Патриша Корнуел
Хищник (38)

38

Бентън седеше в своя кабинет на горния етаж, откъдето през прозореца се виждаше как снегът сияе на светлината на пълната луна. Беше изгасил лампите. Седеше пред своя компютър и прехвърляше разни снимки, докато намери тези, които търсеше.

Имаше сто деветдесет и седем такива ужасни и гротескни снимки и за него беше цяло мъчение да открие точно тези, които търсеше, защото беше потресен от това, което виждаше. Усещаше, че се е случило и се случва нещо отвъд очевидното, и беше лично разстроен от този случай, а при неговия огромен опит това беше трудно за вярване. И понеже не можеше да се концентрира, не си беше записал поредните номера, поради което му отне почти половин час да намери въпросните снимки — от номер 62 до номер 74. Беше впечатлен от детектив Тръш и Масачузетската щатска полиция. При случай на убийство, особено като това, никога не можеш да направиш достатъчно.

При случаите на насилствена смърт нищо не се подобряваше с времето. Местопрестъплението изчезваше или се замърсяваше и не можеш да се върнеш там за подробности. Тялото се променяше след смъртта, особено след аутопсията, и при него не можеш да се върнеш за още информация. Затова следователите от щатската полиция се бяха хванали здраво на работа и бяха използвали своите фотоапарати доста настървено, благодарение на което сега Бентън беше затрупан от снимки и видеоклипове, с които се занимаваше, откакто се беше върнал от посещението си при Базил Дженрет. Бентън беше работил към ФБР в продължение на повече от двадесет години и си мислеше, че е видял всичко. Като съдебен психолог смяташе, че е видял едва ли не всяка разновидност на ненормалността. Но досега никога не беше виждал нещо подобно.

Снимките от номер 62 до 74 не бяха толкова ясни, както повечето други, защото не показваха каквото беше останало от разбитата глава на неидентифицираната жена. Те не показваха целия ужас на окървавеното липсващо лице. Главата й му напомняше на супена лъжица, на черупка от яйце, забита на тънкия й врат, а тъмната й разчорлена коса беше примесена с частици от мозък, тъкан и засъхнала кръв. Снимките от номер 62 до 74 представляваха едър план на тялото й, от шията до коленете, и докато ги разглеждаше, го обзе едно чувство, което не можеше да опише точно, едно усещане, както когато нещо му напомняше на нещо обезпокоително, което не можеше да си спомни. Снимките се опитваха да му кажат нещо, което той вече знаеше, но за момента му убягваше. Какво? Какво беше то?

На снимка номер 62 торсът беше по гръб на аутопсионната маса. На снимка номер 74 беше по очи и Бентън отваряше ту едната, ту другата снимка, изучаваше голото й тяло и се опитваше да разбере какво означават тези червени отпечатъци на ръце и възпалената ожулена кожа между лопатките, едно охлузване с размери 15 на 20 сантиметра, наситено с нещо като „дървоподобни частици и мръсотия“, както пишеше в доклада от аутопсията.

Беше разсъждавал над възможността червените отпечатъци да са направени преди жената да е умряла и въобще да не са свързани със смъртта й. Може би по някаква причина тя вече е била изрисувана, когато се е натъкнала на своя нападател. Беше длъжен да обмисли и тази възможност, но не вярваше в нея. По-вероятно беше именно убиецът да е превърнал тялото й в произведение на изкуството, едно унизително творение, което да навява мисли за сексуално насилие, за ръце, които сграбчват гърдите й и разтварят краката й, символи, които е нарисувал по тялото й, докато я е държал в плен и най-вероятно е била в безсъзнание или мъртва. Бентън не знаеше. Не можеше и да познае. Искаше му се случаят да беше на Скарпета, тя да беше отишла на местопрестъплението и да беше извършила аутопсията. Искаше му се тя да е тук. Но, както обикновено, беше изникнало нещо.

