Патриша Корнуел
Хищник (48)

48

Марино мразеше шикозните ресторанти в Саут Бийч и никога не паркираше своя „Харли“ близо до по-долнопробните мотори, най-често японски спортни мотоциклети, които винаги бяха наредени покрай бордюра в този час на деня. Той мина бавно и шумно по Оушън Драйв, доволен, че грохотът от неговите ауспуси дразни баровците, които спокойно пиеха своите коктейли на открито, насядали по малките уютни масички със запалени свещи.

Спря на сантиметри от задната броня на едно червено ламборджини, като шумно даде газ, за да обяви на всички, че е там. Ламборджинито мръдна малко напред и Марино мръдна напред, почти се залепи до задната броня и отново даде газ, ламборджинито пак мина леко напред и Марино направи същото. И докато неговият „Харли“ ревеше като механичен лъв, от отворения прозорец на ламборджинито се показа гола ръка с изправен среден пръст с дълъг червен маникюр.

Той се усмихна и отново даде газ, след което се промуши между колите и спря до ламборджинито. Зад волана седеше млада смугла девойка на около двадесет, облечена само с дънкови къси панталонки и елек. Жената до нея беше невзрачна, но компенсираше това с черно ластично бюстие и къси панталонки, които едва покриваха значимите части.

— Как пишеш на компютър или миеш чинии с този маникюр? — обърна се Марино към младата шофьорка, като надвика грохота на мощните двигатели и разпери огромните си пръсти като котешки нокти.

Без да откъсва красивото си лице от светофара, изгаряща от нетърпение да светне зелено, за да даде газ и да се отърве от негодника в черно, тя каза:

— Разкарай се от колата ми, шибаняко.

Имаше силен латиноамерикански акцент.

— Е, може ли една дама да говори така! — отвърна Марино. — Обиждаш ме.

— Разкарай се.

— Какво ще кажете да ви черпя двечките по едно питие, а? А после ще отидем да потанцуваме.

— Остави ни на мира, мамка му! — каза шофьорката.

— Ще извикам полиция! — заплаши другата, с черното бюстие.

Той ги поздрави с докосване на шлема, онзи с имитациите на дупки от куршуми, и отпраши напред при зеления сигнал на светофара. Докато ламборджинито превключи от първа, той вече беше на ъгъла на 14-а улица и паркираше до един паркинг-автомат пред „Тату Бай Лу“ и „Скутър Сити“, след което изгаси двигателя и слезе от седалката. Заключи мотора и прекоси улицата, за да влезе в най-стария бар в Саут Бийч — единствения, който посещаваше често в този район, „Mac’s Club Дюс“, или, както го наричаха редовните местни клиенти, просто „Дюс“, но не биваше да се бърка с неговия харли „Дюс“. Двоен „Дюс“ той наричаше нощите, когато отиваше със своя Харли „Дюс“ в „Дюс“ — една тъмна дупка с под на бели и черни карета й неонова гола мацка над бара.

Роузи веднага хвана ръчката за наливна „Будвайзер“. Нямаше нужда да казва какво ще пие.

— Очакваш ли компания? — попита тя, като плъзна високата разпенена чаша по стария дъбов плот.

— Не я познаваш. Тази вечер не познаваш никого — осведоми я той за сценария.

— Дооообре — съгласи се тя, докато сипваше измерената водка във водна чаша за един старец, който седеше сам на съседен стол. — Не познавам никого тук, или поне вас двамата. Няма проблем. А може и да не искам да ви познавам.

— Не разбивай сърцето ми — каза Марино. — Я сложи и едно лимонче — добави той, като бутна бирата обратно към нея.

— Ех, какви сме изискани тази вечер! — рече тя и пусна няколко резенчета в чашата. — Така ли я обичаш?

— Става чудна.

— Не те питам дали става чудна. Питам, така ли я обичаш.

Както обикновено, редовните местни посетители не им обръщаха внимание. Те седяха по столовете в другия край на бара, зазяпани в огромния екран на телевизора, където течеше бейзболен мач, който не следяха. Той не знаеше имената им, но те нямаха и нужда от имена. Там беше шишкото с козята брадичка, там беше и вечно недоволната дебелана с приятеля си, който беше една трета от нейния размер и изглеждаше като хамстер с пожълтели зъби. Марино се чудеше как ли се чукат тия двамата и си представи дребен като жокей каубой, който се мята като риба върху разярен бик. Всичките пушеха. В нощите на двоен „Дюс“ Марино обикновено запалваше по някоя и друга цигара, макар това да беше в разрез с терапията на доктор Селф. Каквото се случваше в бара, си оставаше тук.

