Патриша Корнуел
Хищник (25)

25

Къщата с портокалов цвят и бял покрив беше построена по същото време, когато се беше родила и Скарпета — през петдесетте годи ни. Тя си представяше хората, които са живели тук, и усещаше липсата им, докато обхождаше задния двор.

Не можеше да престане да мисли за човека, представил се като Бор, за неясните му намеци по случая Суифт и за Крисчън Крисчън. Скарпета беше сигурна, че Бор всъщност е казал Кристин Крисчън. Джони беше мъртъв. Кристин изчезнала. Скарпета често се беше замисляла, че в южна Флорида има доста места, където можеш да изхвърлиш труп — мочурища, канали, езера и обширни иглолистни гори. Плътта бързо се разлагаше на субтропичния климат, насекомите си правеха пир, а дивите животни глозгаха костите и ги разнасяха навсякъде. Плътта не издържаше дълго във водата, а морската сол извличаше минералите от скелетите и ги разтваряше напълно.

Водата в канала зад къщата имаше цвета на съсирваща се кръв. По ръждивата застояла повърхност плуваха мъртви листа подобно отломки от експлозия. Кафяви и зелени кокосови орехи се показваха на повърхността като отсечени глави. Слънцето ту се скриваше, ту излизаше иззад събиращите се буреносни облаци, топлият въздух беше тежък и влажен, а вятърът духаше на силни пориви.

Детектив Уогнър предпочиташе да я наричат Реба. Тя беше привлекателна и твърде секси, с бронзов загар на кожата, изрусена до платинено разрошена коса и ясни сини очи. Не беше чак тъпа като галош. Дори изобщо не беше глупава, макар че се беше появила като мръсница, яхнала своя поръчков мотор, както се изрази Марино, който я нарече също и капан за навитаци, макар Скарпета да не беше много наясно какво точно означава това. Най-сигурното беше, че Реба няма опит, но поне се стараеше. Скарпета се колебаеше дали да й каже за анонимното обаждане, в което се споменава Кристин Крисчън.

— Живели са тук известно време, но не са местни — разказваше Реба за двете сестри, живели в къщата с две момчета, на които са били попечители. — Родом са от южна Африка. Двете момчета също, вероятно затова са ги прибрали при себе си. Ако питате мен, четиримата са се върнали пак някъде там.

— И ще решат да изчезнат, може би да се върнат в южна Африка, по каква причина? — попита Скарпета, загледана в тесния тъмен канал, докато влажният въздух я притискаше като топла лепкава ръка.

— Разбрах, че са искали да осиновят децата. Но май не са имали големи шансове.

— Защо?

— Някакви роднини на момчетата в южна Африка са искали да ги вземат, но отначало не са могли, поне докато не се преместят в по-голяма къща. А и сестрите са религиозни кукувици, което не е много в тяхна полза.

Скарпета забеляза къщите от другата страна на канала, един пейзаж от яркозелена трева и малки бледосини плувни басейни. Не знаеше коя точно е къщата на госпожа Симистър и дали Марино вече е говорил с нея.

— На каква възраст са момчетата? — попита тя.

— Седем и дванадесет години.

Скарпета погледна в бележника си и прелисти няколко страници.

— Ева и Кристин Крисчън — прочете тя. — Защо се грижат за тях?

Внимаваше много да говори за изчезналите хора в сегашно време.

— Не, не Ева. Няма „а“ накрая — отвърна Реба.

— Тогава Ев или Еви?

— Казва се Ев, като в Евлин, само дето цялото й име е Ев.

Скарпета записа „Ев“ в черния си бележник и си помисли: „Що за име е това?“ Гледаше канала, където на слънчевата светлина водата имаше цвета на силен чай. Ев и Кристин Крисчън. Какви имена за две религиозни жени, които бяха изчезнали като призраци. Слънцето отново се скри зад облаците и водата потъмня.

— Значи Ев и Кристин Крисчън са техните истински имена? — попита Скарпета. — Сигурни ли сме, че не са псевдоними? Че не са си сменили имената в някакъв момент, за да им придадат религиозно звучене? — продължи с въпросите тя, докато гледаше къщите отвъд канала, които изглеждаха като нарисувани с пастел.

Видя фигура на човек с черни панталони и бяла риза, който влезе в един от дворовете, вероятно този на госпожа Симистър.

— Доколкото знаем, това са истинските им имена — отвърна Реба, като проследи погледа на Скарпета. — Проклетите инспектори по цитрусите са плъзнали навсякъде. Политика. Всичко това е за да попречат на хората да отглеждат собствени плодове и да трябва да си ги купуват.

