Патриша Корнуел
Хищник (16)

16

В лабораторията за изпитания и експерименти с оръжия Джо Еймъс закопча черно кожено яке „Харли Дейвидсън“ около четиридесет килограмов желатинов блок. Върху него имаше по-малък блок с тегло десет килограма, който носеше слънчеви очила „Рей Бан“ и черна кърпа за глава с щампа на череп и кости.

Джо се отдръпна назад да се наслади на творението си. Беше доволен, но и малко изморен. Предната вечер беше останал до късно с новата си любимка и беше попрекалил с виното.

— Забавно е, нали? — обърна се той към Джени.

— Забавно е, но и отвратително. По-добре внимавай да не разбере. Доколкото знам, не е човек, с когото да се заяждаш — отвърна тя, седнала върху един от плотовете.

— Аз съм човекът, с когото не бива да се заяждаш — каза той. — Мисля да сложа малко червен оцветител, да прилича повече на кръв.

— Супер.

— А ако добавя и малко кафяво, може би ще заприлича на разлагаща се кръв, а? Ако имаше начин и да завони.

— Ох, тия твои възстановки!

— Умът ми никога не спира да работи. Гърбът ме боли — каза той, като продължаваше да се наслаждава на творението си. — Ударих си гърба и ще я съдя.

С желатина — еластичен прозрачен материал, получен чрез частична хидролиза на колаген, добит от кости, кожи и сухожилия на животни, — не се борави лесно и на Джо му беше адски трудно да премести блоковете, които впоследствие премени, от хладилните кутии до подплатената стена на закритото стрелбище. Вратата на лабораторията беше затворена. Червената светлина на стената отвън светеше, предупреждавайки, че стрелбището се ползва.

— Така си издокаран, а няма къде да отидеш — каза той на неапетитната маса пред себе си.

По-правилно наречено желатин хидролизат, това вещество се използваше също и в шампоаните, балсамите, червилата, протеиновите напитки, мехлемите за облекчаване на артрит и много други продукти, които Джо нямаше да докосне до края на живота си. Дори нямаше да целуне годеницата си, ако е с червило, вече не. Последния път когато нейните устни се притиснаха до неговите, той си представи как кравешки, свински и рибни кости и кожа врат в един казан. Вече четеше етикетите. Ако в съставките имаше хидролизиран животински протеин, той връщаше стоката обратно на рафта или я изхвърляше, ако вече я е купил.

Приготвен правилно, артилерийският желатин^[1] успешно симулираше човешка плът. Беше почти толкова добър, колкото свинската тъкан, която Джо би предпочел. Беше чувал, че в някои оръжейни лаборатории стрелят по мъртви свине, за да тестват проникването на куршума и пораженията, които нанася в различните ситуации. По-скоро би стрелял по прасе. Предпочиташе да облече един труп на прасе, за да прилича на човек, и да остави студентите да го направят на решето, като стрелят по него от различен ъгъл и разстояние, с различни оръжия и амуниции. Това би било страхотна възстановка. По-зрелищно би било да стрелят по живо прасе, но Скарпета никога нямаше да разреши. Нямаше да иска и да чуе дори за мъртво прасе.

— Нищо няма да постигнеш, ако се опиташ да я съдиш — каза Джени. — Тя е и правист.

— Много важно.

— От това, което си ми казвал, май и преди си се опитвал, но до никъде не си стигнал. Няма значение, Луси е човекът с парите. Чувам, че се мислела за голяма работа. Никога не съм я виждала. Никой от нас не я е виждал.

— Нищо не си изпуснала. Рано или късно все някой ще я постави на мястото й.

— Като теб ли?

— Може вече да съм го направил — усмихна се той. — Едно ще ти кажа, няма да си тръгна оттук, без да си взема моя дял. Полага ми се нещо след всичко, на което ме подложи. — И мисълта му отново се концентрира върху Скарпета. — Тя се отнася с мен като с боклук.

— Може би ще успея да се запозная с Луси преди да завърша — каза Джени замислено, докато седеше върху плота и гледаше към него и желатиновия човек, облечен като Марино.

