отпусна, да не се притеснявам, защото той бил лекар, и част от мен знаеше какво всъщност прави, но ме беше страх. Трябваше да се махна навреме, трябваше да съм по-твърда, но просто не знаех какво да направя“ — занарежда тя и обясни, че зъболекарят или специалистът ортодонт, или както там се наричаше, казал, че най-вероятно Дорис има някаква системна инфекция, причинена от фрактура на зъбния корен, и трябвало да прегледа жлезите й. Така казал, по думите на Дорис.

Жлезите й.

— Изчакайте за момент — казваше Скарпета по телефона на госпожа Симистър. — Ще ви включа на високоговорител. По случайност до мен стои един следовател.

Тя хвърли на Марино изразителен поглед, който означаваше, че е притеснена от това, което чува в слушалката, и той се опита да прогони Дорис от мислите си. Все още често мислеше за нея и сякаш колкото повече остаряваше, толкова по-често си спомняше какво имаше помежду им и как се беше почувствал, когато онзи зъболекар я беше опипвал, и после, когато го беше напуснала заради онзи търговец на коли, онзи шибан загубеняк, търговецът на коли. Всички го напускаха. Всички го предаваха. Всички искаха да му отнемат каквото има. Всички го смятаха за толкова тъп, че не може да прозре техните заговори и манипулации. Последните няколко седмици беше станало непоносимо.

И сега това. Скарпета лъжеше за онзи проект. Изключваше го. Унижаваше го. Вземаше каквото й е угодно когато си поиска и се отнасяше с него като с боклук.

— Ще ми се да имах повече информация — проехтя от високоговорителя гласът на госпожа Симистър, който сякаш беше стар като света. — Наистина се надявам нищо лошо да не се е случило, но се опасявам, че е така. Ужасно е, че полицията не се интересува.

Марино нямаше никаква представа за какво говори госпожа Симистър, или пък коя беше тя, или защо се обажда на Националната академия по криминалистика, и не можеше да изтръгне Дорис от мислите си. Искаше му се да беше направил нещо повече от това да заплаши проклетия зъболекар или специалист ортодонт, или както там се наричаше. Трябваше да разбие физиономията на негодника и може би да му счупи някой и друг пръст.

— Обяснете на следовател Марино какво имате предвид, като казвате, че полицията не се интересува — каза Скарпета по микрофона.

— За последен път видях признаци на живот там миналия четвъртък вечерта и когато разбрах, че всички са изчезнали, без да оставят следа, веднага се обадих на 911 и те изпратиха един полицай, а той извика детектив. Тя очевидно не се интересува.

— Говорите за холивудската полиция, нали? — попита Скарпета, като погледна многозначително към Марино.

— Да. Някоя си детектив Уогнър.

Марино извъртя очи. Не беше за вярване. При целия му лош късмет напоследък, сега и това за капак.

— Имате предвид Реба Уогнър? — попита той, без да помръдне от касата на вратата.

— Моля? — попита недоволният глас.

Марино приближи до телефона на бюрото и повтори въпроса.

— Знам само, че инициалите на картата й бяха Р. Т. Така че може и да е Реба.

Марино отново извъртя очи и почука с пръст главата си, показвайки, че детектив Р. Т. Уогнър е тъпа като галош.

— Тя огледа двора и къщата и каза, че няма следи от насилие. Според нея обитателите сами са си тръгнали и полицията няма работа там.

— Познавате ли тези хора? — попита Марино.

— Аз живея точно срещу тях, каналът ни разделя. Посещаваме една и съща църква. Предчувствам, че нещо лошо им се е случило.

— Добре — каза Скарпета. — Какво искате от нас, госпожо Симистър?

— Поне огледайте къщата. Тя е дадена под наем на църквата и откакто изчезнаха, я държат заключена. Но договорът изтича след три месеца и собственикът каза, че няма да търси обезщетение от църквата, защото имал вече друг желаещ да я наеме. Няколко църковни деятелки се канят да отидат там утре сутринта и да започнат да опаковат багажа. И тогава какво ще стане с уликите?

— Добре — рече отново Скарпета. — Ще ви кажа какво ще направим. Ще се обадим на детектив Уогнър. Не можем да влезем в къщата без разрешение на полицията. Нямаме правомощия, освен ако не ни помолят за съдействие.

— Разбирам. Много ви благодаря. Направете нещо, моля ви.

— Добре, госпожо Симистър. Ще се свържем с вас. Дайте ми телефонния си номер.

— Хм — каза Марино, когато Скарпета затвори телефона. — Сигурно е някоя кукувица.

— Какво ще кажеш ти да се обадиш на детектив Уогнър, тъй като явно я познаваш — предложи Скарпета.

— Навремето беше моторизиран полицай. Тъпа като гьон, но се справяше много добре със своя „Роуд Кинг“. Не мога да повярвам, че са я направили детектив.