— Не е точно така. Маната по цитрусите е ужасна болест. Ако не се овладее навреме, никой няма да отглежда цитруси в двора си.

— Това е конспирация. Слушах всичките им коментари. Следите ли шоуто на доктор Селф по радиото? Трябва да чуете мнението й по този въпрос.

Скарпета никога не слушаше шоуто на доктор Селф, освен ако не й се налагаше. Тя видя как фигурата отвъд канала клекна в тревата, бръкна в един черен сак и извади нещо от него.

— Ев Крисчън е пастор или свещеник или каквото там се казва на тази длъжност в една малка нетрадиционна църква, наречена… Ох, май ще трябва да ви го прочета. Твърде дълго е, за да го запомня — каза Реба, като прелистваше бележките си. — А, ето го: „Истинските дъщери на печата господен.“

— Не съм чувала за такава секта — каза Скарпета малко иронично, докато записваше името в бележника си. — А Кристин? Тя с какво се занимава?

Инспекторът стана и започна да завива една в друга две тръби, които вероятно бяха плодоберачка^[1]. После я вдигна високо на дървото и свали един грейпфрут, който се търколи на земята.

— Кристин също работи в църквата. Като помощник при четенето и медитирането по време на службите. Родителите на децата са загинали при злополука със скутер преди около година. Нали ги знаете, онези скутери „Веспа“.

— Къде?

— В южна Африка.

— А откъде имаме тази информация? — попита Скарпета.

— От една жена от църквата.

— Имате ли доклад от злополуката?

— Както казах, станала е в южна Африка — отвърна детектив Уогнър. — Опитваме се да открием нещо по случая.

Скарпета продължаваше да обмисля кога ще е най-подходящо да й съобщи за обезпокоителното обаждане на Бор.

— Как се казват момчетата?

— Дейвид и Тони Лак. Странно, нали? Като се замислиш. Лак^[2]…

— Не получавате ли съдействие от властите в южна Африка? Къде в южна Африка всъщност?

— Кейптаун.

— И сестрите ли са оттам?

— Такава ми е информацията. След като родителите загинали, сестрите прибрали децата. Църквата им се намира на около двадесет минути път оттук, на Дейви Булевард, точно до един от онези магазини за екзотични животни, напълно се връзва.

— Свързахте ли се с Центъра по съдебна медицина в Кейптаун?

— Още не.

— Мога да ви помогна за това.

— Би било чудесно. Напълно се връзва, нали? Паяци, скорпиони, отровни жаби, онези малки новородени бели плъхчета, които хората си купуват, за да хранят змиите си с тях — каза Реба. — Като някакъв развъдник на маниаци е това място.

— Никога не съм позволявал да се правят снимки в магазините ми, освен ако не е някакво истинско полицейско разследване. Веднъж ме ограбиха. Това беше преди време — обясняваше Лари, седнал на бар-стола зад щанда.

През прозореца се виждаха постоянният трафик по А1А и океанът отвъд шосето. Беше започнало да ръми като предвестник на бурята, която се движеше на юг. Луси се замисли за това, което Марино й беше казал преди няколко минути, за къщата с изчезналите хора и разбира се, за спуканата гума, което беше по-големият му проблем. Замисли се и какво ли правеше леля й в този момент и за бурята, която се бе насочила натам.

— Разбира се, много съм слушал за случилото се — каза Лари, връщайки се на темата за Флори и Хелън Куинси, след едно дълго отклонение колко много се е променила южна Флорида и колко сериозно се замисля напоследък да се върне в Аляска. — То е като при всичко останало. С времето подробностите стават все по-преувеличени. Но предпочитам да не правите видеозапис — каза той отново.

— Това е полицейско разследване — повтори Луси. — Помолиха ме самостоятелно да разследвам случая.

— Откъде да знам, че не сте репортер или нещо такова?

— Аз съм бивш агент на ФБР и БАЦО^[3]. Да сте чували за Националната академия по криминалистика?

— Оня огромен тренировъчен лагер в Евърглейдс ли?

— Не е точно в Евърглейдс. Имаме собствени лаборатории и експерти, както и договорни отношения с повечето полицейски участъци във Флорида. Помагаме им при необходимост.

— Звучи ми скъпо. Не е трудно да отгатна кой плаща всичко това — данъкоплатците като мен.

— Не само. Получаваме субсидии, работим и quid pro quo, тоест услуга за услуга. Те ни помагат, ние ги обучаваме. Имаме всякакви дейности.