Той прегледа още снимки и доклади. Предполагаше се, че жертвата е 35-40-годишна, а резултатите от аутопсията потвърждаваха мнението на доктор Лонсдейл, че не е била мъртва от дълго време, когато са я намерили на една пътека в Уолдън Уудс, недалеч от Уолдън Понд, в заможното градче Линкълн. Пробите за семенна течност се оказаха отрицателни и предварителната оценка на Бентън беше, че уви, който я е убил и е нагласил тялото й в гората, е бил под въздействието на садистични сексуални фантазии, които превръщат жертвата в предмет.

Която и да беше тя, за него не е означавала нищо. Не е била човек, а просто един символ, един предмет, с който да се забавлява, както пожелае, а неговите желания са били да унижава и тероризира, да наказва, да я накара да страда, да я принуди да преживее собствената си неминуема, насилствена и унизителна смърт, да усети вкуса на цевта в устата си и да го гледа как натиска спусъка. Може да я е познавал, а може да е била и напълно непозната за него. Може да я е причакал някъде и да я е отвлякъл. Макар че според доклада на Масачузетската щатска полиция нямаше жена с такова описание, обявена за изчезнала в Нова Англия. Или където и да било другаде.

Отвъд басейна се намираше дигата. Тя беше достатъчно голяма, за да побере осемнадесетметрова яхта, Скарпета никога не беше искала или притежавала каквато и да е яхта.

Тя наблюдаваше корабчетата, особено нощем, когато светлините на носа и кърмата се плъзгаха като самолети по тъмната повърхност на водата, а единственият звук беше шумът от двигателите им. Ако каютите светеха, тя виждаше как хората се движат насам-натам или седят на масите и вдигат чаши, смеят се или пък са сериозни, или просто са там, и не искаше да е на тяхно място, или като тях или пък с тях.

Тя никога не е била като тях. Никога не беше искала да има нещо общо с тях. Докато растеше, бедна и изолирана, не беше като тях и не можеше да бъде с тях, и това беше техен избор. А сега изборът беше неин. Вече знаеше много, беше от външната страна и се ровеше в съдби, които бяха обезсмислени, депресиращи, празни и страшни. Винаги се беше страхувала, че нещо трагично ще се случи с племенницата й. Беше й присъщо да храни мрачни опасения за всички хора, които обичаше, но тази й склонност винаги беше най-силно изразена по отношение на Луси. Скарпета винаги се беше страхувала, че Луси ще умре от насилствена смърт. Никога не й беше хрумвало, че може да се разболее, че тялото й може да се обърне против нея.

— Започнах да усещам странни симптоми — каза Луси в тъмното, седнала на стола от тиково дърво.

На масата пред тях имаше питиета, сирене и чипс. И двете не бяха докоснали сиренето и чипса. Пиеха второто си питие.

— Понякога ми се ще да пушех — сподели Луси, като се пресегна към своята текила.

— Странно е, че го казваш.

— Не ти беше странно, когато пушеше през всички онези години. Още ти се иска.

— Няма значение на мен какво ми се иска.

— Казваш го, сякаш не си подвластна на същите чувства като останалите хора — рече Луси в тъмното, с лице към водата. — Разбира се, че има. Има значение какво искаш. Особено ако не можеш да го получиш.

— А ти искаш ли я?

— Коя?

— Онази, с която си била последно — напомни й Скарпета. — Най-новото ти завоевание. В Провинстаун.

— Не гледам на тях като на завоевания. По-скоро като на кратки бягства. Като да пушиш трева. Това май е най-разочароващото. Тези преживявания не означават нищо. Само дето този път може и да означава нещо. Може да съм се забъркала в нещо. Да съм била наистина сляпа и глупава.

Тя разказа на Скарпета за Стиви и нейните татуировки с форма на червени отпечатъци на ръце. Беше й трудно да говори за това, но се опита да го описва дистанцирано, сякаш разказваше за някой друг, сякаш обсъждаше случай.