Той извади своя „Трео“ и потръпна при мисълта да чуе гласа на Реба, а и не можеше да изкара Дорис от мислите си. Каза на диспечера в холивудската полиция детектив Уогнър да се свърже с него незабавно. После затвори телефона и заоглежда кабинета на Скарпета, гледаше навсякъде, но не и към нея, докато мислеше за Дорис и зъболекаря, или какъвто там беше, и за търговеца на коли. Мислеше си колко по-удовлетворително щеше да бъде да беше пребил зъболекаря, или какъвто там беше, вместо да се напие и да нахлуе в кабинета му, да го изкара от манипулационната и да го разпитва пред всички чакащи във фоайето пациенти защо е сметнал за необходимо да опипва циците на жена му и как, ако обича, да му обясни, циците са свързани с проблем в кореновия канал.

— Марино?

Защо тази случка се връщаше в съзнанието му след толкова много години, си оставаше загадка. Не можеше да разбере защо напоследък доста неща бяха започнали отново да го притесняват. Последните няколко седмици бяха ад.

— Марино?

Той се отърси от спомените и погледна въпросително Скарпета, като в същия миг осъзна, че телефонът му звъни.

— Да.

— Детектив Уогнър се обажда.

— Следовател Пит Марино — каза той, като че ли не я познаваше.

— С какво да ви бъда полезна, следовател Пит Марино — тя също говореше, сякаш не го познава.

— Научих, че имате изчезнало семейство в района на Уест Лейк. По мои данни миналия четвъртък вечерта.

— Откъде знаете за това?

— Получихме сигнал, че може да става въпрос за насилствено отвличане, а вие не сте проявили голяма заинтересованост.

— Щяхме да работим денонощно по случая, ако смятахме, че има и най-малка вероятност да е приложено насилие. Откъде имате информацията?

— Една жена от тяхната църква ни се обади. Разполагате ли с имената на тези хора, за които се твърди, че са изчезнали?

— Момент да помисля. Имаха странни имена, Ева Крисчън и Кристъл или Кристин Крисчън. Нещо такова. Не се сещам за имената на момчетата.

— Да не би да имате предвид Крисчън Крисчън?

Скарпета и Марино се спогледаха.

— Нещо такова. Бележките ми не са пред мен. Ако искате да се занимаете със случая, моля. Отделът ми няма да прахосва време и ресурси за случай, където няма никакви доказателства, че…

— Схванах идеята — прекъсна я грубо Марино. — Утре сутринта хора от църквата ще ходят да опаковат багажа там, така че, ако ще правим оглед, сега е моментът.

— Няма ги по-малко от седмица, а църквата вече ще опакова багажа им? Сякаш знаят, че са заминали и няма да се върнат вече. На вас как ви изглежда?

— Изглежда ми, че трябва да се уверим — отвърна Марино.

 

 

Мъжът зад щанда беше по-възрастен и по-достолепен, отколкото Луси си беше представяла. Тя очакваше да види някой с вид на бивш сърфист, загорял и целия в татуировки. Кой друг би работил в магазин наречен „Бийч Бамс“^[1]

Тя свали от рамото си чантата с фотоапарата и се зарови в закачалките с пъстроцветни ризи, целите в ярки щампи на акули, цветя, палми и други тропически мотиви. После се зае да разглежда сламените шапки по рафтовете, кошовете с джапанки, слънчевите очила и лосионите против изгаряне, като не възнамеряваше да купува от тези артикули, но й се искаше да не беше така. Продължи да разглежда, изчаквайки още двама клиенти да напуснат магазина. Замисли се какво ли е усещането да си като обикновените хора, да си купуваш сувенири и ярки дрехи, да се печеш на слънце и да се чувстваш добре в кожата си по бански костюм на плажа.

— Да имате от онези лосиони с цинков оксид? — обърна се един от клиентите, към Лари, който седеше зад щанда.

Лари имаше гъста бяла коса и грижливо подрязана брада, беше на шестдесет и две години, роден в Аляска, караше джип, никога не си беше купувал имот, не беше учил в колеж и през 1957 беше арестуван за пиянство и нарушаване на обществения ред. Лари беше управител на магазина от две години.

— Вече не се търси много — отвърна той на клиента.

— Аз го ползвам. От него не ми се напуква кожата, както от другите лосиони. Мисля, че имам алергия към алоето.

— Тези защитни кремове не съдържат алое.

— А да имате „Мауи Джим“?

— Много са скъпи, драги. Всички слънчеви очила, които имаме, са изложени.

Разговорът продължи още малко в този дух, като в крайна сметка и двамата клиенти купиха разни дребни неща и напуснаха магазина. Луси приближи към щанда.

— Мога ли да ви услужа с нещо? — попита Лари, като гледаше как е облечена. — Да не би да идвате от снимките на „Мисията невъзможна“?