Тя бръкна в един от задните си джобове и извади черен портфейл, който му подаде в подкрепа на думите си. Той заразглежда документите й — фалшива лична карта и значка на следовател, която не струваше и колкото месинга, от който беше направена, защото също беше фалшива.

— Няма снимка — каза той.

— Това не е шофьорска книжка.

Той прочете измисленото й име и че е от отдела за специални операции.

Точно така.

— Е, щом казвате — примири се накрая и й върна портфейла.

— Разкажете ми какво знаете — каза Луси, като постави видеокамерата върху щанда.

Тя погледна към заключената врата, която една двойка в оскъдни бански костюми се опитваше да отвори.

Те надзърнаха през стъклото и Лари поклати отрицателно глава. Не, не е отворено.

— Проваляте ми бизнеса — обърна се той към Луси, но не изглеждаше много загрижен. — Когато започнах работа тук, се наслушах на историята за изчезването на двете Куинси. Това, което чух, беше, че тя винаги идвала тук в седем и половина сутринта, за да има време да пусне влакчетата по релсите, да светне елхите, да пусне коледните песни и въобще да си подготви магазина за отваряне. Но онзи ден май изобщо не отворила. Табелата „Затворено“ все още висяла на вратата, когато синът най-сетне се разтревожил и дошъл да ги търси, нея и дъщерята.

Луси бръкна в страничния джоб на панталона си и издърпа един черен химикал от поставката му върху скрития диктофон. После извади и малък бележник.

— Имате ли нещо против да си водя записки? — попита тя.

— Не приемайте всичко, което казвам, за чиста монета. Не съм бил тук, когато се е случило. Просто ви предавам каквото чух.

— Доколкото знам, госпожа Куинси е поръчала храна по телефона — каза Луси. — Писаха нещо такова във вестника.

— Да, от „Флоридиън“, онази стара закусвалня от другата страна на моста. Доста приятно място, ако все още не сте ходили там. Но мисля, че не й се е налагало да я поръчва, те винаги са били готови с поръчката й, всеки ден едно и също. Плато риба тон.

— А нещо за дъщерята? Хелън?

— Не си спомням.

— Госпожа Куинси сама ли е взимала поръчката си?

— Обикновено да, освен в случаите, когато синът й е бил наблизо. От него знам повечето неща за случилото се.

— Бих искала да говоря с него.

— Не съм го виждал от година. Отначало идваше тук, разглеждаше, говорехме си. Мисля, че случката не му излизаше от главата, поне първата година след станалото. После, според мен, вече не издържаше да мисли за това. Живее в една много хубава къща в Холивуд.

Луси огледа магазина.

— Няма нищо останало от коледните артикули — каза Лари.

Тя не разпитва за сина на госпожа Куинси, Фред. Вече знаеше от HIT, че Фред Андерсън Куинси е на двадесет и шест години. Знаеше къде живее и с какво се занимава. Имаше свой бизнес и работеше като уеб дизайнер в областта на компютърната графика. Лари продължи, че в деня, когато госпожа Куинси и Хелън изчезнали, Фред многократно се опитвал да им се обади по телефона, а накрая дошъл с колата си до магазина и видял, че е затворен, а аудито на майка му все още стояло паркирано отзад.

— Сигурно ли е, че не е отворил магазина онази сутрин? — попита Луси. — Възможно ли е нещо да им се е случило след като са слезли от колата?

— Всичко е възможно.

— Бележникът на госпожа Куинси и ключовете от колата били ли са в магазина? Направила ли е кафе, използвала ли е телефона, въобще имало ли е някаква дейност, която да покаже, че са били вътре? Например били ли са светнати елхите, влакчетата… Имало ли е коледна музика? Светело ли е вътре?

— Чух, че изобщо не са намерили бележника й или пък ключовете от колата. Има различни версии за това, дали е светело в магазина. Някои хора казват, че влакчетата са били пуснати и лампите светели, а други твърдят обратното.

Луси насочи вниманието си към вратата в дъното на магазина, водеща към склада. Замисли се за това, което Базил Дженрет беше казал на Бентън. Не виждаше как би могъл Базил да изнасили и убие някого в склада. Нямаше как да е почистил мястото и да е изнесъл трупа, а после да го е сложил в колата и да е заминал, без някой да го види. Било е през деня. Тук беше оживено дори извън сезона, през юли, а и такъв сценарий със сигурност не обясняваше изчезването на дъщерята, освен ако не я беше отвлякъл и вероятно убил някъде другаде, както беше постъпил с Другите си жертви. Потресаваща мисъл. Едно седемнадесетгодишно момиче.