— Всичките са отрепки — каза той. — Проклетата троица. Но аз имам малка изненада за тях.

— Каква?

— Ще разбереш. Може и да я споделя с теб.

— Каква е?

— Да го кажем по следния начин — отвърна той. — Аз ще си получа своето. Тя ме подценява, но това е огромна грешка. В крайна сметка ще падне голям смях.

Част от задълженията му като аспирант включваха да помага на Скарпета в моргата на окръг Броуърд, където тя се отнасяше с него като с обикновен служител — караше го да зашива телата след аутопсиите, да брои хапчетата в шишенцата с предписани медикаменти, които идваха заедно с умрелите, и да описва личните им вещи, сякаш беше някой санитар в моргата, а не лекар. Негово задължение беше да претегля, измерва, фотографира и съблича труповете, както и да се рови в гадостите, насъбрали се евентуално на дъното на чувала, особено ако беше някоя полуразложена, гъмжаща от ларви слуз на престоял във вода труп, или пък гранясалите останки на полуоглозган скелет. Но най-унизителната му задача беше да забърква желатина, използван от експертите и студентите.

„Защо? Дай ми една основателна причина“ — бе казал той на Скарпета миналото лято, когато тя му беше поставила тази задача.

„Това е част от обучението ти, Джо“ — беше отвърнала тя, невъзмутима както винаги.

„Обучавам се за съдебен патолог, не за лабораторен техник или готвач.“

„Методът ми на обучение включва да се тръгне от най-долното стъпало и да се върви нагоре. — Не бива да има нищо, което не можеш или не искаш да направиш.“

„Остава да ми кажеш, че и ти си бъркала желатин, когато си започвала.“

„И досега го правя, и с радост ще ти дам любимата си рецепта — отговори тя. — Аз лично предпочитам «Вайс», но и други марки стават, като «Кайнд енд Нокс» например. Винаги започвай със студена вода, между седем и десет градуса по Целзий, и прибавяй желатина към водата, а не обратното. Не спирай да бъркаш, но не енергично, за да не влезе въздух в сместа. Добави 2,5 милилитра «Фоам Ийтър»^[2] на десет килограма смес и внимавай калъпът да е идеално чист. И за да завършиш шедьовъра, прибави 0,5 милилитра канелено масло.“

„Много хитро.“

„Канеленото масло предотвратява образуването на плесен“ — поясни тя.

После му написа личната си рецепта, както и списък с нужното оборудване, който включваше везна, градуирана колба, бъркалка, спринцовка, пропионова киселина, маркуч, алуминиево фолио, голяма лъжица и така нататък, след което му направи една демонстрация а ла Марта Стюарт в кухнята на лабораторията, сякаш това оправдаваше факта, че му се налага да загребва прах от животински части от дванадесеткилограмови варели, да тегли, да вдига или влачи огромни калъпи, да ги слага в хладилни кутии или камери, а после да се погрижи студентите да са навреме на стрелбището, преди проклетите блокове да започнат да се развалят, защото именно това се случваше. Омекваха като желе и изтрайваха до двадесет минути след изваждането им от хладилника в зависимост от температурата на околната среда.

Той извади от склада една мрежа за прозорци и я постави пред желатиновата фигура, после си сложи антифоните и защитните очила. Даде знак на Джени да направи същото. После взе един пистолет „Берета 92“, модерно оръжие от неръждаема стомана с двойнодействащ спусък и тритиеви мерни прибори. Зареди пълнителя с „Голд дот“ патрони на фирмата „Спиър“, които имаха шест нареза около ръба на кухия връх, така че проектилът щеше да се разплеска звездообразно, дори след като е преминал през дебело облекло, като например четири ката дънки или кожено рокерско яке.

Различното при тази тестова стрелба щяха да бъдат следите, оставени от мрежата, през която щеше да мине куршумът преди да разкъса гърдите на господин Желе, както Джо наричаше своите желатинови макети.

Той дръпна затвора и изстреля петнадесет патрона, представяйки си, че господин Желе е Марино.