Патриша Корнуел
Хищник (6)

6

Щатският Център по съдебна медицина, подобно на повечето такива институции, се намираше на границата с хубав квартал на града, в периферията на медицинското училище. Зад гърба на сградата от червени тухли и бетон минаваше магистралното шосе Масачузетс Търнпайк, а фасадата й гледаше към местния затвор. Изгледът не беше впечатляващ, а шумът от трафика никога не спираше.

Бентън паркира до задния вход и забеляза, че на паркинга има още само две коли. Тъмносиният форд „Краун Виктория“ беше на детектив Тръш. А хондата всъдеход^[1] вероятно принадлежеше на някой нископлатен съдебен патолог, който едва ли е бил много щастлив, когато Тръш го е повикал да дойде по това време на нощта. Бентън натисна звънеца, като непрестанно оглеждаше пустия паркинг — никога не приемаше за даденост, че е в безопасност или пък някой не го следи, — и тогава вратата се отвори и Тръш му направи знак да влезе вътре.

— Господи, мразя това място нощем! — рече Тръш.

— И през останалото време няма какво да му харесаш — отбеляза Бентън.

— Радвам се, че дойде. Как си могъл да излезеш с това? — зачуди се Тръш, гледайки към черното порше, докато затваряше вратата. — В това време? Да не си луд?

— Четири по четири. Не валеше, когато тръгнах за работа тази сутрин.

— Другите психолози, с които съм работил, никога не идваха — рече Тръш — ни в дъжд, ни в сняг, ни в слънце. Нито пък профайлърите. Повечето от ФБР, които съм срещал, никога не са виждали труп.

— Освен онези в управлението.

— На мен ли го казваш! И в полицейските управления е пълно с тях. Ето — рече той и подаде на Бентън един плик още докато вървяха по коридора. — Записал съм ти всичко на диск. Снимките от местопрестъплението и аутопсията — всичко каквото е излязло до момента е тук. Казаха, че ще вали ужасен сняг.

Бентън отново се замисли за Скарпета. Утре беше Свети § Валентин и те плануваха да прекарат вечерта заедно, с романтична вечеря на пристанището. Тя смяташе да остане и за Деня на президента^[2]. Не бяха се виждали близо месец. А сега можеше да не успее да стигне дотук.

— Прогнозите май бяха за леки превалявания — рече Бентън.

— Задава се буря откъм залива. Дано имаш нещо друго за каране, освен тази скъпа спортна кола.

Тръш беше огромен мъж, беше прекарал целия си живот в Масачузетс и това личеше в говора му. Сякаш не познаваше звук „р“. Беше малко над петдесетте, с ниско подстригана посивяла коса и измачкан кафяв костюм, с който навярно бе работил нонстоп цял ден, Двамата вървяха по ярко осветения коридор, който беше безупречно чист и ухаеше на ароматизатор, а от двете му страни се редяха стаи с различно предназначение, във всяка от които се влизаше с електронен пропуск. Имаше дори и спешен шкаф — Бентън се чудеше за какво е — и сканиращ електронен микроскоп. Накратко, това беше най-просторната и добре оборудвана морга, която Бентън някога беше виждал. Недостигът на кадри беше друга история.

Работата на центъра от години се затрудняваше поради проблеми с персонала — ниските заплати не успяваха да привлекат компетентни съдебни патолози и други служители. А като се прибавят и слуховете за грешки и злоупотреби, които доведоха до ожесточени спорове и накърняване доброто име на институцията пред обществото, животът и смъртта ставаха трудни за всички замесени. Центърът не беше отворен за медиите или други външни лица, враждебността и недоверието бяха осезателни. Бентън предпочиташе да идва тук късно нощем. При посещенията си в работно време винаги се чувстваше нежелан и мразен.

Спряха пред затворената врата на една секционна зала, която се използваше само за биологично опасни или странни случаи. Мобилният му телефон завибрира. Той погледна дисплея. Липсата на номер обикновено означаваше, че е тя.

— Здравей — рече Скарпета. — Надявам се да прекарваш нощта по-приятно от мен.

— В моргата съм — каза Бентън и се обърна към Тръш: — Извини ме за минута.

— Не е на добре — отбеляза Скарпета.

— Ще ти разкажа по-късно. Имам един въпрос. Чувала ли си нещо да се е случило в магазин за коледни играчки в Лае Олас преди около две години и половина?

— Под „нещо“ предполагам, че имаш предвид „убийство“?

— Точно така.

— В момента не се сещам. Но може би Луси ще успее да открие нещо. Чух, че валяло сняг при вас.

— Ще те докарам тук, дори ако трябва да наема елените на дядо Коледа.

— Обичам те.

— И аз те обичам.

Приключи разговора и се обърна към Тръш:

— С кого си имаме работа?

— Ами доктор Лонсдейл беше достатъчно любезен да ми окаже съдействие. Ще го харесаш. Но не той е правил аутопсията, а тя.

„Тя“ беше шефката. И се беше добрала до този пост поради факта, че е жена.

— Ако питаш мен — рече Тръш, — жените нямат работа в този бизнес. Що за жена ще иска да се занимава с това?

— Има и добри — вметна Бентън. — Много добри. Не всички се изкачват до постовете си само защото са жени.

Тръш не познаваше Скарпета. Бентън никога не я споменаваше дори пред хора, които познава добре.

— Жените не бива да гледат такива ужасии — заяви Тръш.

Нощният въздух пронизваше гърдите и изглеждаше млечнобял по цялата Къмършал Стрийт. Снегът се сипеше под светлината на лампите и озаряваше нощта с неземни отблясъци, докато двете вървяха по средата на пустата улица към къщата, която Луси беше наела преди няколко дни, когато Марино бе получил онова странно телефонно обаждане от мъжа, представил се като Бор.

Тя запали камината и двете със Стиви се настаниха удобно пред нея върху шарени одеяла. После свиха една цигара с много качествена стока от Британска Колумбия и се редуваха да си дръпват от нея. Пушеха, разговаряха и се смяха, а после Стиви поиска още.

— Само още една — примоли се тя, докато Луси сваляше дрехите й.

— Това вече е различно — рече Луси, като гледаше стройното голо тяло на Стиви и червените отпечатъци на ръце, вероятно татуировки.

Бяха четири. Две върху гърдите й, сякаш някой ги беше сграбчил, и две върху горната вътрешна страна на бедрата, сякаш някой се опитваше да разтвори краката й. Нямаше по гърба или пък на други места, където не би могла да си ги направи сама. Луси продължаваше да я гледа. После докосна единия отпечатък и сложи ръка върху него, погалвайки гръдта на Стиви.

— Просто проверявам дали са ми по мярка — рече тя. — Имитация ли са?

— Защо не си свалиш дрехите?

Луси се отдаде на това, което й се искаше, но не се съблече. Часове наред тя задоволяваше желанията си пред камината върху одеялата, а Стиви с удоволствие й позволяваше да го прави. Тялото й беше по-чувствено от всяко друго, което Луси бе докосвала, гладко и меко, с нежни извивки, и стройно, както нейното вече не беше. Стиви се опитваше да я съблече, дори насила, но Луси не й позволяваше, докато накрая Стиви загуби интерес и се отказа, а Луси й помогна да си легне. След като тя заспа, Луси дълго лежа будна, заслушана в стихията отвън, опитвайки се да разбере на какво точно й напомня воят на вятъра, и накрая реши, че все пак не е на копринени чорапи, а по-скоро на нещо в беда, стенещо от болка.