Той си взе бирата с лимон, отнесе я до билярдната маса и грабна една щека от няколкото различни, подпрени в ъгъла на стената. Разби топките и започна бавно да обикаля масата с цигара в уста, докато натриваше с креда върха на щеката. С периферното си зрение забеляза, че хамстерът стана, взе своята бира и я понесе към мъжката тоалетна. Винаги правеше така, страхуваше се, че някой ще му гепи питието. Марино попиваше с очи всекиго и всичко.

Той видя как в бара влезе слаб и кокалест мъж с вид на бездомник, раздърпана брада и вързана на опашка коса, който носеше тъмни, не по мярка дрехи, мръсна шапка на „Маями Долфинс“ и странни розови очила. Мъжът седна на един стол близо до вратата и пъхна някаква кърпа за лице в задния джоб на тъмните си торбести панталони. Отвън на тротоара едно хлапе блъскаше развален паркинг-автомат, който току-що му беше глътнал парите.

Марино прати две топки с един удар в страничните джобове, примижавайки от цигарения дим.

— Точно така. Продължавай да блъскаш топките в дупката — провикна се Роузи към него, докато наливаше още една бира. — Къде се загуби толкова време?

Тя беше секси, но не със сладникав сексапил, една малка мъжкарана, с която никой не се ебаваше, ако беше наред с акъла, без значение колко е пиян. Марино я беше видял веднъж да разбива с бирена бутилка китката на сто и петдесет килограмов здравеняк, който не се отказваше да я обарва по задника.

— Зарежи клиентите и ела тук — каза Марино, удряйки осмата топка.

Тя се изтърколи до средата на зеленото поле и спря.

— Мамка му — измърмори той, подпря щеката си на масата и се запъти към джубокса, докато Роузи отваряше две бутилки, които сложи пред дебеланата и хамстера.

Роузи не спираше нито за миг, като чистачка на кола, включена на постоянен режим. Тя избърса ръцете си в задницата на дънките, докато Марино избираше няколко любими песни от седемдесетте.

— Какво си ме зяпнал? — попита той мъжа с вид на бездомник, който седеше до вратата.

— Какво ще кажеш за една игра?

— Зает съм — отвърна Марино, без да се обръща, и продължи да се занимава с джубокса.

— Нищо няма да играеш, преди да си купиш питие — каза Роузи на бездомника до вратата. — И не искам да се мотаеш тук просто така. Колко пъти да ти го казвам?

— Помислих, че може да се съгласи да изиграем една игра — каза мъжът, като извади кърпата от задния си джоб и започна нервно да я мачка.

— Ще ти кажа същото, което ти казах и последния път, когато дойде тук, без да консумираш нищо и само използваш кенефа — махай се! — Роузи беше застанала пред него с ръце на ханша. — Ако искаш да останеш, плащай.

Той бавно се надигна от стола, като продължаваше да мачка кърпата и да гледа към Марино, в очите му се четеше поражение и тъга, но имаше и още нещо.

— Помислих, че може да се съгласиш да изиграем една игра — каза той на Марино.

— Вън! — изкрещя Роузи.

— Аз ще се погрижа — каза Марино и отиде при непознатия. — Хайде, мой човек, ще те изведа оттук, преди да е станало късно, знаеш я каква е.

Човекът не се противи. Не миришеше дори наполовина толкова гадно, колкото Марино беше очаквал, и го последва навън, където онова идиотче продължаваше да блъска паркинг-автомата.

— Това да не ти е ябълково дърво — каза Марино на момчето.

— Разкарай се.

Марино отиде до него, извиси се в цял ръст и очите на момчето се разшириха.

— Какво каза? — Марино прихлупи ръка на ухото си и се наведе към него. — Правилно ли чух какво каза?

— Сложих седемдесет и пет цента.

— Колко жалко. Виж сега, качвай се в шибаната си кола и си омитай задника оттук, преди да съм те арестувал за рушене на обществена собственост — каза Марино, макар че всъщност вече никого не можеше да арестува.

Бездомникът от бара вървеше бавно по тротоара като от време на време поглеждаше назад, сякаш очакваше Марино да го последва. Промърмори нещо, когато хлапето се качи в своя „Мустанг“ и отпраши нанякъде.

— На мен ли говориш? — попита го Марино и тръгна към него.