— Дойдох с мотоциклета си.

— Е, поне вие имате малко разум. Погледнете през прозореца, вижте ги как карат, по шорти и тениски, без каски. А някои дори по джапанки.

— Вие сигурно сте Лари.

Той се изненада и каза:

— Да не би да сте идвала и преди? Не ви помня, а съм доста добър физиономист.

— Бих искала да поговоря с вас за Флори и Хелън Куинси — каза Луси. — Но по-добре заключете вратата.

 

 

Моторът „Харли Дейвидсън“, модел „Screaming Eagle Deuce“, с изрисувани пламъци на син фон върху хромирания резервоар, беше в отдалечен ъгъл на паркинга и когато го наближи, Марино ускори крачка.

— Проклет кучи син! — изруга той и се затича.

После продължи да псува толкова високо, че Линк, човекът по поддръжката, който в момента плевеше една цветна леха, прекъсна заниманията си, скочи на крака и се провикна:

— Добре ли сте?

— Шибан кучи син! — изкрещя Марино.

Предната гума на новия му мотор беше спукана. Спихнала чак до лъскавата хромирана капла. Съкрушен и ядосан, Марино клекна до нея, за да я огледа по-обстойно, да потърси пирон или болт или друго остро нещо, върху което навярно е минал с мотора на път за работа сутринта. Раздвижи мотора напред-назад и откри дупката. Тя беше разрез с дължина около три милиметра, който беше направен с нещо остро и здраво, вероятно нож.

Най-вероятно хирургически нож от неръждаема стомана. Огледа се наоколо за Джо Еймъс.

— Аха, забелязах, че е спаднала. — Линк вървеше към него и бършеше мръсните си ръце в своя син работен гащеризон.

— Благодаря, че ми каза — отвърна Марино гневно, като ядосано ровеше в едната дисага на мотора, за да извади лепенките за гуми, и мислеше с яд за Джо Еймъс, като ставаше все по-ядосан с всяка мисъл.

— Сигурно ти се е забил някой пирон по пътя — изказа предположение Линк, като клекна до гумата да я огледа по-отблизо. — Не изглежда добре.

— Да си виждал някой да се навърта около мотора ми?

Къде, по дяволите, са ми лепенките?

— Тук съм цял ден, но не съм видял някой да се мотае около мотора ти. Страхотна машина, а? Колко? Хиляда и четиристотин кубика ли е? Аз имах „Спрингър“, докато един ден някакъв идиот наби спирачки пред мен и аз се приземих върху предния му капак. Започнах да работя на лехата към десет сутринта, а гумата вече беше спаднала.

Марино се върна мислено назад. Беше пристигнал тук между девет и петнадесет и девет и половина.

— С такава дупка гумата ще спадне много бързо, нямаше изобщо да мога да стигна дотук, а съм сигурен, че не беше спукана, когато спрях за понички — каза той. — Трябва да е станало след като съм паркирал тук.

— Не ми харесва намекът ти.

Марино пак се огледа, мислейки за Джо Еймъс. Ще го убие. Ако е пипал мотора му, мъртъв е.

— Не искам и да си го помислям дори — каза Линк. — Доста дръзко е да дойдеш тук посред бял ден и да направиш нещо такова. Ако така е станало де.

— Къде са, по дяволите? — изруга Марино, като претърсваше и другата дисага. — Имаш ли нещо да я залепим? Майната му — изруга той отново и спря с търсенето. — И без това сигурно нямаше да стане, дупката е твърде голяма, мамка му!

Налагаше се да смени гумата. В хангара имаше резервни.

— А да си мяркал Джо Еймъс? Да си виждал грозния му задник да се навърта дори на миля от тук?

— Не.

— А някой от студентите?

Студентите го мразеха. Всички до един.

— Не — отвърна Линк. — Бих забелязал, ако някой дойде на паркинга и започне да бърника по мотора ти или пък някоя от колите.

— Наистина ли никого не си видял? — не преставаше Марино, а после му хрумна, че може би Линк имаше нещо общо с това.

Вероятно нямаше и един човек в академията, който да харесва Марино. Сигурно половината свят му завиждаше за тунингования „Харли“. Поне доста хора го зяпаха или направо го следваха по бензиностанции и отбивки, за да го огледат по-добре.

— Ще трябва да го изтъркаляш до сервиза при хангара — каза Линк, — освен ако не искаш да го качиш на някое от ремаркетата, които Луси използва за новите си Rod модели.

Марино мислеше за порталите при официалния и задния вход на академията. Никой не можеше да влезе без кода за достъп. Трябва да е бил вътрешен човек. Той отново се замисли за Джо Еймъс и се сети за една важна подробност. Когато се беше появил тази сутрин, Джо вече седеше в заседателната зала и плещеше с голямата си уста.