Скарпета я изслуша мълчаливо. После взе своето питие и се опита да осмисли току-що казаното.

— Може да не означава нищо — продължи Луси. — Просто съвпадение. Доста хора си падат по странно рисуване на тела, има какви ли не изчанчени акрилни и латексови рисунки, които си слагат по телата, а после ги изтриват.

— Взе да ми писва от Съвпадения — отвърна Скарпета. — Станаха малко множко напоследък.

— Тази текила е много хубава. Не бих отказала и един джойнт^[1] сега.

— Да ме шокираш ли се опитваш?

— Тревата не е чак толкова вредна, колкото си мислиш.

— Защото ти си лекарят, нали?

— Наистина. Така е.

— Защо толкова се мразиш, Луси?

— Знаеш ли какво, лельо Кей? — Луси се обърна към нея, а лицето й беше строго и сурово на меката светлина от лампите покрай дигата. — Нямаш ни най-малка представа какво правя или какво съм направила, затова не се дръж така; сякаш имаш.

— Прозвуча ми като присъда. Повечето от това, което каза тази вечер, ми звучи като присъда. Ако по някакъв начин не съм оправдала твоите очаквания, съжалявам. Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Аз не съм ти.

— Разбира се, че не си. И все го повтаряш.

— Аз не търся нещо постоянно, нещо значимо, някой, без когото да не мога да живея. Не искам мой Бентън. Искам хора, които мога да забравя. Случайни, за по една нощ. Искаш ли да знаеш колко такива съм имала? Защото аз не искам.

— Миналата година почти не си общувала с мен. Това ли е причината?

— Така ми е по-лесно.

— Страхуваш се, че ще те съдя ли?

— А може би трябва.

— Не ме тревожи с кого спиш. Тревожи ме всичко останало. Почти не идваш в академията, а ако случайно си там, не общуваш с никого, дори със студентите, трепеш се във фитнес залата или си в някой хеликоптер, или на стрелбището, или тестваш нещо, обикновено машина, и най-често опасна.

— Може пък машините да са единственото нещо, с което се спогаждам.

— Ако ти се провалиш в нещо, и то започва да се проваля, Луси. Просто да знаеш.

— Дори тялото ми.

— А какво ще кажеш за сърцето и душата си? Да започнем с тях.

— Там всичко е наред. Толкова за здравето ми.

— Мисля, че е всичко друго, но не и наред. Твоето здраве е по-важно за мен от моето собствено.

— Мисля, че тя ме изигра, знаеше, че съм в бара, беше си наумила нещо.

Говореше отново за онази жена с червените отпечатъци, като онези върху тялото на жената в случая на Бентън.

— Трябва да кажеш на Бентън за Стиви — рече Скарпета.

— Как е фамилното й име? Какво знаеш за нея?

— Много малко. Сигурна съм, че няма връзка, но е странно, нали? Била е там по същото време, когато онази жена е била убита и изхвърлена. Била е в района.

Скарпета не каза нищо.

— Може да има някаква секта в този район — добави Луси.

— Може би доста хора там имат червени отпечатъци на ръце по телата си. Не ме съди. Нямам нужда да чуя колко глупаво и безразсъдно съм постъпила.

Скарпета само я погледна и не каза нищо.

Луси избърса очи.

— Не те съдя. Опитвам се да разбера защо обърна гръб на всичко, което обичаш. Академията е твоя. Тя беше твоята мечта. Не понасяше йерархичните структури, в частност ФБР.

Затова основа своя собствена организация, своя структура. И сега твоят кон без ездач се лута по трасето. А ти къде си? И всички ние, хората, които застанахме зад теб и те подкрепихме в тази твоя кауза, се чувстваме изоставени. Повечето от миналогодишните студенти въобще не са те виждали, а някои от преподавателите дори не те познават.

Луси наблюдаваше как една платноходка се плъзгаше по водата със свити платна. Избърса очите си.

— Имам тумор — каза тя. — В мозъка.