— Все така прави — каза бездомникът тихо. — Същото хлапе. Не пуска никакви монети в машините, а после ги блъска, докато се потрошат.

— Какво искаш от мен?

— Джони дойде тук вечерта преди да се случи — каза човекът, застанал на тротоара в своите раздърпани дрехи и с отрязани токове на обувките.

— За кого говориш?

— Ти знаеш за кого. Освен това не се е самоубил. Знам кой го е направил.

Марино изпита странно усещане, същото усещане, което беше изпитал и в къщата на госпожа Симистър. Той мерна Луси, която вървеше бавно по тротоара на една пряка разстояние, и не беше облечена в обичайните черни торбести дрехи.

— Двамата с него играхме билярд вечерта преди да се случи. Беше с шини. Но те изглежда не му пречеха. Справяше се чудесно с щеката.

Марино незабелязано наблюдаваше Луси. Тази вечер тя пасваше на обстановката. Можеше да мине за поредната лесбийка, която се навърта наоколо, с момчешки вид, но секси в скъпите избелели дънки, целите на дупки, и меко черно кожено яке, под което носеше бяла, плътно прилепнала блуза, добре очертаваща гърдите й, а той винаги беше харесвал гърдите на Луси, макар да не се очакваше да ги забелязва.

— Видях го само онзи път, когато беше довел онова момиче тук — продължи бездомния, като застана с гръб към бара и непрестанно се оглеждаше, сякаш нещо го притесняваше. — Мисля, че е важно да я намериш. Това имах да ти кажа.

— Какво момиче и защо трябва да ми пука? — каза Марино, като наблюдаваше как Луси приближава и не преставаше да държи под око периметъра, да не би някой кретен да си въобрази нещо за нея.

— Красиво — каза бездомникът. — От онзи тип, дето и мъжете, и жените се обръщат да ги гледат, облечена секси. Никой не я искаше тук.

— Май и теб никой не те иска тук. Току-що те изритаха навън.

Луси влезе в „Дюс“, без да ги погледне, сякаш бяха невидими.

— Онази вечер не ме изритаха само защото Джони ме черпи едно питие. Двамата играхме билярд, докато момичето седеше до джубокса и се оглеждаше сякаш никога през живота си не беше попадала в такава дупка. Ходи до тоалетната няколко пъти, а след това там миришеше на трева.

— Имаш навика да ходиш в женската тоалетна ли?

— Чух една жена да го казва на бара. Това момиче… не й беше чиста работата.

— Имаш ли представа как се казва?

— Никаква.

Марино запали цигара.

— Защо мислиш, че тя има нещо общо със случилото се с Джони? — попита той.

— Не ми хареса. Никой не я хареса. Само това знам.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Не казвай на никой друг за това, ясно ли е?

— Няма за какво.

— Има или няма, дръж си устата затворена. А сега ми кажи откъде знаеше, че ще съм тук тази вечер и защо си мислеше, че ще можеш да говориш е мен?

— Имаш много хубав мотор — отвърна бездомният, като хвърли поглед през улицата. — Трудно е човек да го пропусне. Много хора тук знаят, че преди си бил детектив в отдел „Убийства“, а сега се занимаваш с някакви частни разследвания към полицейски лагер или нещо такова на север оттук.

— Толкова съм известен? Да не съм кмет?

— Редовен посетител си. Виждал съм те с някои от другите рокери, чакам те от седмици да се появиш да поговоря с теб. Мотая се наоколо, гледам да оцелявам. Не е най-върховата точка в живота ми, но се надявам нещата да се подобрят.

Марино извади портфейла си и му подаде петдесетдоларова банкнота.

— Ако откриеш още нещо за онова момиче, което си видял тук, ще се погрижа да не съжаляваш — каза той. — Къде мога да те открия?

— На друго място и по друго време. Както казах, гледам да оцелявам.

Марино му даде номера на мобилния си телефон.

— Искаш ли още една? — обърна се Роузи към Марино, когато той се върна на бара.

— По-добре ми налей една светла. Спомняш ли си точно преди Деня на благодарността един рус хубавец, доктор, да е бил тук с някакво момиче? Двамата с онзи тип, когото току-що изхвърли навън, играли билярд?

Тя се замисли, без да спре да бърше плота, и накрая поклати глава:

— Тук идват много хора. Денят на благодарността беше много отдавна. Колко преди него?

Марино наблюдаваше вратата. Оставаха няколко минути до десет.

— Може би предната нощ — каза той.