— Каква е била съдбата на магазина след изчезването им? — попита Луси. — Отвориха ли го пак?

— Не. И без това пазарът за коледни артикули не е голям — отвърна Лари. — Ако питате мен, магазинът е бил по-скоро ексцентрично хоби за нея, отколкото бизнес. Синът й разчисти стоките месец или два след изчезването им. „Бийч Бамс“ се нанесоха през септември и ме наеха за управител.

— Бих искала да огледам отзад — каза Луси. — И после ще ви се махна от главата.

 

 

Бор свали още два портокала, след което се прехвърли на грейпфрутите, насочвайки умело кошничката на върха на дългия прът на плодоберачката. Той погледна над канала към Скарпета и детектив Уогнър, които обхождаха басейна.

Детективката жестикулираше енергично. Скарпета си водеше бележки и бдително оглеждаше всичко около себе си. Бор страшно се забавляваше от шоуто. Глупаци! Никой от тях не беше толкова умен, за колкото се мислеше. Той можеше да ги надхитри всичките, и дори се усмихна, като си представи как Марино закъснява, защото гумата му се е спукала, което не беше чак такъв проблем, защото можеше да използва служебна кола на академията. Но не, не и той. Той не можеше да понесе това. Трябваше да си оправи гумата веднага, начаса. Тъпия селяндур! Бор клекна в тревата, разви двете алуминиеви части на плодоберачката и ги пъхна обратно в големия черен сак. Той беше тежък и Бор го метна на рамо както дървар брадвата си — като онзи в Коледния магазин.

После спокойно тръгна през двора към малката бяла къща в съседство. Виждаше жената, седнала в люлеещия се стол на верандата, с бинокъл на очи, загледана към бледооранжевата къща отвъд канала. Наблюдаваше къщата дни наред. Колко ли забавно можеше да е това? Бор беше влизал и излизал вече три пъти от тази къща, без никой да го забележи. Връщаше се тук, за да си спомня какво се беше случило, за да го преживее отново, да се наслади спокойно на преживяното. Никой не го забелязваше. Можеше да става невидим.

Той влезе в двора на госпожа Симистър и заоглежда едно от лимонените й дървета. Тя насочи бинокъла към него. После отвори плъзгащата се врата, но не излезе на двора. Нито веднъж не беше я виждал на двора. Градинарят идваше и си отиваше, но тя никога не излизаше от къщата и не разговаряше с него. Доставяха й продуктите вкъщи, винаги един и същ човек. Може би неин роднина, вероятно син. Той никога не се застояваше дълго, само внасяше покупките и си тръгваше. Никой не се интересуваше от нея. Трябваше да е благодарна на Бор. Много скоро щеше да е обградена от внимание. Много хора щяха да чуят за нея, когато се озовеше в шоуто на доктор Селф.

— Оставете дърветата ми на мира — провикна се госпожа Симистър, като едва й се разбираше. — Тази седмица вече два пъти идвате, а това си е тормоз.

— Съжалявам, госпожо. Почти свърших — каза Бор учтиво, като откъсна едно листо от лимоновото дърво и започна да го оглежда.

— Махнете се от имота ми или ще извикам полиция — извика тя още по-пискливо.

Беше уплашена. И ядосана, защото се боеше, че ще изгуби своите дървета, както и щеше да стане, но дотогава вече нямаше да има значение. Овошките й бяха заразени. Това бяха стари дървета, поне двадесетгодишни, и с тях беше свършено. Ставаше лесно. Когато идваха онези огромни оранжеви камиони, с които събираха отсечените заразени дървета, винаги падаха листа по пътя; Той ги събираше, накъсваше ги, потапяше ги във вода и гледаше как бактериите изплуват на повърхността като мехурчета. После напълваше спринцовката, онази, която Бог му даде.

Бор дръпна ципа на черния сак и извади един спрей с червена боя. Нарисува с него една червена линия около ствола на лимоновото дърво. Кръв над вратата, като ангела на смъртта, но никой нямаше да бъде пощаден. Бор чу нещо като проповед в едно недостъпно тъмно кътче в главата си.

Лъжливият свидетел не ще остане ненаказан.

Нищо няма да кажа.

Лъжците ги наказват.

Нищо не съм казал. Не съм.

Наказанието от моята ръка е вечно.

Не съм. Не съм!

— Какво правите? Оставете дърветата ми на мира, чувате ли какво ви казвам!

— С удоволствие ще ви обясня, госпожо — рече Бор учтиво, с разбиране.

Госпожа Симистър поклати глава. После ядосано затвори плъзгащата се врата и я заключи.