— Не, не съм била аз. Знам, че не е за вярване, но и аз имам свой живот, не работя всяка божа вечер тук. По туй време не съм била тук. Ходихме в Атланта със сина ми.

— Разправят, че имало тук някакво момиче, което не вещаело нищо добро, и било с онзи доктор, за когото ти казах. Било с него в нощта преди да умре.

— Нищо не знам.

— Може би е дошла тук с доктора вечерта, когато ти си била извън града?

Роузи продължаваше да лъска бара.

— Не искам неприятности тук — каза тя.

 

 

Луси седеше на една маса до прозореца, близо до джубокса, а Марино на друга, на отсрещната страна на бара, слушалката беше закачена на ухото му и включена към приемника, който приличаше на мобилен телефон. Той пиеше безалкохолна бира и пушеше.

Местните не им обръщаха никакво внимание. Нищо не се беше променило. Всеки път, когато Луси беше идвала тук с Марино, едни и същи хора седяха на едни и същи места, пушеха ментолови цигари и пиеха светла бира. Единственият човек, с когото разговаряха извън своя затворен кръг, беше Роузи, която веднъж разказа на Луси, че дебеланата и нейният приятел с вид на хамстер някога живеели в хубав квартал в Маями, в голяма къща с охранителна будка и така нататък, докато не го пратили в затвора, защото го хванали да продава дрога на полицай под прикритие. И сега дебеланата го издържала с приходите си като банков служител, работещ на гише. Шишкото с козята брадичка пък бил готвач в една закусвалня, която Луси никога нямаше да посети. Идвал тук всяка вечер, напивал се и някакси успявал да се прибере с колата си вкъщи.

Луси и Марино се правеха, че не се познават. Независимо колко пъти бяха вършили това по време на различни операции, винаги се чувстваха неловко и неестествено. Тя не обичаше да я шпионират, дори когато беше нейна идея, и независимо колко логично беше той да е тук тази вечер, мразеше неговото присъствие в момента.

Провери безжичния микрофон, закачен от вътрешната страна на коженото й яке. Наведе се напред, сякаш да си завърже обувките, така че никой от присъстващите да не види, че говори, и предаде на Марино:

— Засега нищо.

Беше десет и три минути.

Чакаше. Отпиваше от безалкохолната бира, с гръб към Марино, и чакаше.

Погледна часовника си. Беше десет и осем минути.

Вратата се отвори и двама мъже влязоха в бара.

Минаха още две минути и тя предаде на Марино:

— Нещо не е наред. Ще изляза да проверя. Ти стой тук.

 

 

Луси вървеше сред сградите в стил арт деко по Оушън Драйв и се оглеждаше за Стиви в тълпата.

Колкото по-късно ставаше, толкова по-шумни и пияни биваха редовните посетители на Саут Бийч и улицата беше така претъпкана с хора, които обикаляха, за да намерят къде да паркират, че движението почти не мърдаше. Нямаше смисъл да търси Стиви. Тя просто не дойде. Сигурно сега беше на хиляди мили разстояние оттук. Но Луси продължи да я търси.

Замисли се за твърденията на Стиви, че е проследила нейните стъпки по снега до хамъра, паркиран зад „Анкор Ин“. Зачуди се как е могла да приеме на доверие това, въобще да не се усъмни. Следите от стъпките й пред къщата може би са личали ясно, но после, по тротоара, са се смесили със стъпките на други хора. Едва ли Луси е била единственият човек по улиците на Провинстаун в онази сутрин. Замисли се и за телефона, който принадлежеше на някой си Дъг, за червените отпечатъци на ръце, за Джони, и й причерня от мисълта колко небрежна е била, късогледа и непредпазлива.

Стиви сигурно изобщо не беше възнамерявала да се среща с Луси в „Дюс“, само я подразни, поигра си с нея, както онази нощ в „Лорейнс“. Нищо не й беше за пръв път на Стиви. Напротив, беше майстор в своите игрички, странни, извратени игрички.

— Виждаш ли я някъде? — чу Луси гласа на Марино в ухото си.

— Връщам се — отвърна тя. — Остани там.

Тя мина напряко по 11-а улица и тръгна на север по Вашингтон Авеню. Тъкмо подминаваше сградата на съда, когато един бял шевролет „Блейзър“ с тъмни стъкла мина покрай нея. Изведнъж тя се почувства неспокойна и уязвима, беше й трудно да диша, ускори крачка и започна да усеща пистолета в кобура на глезена си.